През XVIII век в целия православен Изток и в частност на Атон било прието да се взема причастие няколко пъти годишно (2–3 пъти). По свидетелството на гръцките църковни историци^[1] рядкото участие в тайнството на Божественото Причащение в това време било обичайно както за миряните, така и за монашестващите. През втората половина на XVIII век обаче на Света Гора Атон се разгаря ожесточен спор за това колко често трябва да се причастява човек със Светите Христови Тайни. Едни считали, че Светото Причастие трябва да се приема на всяка литургия, докато други се придържали към мнението, че причастяването трябва да бъде няколко пъти годишно. Представителите на коливадите^[2] – протестантстващото атонско движение за «оживяване» на църковния живот – в болшинството си били поддръжници на честото причащаване и се позовавали при това на практиката на ранната Църква.

През 1775 година Вселенският патриарх Теодосий се опитал да примири враждуващите страни. Той писал на атонските монаси, че първите християни се причащавали всяка неделя, а християните във времената след това – през 40 дни, и съветвал всеки да постъпва по съвест и в мярата на своята подготовка. Само че това послание не прекратило спора, който продължил до началото на XIX век. В 1819 година Вселенският патриарх Григорий V написал на наместниците и монасите на Света Гора Атон, че причащението трябва да става не в определени промеждутъци от време, а тогава, когато човек чувства в себе си духовна потребност, и след изповед и необходимото приготовление пристъпва към него с подобаващо благоговение. В този официален документ ясно е казано, че «не съществува нито определение, нито дори апостолско правило по въпроса за честото причастие»^[3].

В края на краищата коливадите били изгонени от Атон и се разпръснали из цяла Гърция. Там техните идеи бързо се разпространили както в резултат на тяхната проповед, така и благодарение популярността на книгата на св. Никодим Светогорец и св. Макарий Коринтски. Така причащаването на миряните със Светите Тайни рязко се учестило. Ако в края на XVIII век в Гърция пристъпвали към причастие 2–4 пъти годишно, то в средата на XIX век вече, както свидетелства светител Теофан Затворник, прекарал няколко години в Константинопол, «на Изток християните често се причащават, не само по време на Великия пост, но и извън него».

Откъде обаче коливадите заимствали модернистките идеи „за връщане към практиката на Древната Църква по въпроса за свръхчестото причащаване”? Известно е, че призивите за връщане към практиката на Древната Църква винаги са били знаме на всички протестантски движения (например Лутер и др.), а в последно време и на обновленците.

Ревнителите на свръхчестото ежелитургийно причащаване обичат да се позовават за оправдание на обновленческите тенденции в книгата на св. Никодим Светогорец (†1809) «Невидима бран», а също и на книгата му «За постоянното (често) причащаване с Божествените Тайни». Само че на практика св. Никодим Светогорец е имал към книгата «Невидима бран» косвено отношение, тоест не е бил неин непосредствен автор. На титулната страница на книгата четем: „НЕВИДИМА БРАН. В памет на старец Никодим Светогорец”. От следващата страница узнаваме, че: «В оригинала на тази книга, в нейното заглавие четем, че тя е съставена от друго лице, от някой си мъдър мъж, а старец Никодим само я прегледал, изправил, попълнил и обогатил с бележки и цитати от свети отци и подвижници. Затова тя принадлежи на старец Никодим повече по дух, отколкото по буква...». В основата на книгата стои трактатът «Combattimento Spirituale» на католическия монах от ордена на театинците Лоренцо Скуполи (1530–1610). Този католически трактат превел от латински гръцкият богослов Емануил Романидис. Преподобни Никодим Светогорец съществено отредактирал този превод, допълняйки го с многобройни светоотечески цитати. Именно от трактата на Лоренцо Скуполи са и главите за честото причащаване в книгата «Невидима бран».

Колкото до книгата «За постоянното причащаване...», съставена от св. Никодим Светогорец в съавторство със св. Макарий Коринтски (†1795), то идеите, залегнали в основата на тази книга, принадлежат на друг католически автор Мигел де Молинос (1628–1696), написал през 1675 година «Кратък трактат за всекидневното причащаване»^[4]. От това съчинение на Мигел де Молинос в книгата на св. Никодим Светогорец и св. Макарий Коринтски «За постоянното (често) причащаване с Божествените Тайни» е преминал аргументът, че миряните трябва да се причащават на всяка Литургия, защото така правят и свещениците. Този аргумент битува и до днес у свещеници и публицисти с либерално-обновленчески възгледи. Още на св. Никодим са му говорили за това, че неговата книга е свързана с книгата на Мигел де Молинос. Той не го е отричал, а доказвал, че осъждайки католиците, ние не сме длъжни да отхвърляме и това, което е хубаво и канонично у тях.

