За единомислието и победата на Православието над лъжата

Основата на Православието е в единомислието; неговото начало е това, което винаги, от всички и навсякъде е изповядвано; твърдост и устойчивост в познанието на истината

Днес ние честваме Тържеството на Православието – победата на истината над лъжата и заблудата. Както след победа победителите провъзгласяват за главните схватки с враговете, в които те са взели превес над тях и възхваляват своите най-мъжествени водачи и бойци за поука на бъдещите родове, така и Светата Църква, която е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), и която в различни времена била нападана от суемъдри учения враждебни на истината и със слово ги отразила, установила тържествено да се възвестява днес за тези победи, осъждайки враговете на истината, изобличавайки лъжовните им умувания и в същото време провъзгласявайки светата истина и прославяйки поборниците за нея, за да може верните нейни синове да знаят какво желае тя и да се пазят по този начин от подобни заблуди. Слушайки това, да прославим Господа, Който дарувал това тържество на истината, за да може тя да свети като светлина в мрака на човешките заблуди и да посочва вярната посока на тези, които търсят правия път.

Господ ни пази! Кой ще ни навреди? Но да не забравяме, че Господ пази не само чрез Своята свръхестествена сила, а освен това е благоволил да създаде и Светата Църква и тя е била и ще пребъде способна винаги да съхранява тази истина под Неговото ръководство. В този смисъл нашият дълг по отношение на истината е двояк: това, което Господ ни е дал да пазим, приемаме послушно и с благодарност; към това, което е от Църквата, към него като верни нейни синове сме длъжни да осъзнаваме своята обязаност и да оказваме съдействие според силите си. И това се отнася до всеки – и голям, и малък, и посветен в сан, и непосветен. Ето тази мисъл не се приема от всички, а от още по-малко се изпълнява. Аз бих искал да я приближа до вашето разбиране.

В какво се състои тази сила за запазване на истината, която Господ положил в Своята Църква? В единомислието. Забележете как тръгнала християнската истина по земята. Дошъл Господ и научил светите апостоли; след това им изпратил Пресветия Дух, укрепявани и просвещавани от Който, те навсякъде разнесли едната Небесна истина. Както Господ е Един и Един е Духът, то и учението навсякъде било едно. Апостолът казва: „един е Господ, една е вярата” (Еф. 4:5). И тъй като тялото е едно и духът е един, то и всички сме призвани към една надежда на нашето звание (виж Еф. 4:4). Така единодушието, единоверието и единомислието станали съществени признаци на християнството, основни начала на неговия живот, крайъгълна основа в неговата непоклатимост. И светите апостоли толкова високо са го ценили, че в своите наставления многократно се обръщали към убедеността в него: няма реч, няма послание, където да не се споменава за това. Ту внушават на вярващите да бъдат единодушни и единомислени (вж.: Филип. 2:2; 1 Петр. 3:8), ту ги убеждават да се подвизават за едната вяра предадена на светиите (Иуда 1:3 слав.), да залягат „да запазват единството на духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:3), ту хвалят тези, които достойно стоят „в един дух… и не се стряскат в нищо от противниците” (Филип. 1:27-28), ту ги предупреждават да не бъдат „люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение” (Еф. 4:14), ту строго ги изобличават за възникналото разделение точно в учението (вж.: 1 Кор. 1:10).

Този дух на единомислие насаден от светите апостоли във вярващите, винаги пребивавал сред тях и след това станал основно начало на християнското познание и пробен камък за различаването на истината от лъжата. Който търсел истината, който се смущавал от лъжата, който търсел удостоверяване, казвали му: „Иди в Иерусалим, в Антиохия, в Александрия, в Ефес, в Рим. Там от апостолите е посята истината и както навсякъде учат, така и вярвай”. Или: „Истината е в това, което навсякъде са учили и учат”. И това „всички, навсякъде и винаги” станало термин, който характеризира християнската истина.

Как трябва да вярваме и да учим? Така, както учили всички, навсякъде и винаги.

