Тази притча е за тайната на числото 666

Две недели преди Рождество Христово в Църква се чете Евангелието за поканените на вечерята.

„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина”. В Стария Завет има образ свързан с днешното Евангелие. В него се казва, че пребиваването на бъдещото човечество с Бога е вечен пир. За това възвещава пророк Исаия, когато призовава всички жадуващи да дойдат и да пият от водата на безсмъртието, и говори още и за храната, с която всички трябва да се наситят (Ис. 55:1-2). А псалмопевецът напомня на всеки от нас, когато се готвим за Свето Причастие, че Господ «приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена» (Пс. 22:5). И подобно на това, когато Премъдростта, която си построила дом, зове всички минувачи да ядат от нейния хляб и да пият от нейното вино, така и Църквата Божия призовава всички хора да се приобщят към трапезата, на която хлябът и виното не са просто образи на това, което се извършва, но реален божествен живот, към който ние сега се приобщаваме, като най-важното е най-прекрасното обещание, че пребиваването с Бога няма да има край.

В притчата устроилият пир стопанин е Бог, а поканените са иудеите. В течение на цялата история от Стария Завет те живеели в очакване на деня, когато при тях ще дойде Бог, Месия. И когато Той дошъл, те отхвърлили Неговата покана. Как е могло да се случи това, що за потресаващо явление? Цялата история – това са дългите векове на път към Месията, а завършването на тоя път — Неговото отхвърляне. Защо Йерусалим не узна времето, когато беше посетен?

Този пир, тоест Царството Божие, е отхвърлен от иудеите по уважителни причини. Един човек казва, че си купил нива и трябва да отиде и хубаво да я огледа. Друг си купил пет рала волове и отивал да ги опита. Третият е още по-убедителен — оженил се. У всички се намерили дела, и при това съвсем немаловажни — всичките били необходими, полезни, достойни за уважение. Хората предпочели пред всичко останало земното, естественото, понятното за всички. Но тези хора, казва Господ, никога няма да вкусят от Царството Божие. Те се оказали само призвани, но отхвърлящи Господа, защото не се отзовали на това, което Той сторил за човека.

Тази притча е за тайната на числото 666. Блажени Августин говори, че светът бил сътворен съвършен — «всичко било твърде добро» — за шест дни. Но се осветил едва в седмия ден, когато Бог си починал от трудовете и така поканил човека, а заедно с него и цялото творение, да влезе в радостта на своя Бог, в дома Божий.

Числото 6 е съвършенство само по себе си. Съвършенство на природата — нивата, съвършенство на творчеството и труда — воловете, съвършенство на любовта, тоест на най-висшето добро — съединението на два живота в един в брака. Всичко е получено от Бога, но е още неосветено от седмия ден, който е пирът Господен. Това съвършенство без Бога, тройното самосъвършенство представлява и числото 666. В него е заложено разрушаването на цялата земя, обезсмислянето на целия труд и разделението на всичко. Много тънко и почти незабележимо става тази подмяна на тайната на Рождество Христово, «велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът» (1 Тим. 3:16) — с «тайната на беззаконието», която е антихристът.

У един човек собствената му нива запълва всичките му дни от сутрин до мрак, така че няма кога да отиде на Църква и да се помоли. Друг така е обладан от вдъхновението на земния труд, че в сърцето му не остава място за Бога. Трети се весели на пира на земната любов, и не ще и да знае за никакъв друг пир.

Църквата толкова много иска да подари на собственика на нивата цвят, събран от небесните поля, който тъй много весели сърцето на човека, както свидетелства свети Димитрий Ростовски, че ако човек го погледне, то не би искал ни да яде, ни да пие, и не би изпитвал никакви страдания! И този цвят не изсъхва, а цъфти вечно. И собственикът на воловете моли да поспре на този ден, да погледне към небето, размишлявайки за Витлеемската звезда, и да разпрегне воловете, които също искат да отидат при яслите на Богомладенеца. И на встъпилия в брак говори, че няма нищо по-прекрасно от дома и семейството, че за да обичаш истински дори само един човек, трябва да имаш сърце способно да обича, ала само от Бога можеш да се научиш на истинска любов към човека.

