Много скърби са понасяли, изпълнявайки своя дълг и призвание, всички пастири в древните времена. Но тези скърби са участ на пастирите и във всички останали времена. Ще изброим и опишем тези скърби.

Какво се иска от пастира? Да ръководи душите по пътя на тяхното спасение. Пастирът е длъжен да указва правилната християнска посока на своите пасоми. Както бащата в семейството строго следи накъде върви всеки един от домочадците му, така и църковният пастир е длъжен да бодърства на стража за спасение на поверените му души, стриктно наблюдавайки да не би в нечий дом или семейство да се промъкне някое лъжливо и вредно учение. Но мнозина ли днес се стараят да се поставят под негово ръководство? Не бягат ли мнозина от църковните пастири, не се ли отделят от тях? Не се ли опитват да избегнат не само среща, но дори и най-обикновен разговор с тях? Колко голяма е скръбта на пастира, когато вижда как хората се отдалечават, а не се приближават към него! Само духът на злобата, ненавистникът на служителите Христови, врагът на спасението на християните, може да се радва на тази пастирска скръб.

Пастирът е длъжен да проповядва в храма словото Божие. Но и тук го посрещат скърби. Едни съвсем не отиват в тези храмове, където се проповядва словото Божие, защото не обичат да слушат пастирските поучения; а другите, тези, които идват, или тозчас си тръгват, или се впускат в разговор, като по този начин не проявяват нито внимание, нито любов към духовното просвещение, към назиданието на пастира. «Какво пък толкова може да ни каже той?» – говорят такива, показвайки, че не им е нужно поучение от словото Божие, а светско красноречие. Ето това е и следващата скръб за църковния пастир! Той учи, а го слушат равнодушно, разсеяно и без любов; той желае спасението, просвещението на своите пасоми, труди се над това, а хората нито откликват, нито ценят трудовете му, отвръщат се от думите му и нерядко напускат храма по време на неговите проповеди, нарушавайки по този начин не само обикновеното приличие, но църковния ред и църковните закони. Не приличат ли такива на син, който, когато баща му почне да го поучава, вместо да слуша, иска тутакси да го напусне?

А какво чувства и преживява отново и отново душата на пастира при изпитване съвестта на пасомите по време на изповед? С положителност може да се каже, че той се съкрушава за всеки грях не по-малко от самия каещ се. Скръбта на грешника заедно с това е и скръб за пастира, който изслушва греховете. А ако каещият се не може, не обещава да остави своя грях, ако този грях освен това е и виден и служи за съблазън на другите, – влезте тогава в положението на пастира, който трябва да отпусне греха на такъв грешник и да го допусне до причастие със светите Тайни! А ако го стори, то с каква сърдечна болка, с какъв страх върши това, понеже ще бъде принуден да отговаря пред Божия съд! Въобще вкореняването в един или друг грях, неправославният начин на живот на едно или друго семейство или лице, нежеланието това да се промени, никому не носи толкова болка, колкото на пастира. За него още по-болезнено се оказва и това, че той понякога не знае как и по какъв точно начин да въздейства на тези хора: дали с изобличение или с кротко вразумление, дали със строгост или ласкаво; ако е със строгост, как да не ожесточи, ако е със снизходителност и любов, – как да не прехвърли мярката. Така за църковния пастир остава само да възнася молитви пред престола Божий, понеже единствено Сам Господ знае способа, с който да въздейства на ожесточената душа на грешника.

Но ето че църковният пастир се моли за своите пасоми. Той става рано на молитва, често извършва Божествената литургия. Моли се за милост, мир, здраве, дългоденствие и благопреуспяване на своите пасоми; принасяйки безкръвната жертва, той изпросва прошка за техните грехове. Но и тук не минава без скърби. С какво му се отплащат всички? Често с неблагодарност, с непростително невнимание към материалните му нужди, с неуважение, простиращо се до нежелание да вземат дори благословение от него, боят се да се срещнат с него, а и такава среща им се вижда като лош знак.

Прибавете към това укорите и униженията в обществото и в печата, с които така дръзко и грубо бива заливан църковния служител. Не само неговата личност, не само неговото човешко достойнство е оскърбявано и страда, но и неговият сан, неговото звание. Сякаш не стига болката, че чедата въстават срещу отците си, и ръководените – срещу ръководителите си, но с унижаването служителите на вярата, искат да унизят и самата вяра. Как прилича това на постъпката на Хам, Ноевия син, който, виждайки своя отец в неприличен вид, му се присмял, а сетне отишъл и разказал за това и на братята си! Тежък грях слагат върху душата си тези мними радетели, а всъщност хулители, на служителите на Господния олтар.

Братя, старайте се да облекчите трудното пастирско служение с вашата собствена ревност към богоугождение, със следване на добрите наставления на пастира, подражавайки на неговите положителни качества в живота. Тогава между вас и църковните пастири ще се установи тясна и неразривна връзка.

Господи! Дай на Твоята църква пастири, които вярно да преподават словото на Твоята истина, и направи така, щото и пасомите да бъдат достойни за такива пастири.

Протоиерей Григорий Дьяченко, Полный годичный круг кратких поучений, составленных на каждый день года.

Превод: Десислава Главева