Чрез това единомислие от началото и досега се проверявала християнската истина и се изобличавала лъжата. Защото то се отобразявало не само в книгите, а било живо в умовете и сърцата и представлявало едно общо духовно настроение. Затова щом някъде от някого било съзирано разномислие, то веднага било забелязвано от всички и от всички изобличавано и посочвано като нещо, което отстъпва от общия порядък, като нещо беззаконно. Арий започнал да говори: „Било е време, когато Син не е съществувал”, тоест второто Лице на Пресветата Троица. Това веднага привело всички в смущение. Един, втори, трети, всички питали: „Как така не е съществувал? Откъде е това нововъведение?” От Александрия този смут се пренесъл из другите епархии, а оттам из цялата Църква. И навсякъде лъжата била изобличена, а истината утвърдена от единомисленото за всички изповедание. Същото станало и при Несторий. Един проповедник, който бил под негово ръководство, употребил едно слово за Божията Майка: «Христородица». Това ново слово разтревожило всички. «Как, – казвали, – „Христородица“? Тя ни е родила Бога в плът и е наистина Богородица, както и Елисавета още в началото изповядала, говорейки: „И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ?” (Лк. 1:43)». Така заговорил народът, клирът, властите, та чак до царя. И еретикът бил изобличен, въпреки неговите хитрости.

Очевидно вече ви е ясно, че силата за запазване на истината, лежаща в самата Църква, е живото единомислие на нейните членове, тогава, когато истината живее в умовете и сърцата на всички и владее над всички, когато, според Апостола, всички са в единомислие помежду си (вж.: Рим. 15:5), всички едно и също говорят и биват „съединени в един дух и в една мисъл” (1 Кор. 1:10).

Към тази истина имах намерение да насоча мисълта ви не за да оправдавам на това основание съда на Църквата, за който чухте, а за да приближа вашето съзнание към лежащото върху всеки християнин задължение за запазване на истината. Ако запазването на истината е донякъде поверено и на самата Църква, тоест на всички нейни членове, силата на това запазване се крие в единомислието, и най-вече в живото единомислие, – то очевидно, че всеки по мярата на своите способности и сили е длъжен да влезе в това единомислие и после да държи себе си в него, като научи тези навсякъде, винаги и от всички пазени истини и на свой ред сам да ги пази.

За да се съхрани тази истина, трябва да се придобие, а за да се придобие – трябва да се изучи. Така всеки, познаващ християнската истина, става неин хранител, пазител и защитник. Колкото повече знаят истината, толкова по-силна ще бъде защитата й, в толкова по-голяма безопасност ще бъде тя, не сама по себе си, а сред хората. И обратното, колкото по-малко са знаещите истината, толкова по-малко ще са опорните пунктове против лъжата и толкова по-опасно ще е положението на истината сред нас.

Защото в такъв случай, като се яви някое лъжливо учение, незнаещият истината ще го пропусне в съзнанието си, защото няма да може да го разпознае и разобличи. От него то ще премине към друг несведущ, от другия – към трети и така нататък. Лъжата ще навлезе и ще измести истината. Оправдан ли е този, който я е пропуснал? Съвсем не. То е както ако например войник поради небрежност не разпознае паролата и пропусне врага в лагера. Оказва се при това положение, че всеки, който не знае истината, вече се явява предател както по отношение на истината, така и по отношение на обществото от вярващите или Светата Църква. Строга оценка? Но така е на практика.

От само себе си се разбира, че тази вина пада с най-голяма тежест върху тези, които имат силите и способностите да узнаят истината, а не са я узнали, тоест най-вече става въпрос за образованите. Каква е вината на образованите в нашето отечество, знаете сами. Сами знаете какво разногласие с християнското учение набира сили у нас. А то навлиза чрез тях, макар да не е тяхно изобретение. Взимат от чуждите и разпространяват. Щяха ли те да взимат чуждата лъжа и да я разпространяват сред своите, ако знаеха своята истина? И после от тях я поемат други незнаещи истината, точно защото не знаят истината. Странен предразсъдък набира популярност у нас – че ако си мирянин, няма нужда да си правиш труда да добиеш пълно познание за истината. Срам ги е да се заемат с този труд, срам ги е да заявят това знание, ако го имат, а още повече – да се застъпят за него. И така у нас се разширява територията на лъжата и царството на нейния баща.