Най-великото щастие може да докосне човешкия живот, ако човек поеме по пътя, който води към Господа. Но когато отхвърли този зов, сладостта на греха и услаждането на дявола от гибелта на нечия душа вече присъстват и в невинните на пръв поглед дарове, защото те отделят човека от Бога. Така думата „свят” придобива в съзнанието вече две значения: сътвореното от Бога чудо се превръща в място на «похотта на плътта, похотта на очите». Обладаването без любов, както говорят светите отци, е похот. Човек изменя на Бога, когато богатството и сластолюбието стават за него по-скъпи от Господнята слава даже и за тези, които познават тази слава като Соломон. И подобно на гадаринците, молещи Господа да си отиде от пределите им, светът непрестанно се моли със страшна молитва: молитвата да бъде лишен от Царството Божие. Всеки по своему, но всички като сговорени, го увещават: «Моля Те да ме считаш за отказал се!»^[1] Отказал се от какво? От поканата за Царството Божие.

Някой ще каже, че на руски (на български - също, бел. прев.) това място звучи малко по-иначе^[2]. Работата не опира до особеностите на славянския език. Молитва има, когато човек от дъното на душата си изпросва най-скъпото за себе си, най-драгоценното. Затова и апостол Павел сребролюбието, което е корен на всички злини, нарича идолопоклонство (Кол. 3:5). Отдаването на този грях произхожда по време на молитва, но тази молитва е обърната не към обичащия човека Бог, а към човекоубиеца дявол.

Тези, които не отиват на Господния пир, както говори блаженият владика Йоан Максимович, неизбежно отиват на Иродовия пир, където се извършва убийството на най-великия праведник. От това, че домът на Небесния Отец се превръща в дом за търговия, и богоизбраният народ се покланя на златния телец, «осанна» на Йерусалим, посрещащ своя Месия, се сменя с осатаненото «разпни Го, разпни».

Да видим какво още казва Господ в притчата. Господарят изпраща своя слуга, за да покани на вечерята, както е казано, «бедните, маломощните, хромите и слепите». Да, разбираемо е, че ако народът Израилев считал себе си за единствено достоен, то всички останали народи ще са били бедни, маломощни, хроми и слепи. И нашият народ заради отхвърлянето на Израил също се оказа призван. И нас търсил Господ по стъгдите и улиците, по друмищата и плетищата, в което е и смисълът на днешния празник, че целият Израил, както говори апостол Павел, ще се спаси. Целият Израил — това е остатъкът от Израиля и всички езически народи, които Господните пратеници убедили да дойдат при Него.

И ето че ние присъстваме на този пир в Църквата Божия. И всички сме бедни, маломощни, хроми и слепи. И от това, че идваме на този пир, от това, че Бог ни дава радостта на новия живот, благодатта на Светия Дух, от това, че сме изкупени с цената на Неговата Кръв, когато получаваме това изцеление, ние започваме да ходим и да скачаме от радост. Ние намираме богатство, което никой няма да ни отнеме. И започваме да виждаме същината на всичко — на ставащото в света, в историята, в съдбата на всеки човек.

Морал.ру

Превод: Десислава Главева

^[1] Цитираният стих 18-ти от 14-та глава в Евангелие от Лука на църковно-славянски език гласи: «Молю́тися, имѣ́й мя́ отрече́на!» - бел. прев.

^[2] В повечето съвременни преводи този израз в стих 18-ти е преведен като „Моля те, извини ме”, и наистина гръцкият текст (ἔχε με παρῃτημένον) позволява и такъв прочит. Но както личи и от контекста, и от славянския превод, макар да е налице молба за извинение, всъщност казаното представлява отказ, макар и учтив - бел. прев.