Ще каже някой: „Аз сам стигнах до тези изводи, които противоречат на християнството”. Твърде съмнително. По-вероятно е да му е попаднала някаква чужда книжка съдържаща антихристиянски идеи, той да я е прочел и е изпаднал в объркване; объркал се е, защото за незнаещия лъжливите и измамни идеи и вероятности изглеждат истинни, а да провери тяхната истинност и да изслуша противоположната на лъжата истина, не му е достигнало старание поради равнодушието: хванали някакъв призрак и си мислят, че притежават истината и са доволни.

Други пък биват увлечени от страстта към самостоятелни възгледи, а под самостоятелност те разбират независимост от християнското учение, отчуждение и противене на християнството. И това пак е от непознаване на християнството, защото само то дава добра опора за самостоятелност. Самостоятелността е хубаво нещо. Но трябва да се намери вярната опорна точка за стоене. Християнството е основано на Божията истина. Къде може да се намери по-добра основа? Бог учи разумните твари, а разумните твари са длъжни да слушат и възприемат това учение и всеки слушащ несъмнено ще знае истината, защото Сам Бог е Истина. „Бог, след като в старо време… говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина” (Евр. 1:1–2), Синът Божий и Господ предал истината на светите апостоли, а апостолите – на Църквата. А в Църквата какво се припознава за несъмнено истинно? Това, което от всички, навсякъде и винаги било изповядвано.

Застани върху тази основа и наистина ще бъдеш самостоятелен и твоята самостоятелност ще бъде най-вярна и чужда на заблудите, макар мнозина да разбират това като липса на самостоятелност. Обикновената светска самостоятелност е своеобразност на знанието, а християнската самостоятелност е общност на вероизповеданието. Християнинът е чужд на стремежа всичко да разбира по своему, а търси само едно – как всички са разбирали нещата и са съдили за тях. Според неговото убеждение да се обособиш, значи да отпаднеш от истината и следователно да вървиш не към съвършенство, а към погибел. Но подчинявайки се на общото вярване, той не мисли, че загубва самостоятелност. От общото той усвоява само верните начала, защото те изхождат от Бога и основавайки се на тях той след това съди за всичко и всичко решава, и решава, без да се заблуди, защото изхожда от истинни позиции, запечатани с Божествения авторитет.

Всички ереси и всички лъжи са произлезли от нарушаването на това основно правило на истината. Ереста е съждение за някакъв предмет по своему, без необходимото съобразяване с това как Господ предал на Църквата да съди по този въпрос. Арий започнал да разсъждава за Господа по своему и паднал в ерес, непризнавайки Неговото единосъщие с Бога Отца и Светия Дух. Лутер се заел по своему да съставя система на християнското учение и колко лъжи само изобретил! Също както и папата, все нови и нови заблуди, заблудени и заблуждаващи. Когато възниква въпрос християнинът търси неговото разрешение не в себе си, не със своите способности, а в общото за всички изповедание. Това не означава, че той самият не разсъждава и не може да строи логически построения. Напротив, у него те могат да възникват и да се развиват по-бързо, отколкото у другите. Но работата е в това, че той не им придава никаква стойност, докато не ги провери и сравни с общото учение. Съгласни ли са те с това учение, той ги оставя в съзнанието си, не са ли съгласни – отхвърля ги. И в това е неговият покой. Той стои върху общото като на твърд камък, защото така той възхожда към Бога като Източник на това основание.

Дотук казаното е достатъчно, смятам, за да събуди интересът към пълно познание на християнската истина и за избирането на верния път към нея. Нека, братя, насилим себе си, като я узнаем, да станем нейни защитници, учейки се за това от Църквата и поборниците, които тя е прославила. Колко трудове са положени в Църквата при борбата за истината! Колко многобройни са грижовните действия на Господа за нея! Нима всичко това може да е напразно?! Нека се молим да пребъдва тържествуваща винаги едната истина, предлагайки и себе си като верни оръдия за нейното опазване и защита. Амин.

О Православии с предостережениями от погрешений против него, Москва, Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1995.

Превод: прот. Божидар Главев