Очевидно св. Никодим Светогорец доста благосклонно се е отнасял към римокатолическите автори и католическата духовност и затова не считал за срамно използването на класически йезуитски пособия: още една книга на преп. Никодим – «Духовни упражнения», била преработка на книгата «Esercizi Spirituale» на италианския йезуит Джовани Пиетро Пинамонти (1632–1703). На свой ред книгата на Пинамонти е преработка на книгата «Духовни упражнения» на католическия светец Игнатий Лойола, основателя на Ордена на йезуитите. Затова тук е важно да се отбележи, че под названието на книгата на св. Никодим Светогорец «Духовни упражнения» имаме три книги на йезуита Пинамонти, основани на творенията на Игнатий Лойола. И както правилно указвали атонските критици на св. Никодим, в края на краищата основен източник на неговите книги станали «Духовните упражнения» на основателя на йезуитския орден. Така че, когато говорим за книгите «Невидима бран» и «За постоянното причащаване...», винаги трябва да се има предвид дълбокият католически подтекст на тези съчинения. Но и сам преп. Никодим не е скривал това, указвайки в подзаглавието използваните автори.

Именно този факт, че преп. Никодим Светогорец редактирал и издавал текстове с католически произход, предизвикал критики и смущение у много светогорски монаси. Очевидно преподобни Никодим е имал известни симпатии към западната ученост и католическа духовност, оказали влияние на духовното му творчество. Така например в «Ръководство за изповед» на тема католически заимствания той пише следното: «Не е осъдително да се избира хубавото и правилното от враговете, но не да се заимства гнилото и злославното». Следователно св. Никодим Светогорец не е считал опуса на основателя ордена на йезуитите Лойола за «гнил» или «злославен». Даже напротив, за него той бил «хубав и правилен».

Въпреки че изследователите на житието и духовното творчество на преп. Никодим са установили със сигурност, че той поради незнание до съвършенство на италианския език, не е работел с латинските текстове непосредствено, а само редактирал вече преведени ръкописи от латински на гръцки, все пак тази, макар и косвена връзка със западната мисъл, предизвиква недоумение у мнозина. Защото неговата строга привързаност към Православието се потвърждава от житието му, творенията и целия му абсолютно последователен в това отношение светоглед. Причината по-скоро се крие в епохата, в която е живял преподобният, когато в резултат на многовековното турско иго и активната католическа пропаганда латинското влияние осезателно се засилило както в средата на гръцката интелигенция и даже духовенство, така и сред народа, чието духовно и културно ниво било доста ниско. Всичко това предполагало у преп. Никодим известна откритост към католическата мисъл и духовност.

Преп. Никодим Светогорец бил един от основателите на така нареченото коливадско движение, възникнало на Света Гора Атон през втората половина на XVIII век. Гореспомената книга «За постоянното причащение...», съставена от св. Никодим и св. Макарий, оказала огромно влияние на коливадското движение.

И така, коливадското движение, борещо се за често причастие, се опряло на трудовете на св. Никодим, който по въпросите за честото причастие пък се ползвал на свой ред от католически източници.

В края на XIX и началото на ХХ век в Католическата църква се появяват богослови, ратуващи за «литургическо възраждане», «за връщане към литургическата практика на Древната Църква», а също и за тези реформи, които предлагат и днешните неообновленци. Вероятно именно католическият пример за «евхаристийно възраждане» на XIX–XX вв., точно както и движението на коливадите от преди това, оказали определено влияние на изменението многовековната практика на причащаване в Гърция, а после и в Русия. Ще приведем няколко примера, публикувани в един католически сайт.

Богословът и философ Антонио Розмини (1797–1855) е характерен пример за проповедник на либерални и модернистки възгледи в Католическата църква. Въпреки че неговите книги били осъдени, «мнозина от католическото духовенство и от средата на миряните в Италия споделят либералните теории на великия роверетанец^[5], а именно: „връщане към обичаите на първобитната Църква”, „въвеждане на народен език в богослужението”, изискване „клирът и народът да получат право да избират епископи”, а папата само да ги утвърждава и т.н».

В XIX в. в Католическата църква е имало и «апостоли на честото Приобщаване», сред които канонизираните Жан-Мари Виане и Джовани Боско.

На 20 декември 1905 г. бил публикуван декретът «Sacra Tridentina Synodus», провъзгласяващ, че «Иисус Христос и Църквата желаят верните всеки ден да пристъпват към свещената Трапеза». За Причастие било необходимо да се спазват следните две условия: състояние на благодат и правилно намерение. Така било възстановено истинското християнско разбиране за Светото Причастие. Останало да се определи възрастта на Първото Причастие. С декрета «Quam singulari» от 8 август 1910 г. била определена «разсъдителната» възраст, т.е. тази, когато детето стане способно да се ръководи от доводите на собствения си разум; най-общо около 7 години. Било ясно заявено, че за Причастие не е задължително да се знае в съвършенство християнското Учение, а е достатъчно детето на достъпно за него ниво да познава тайните на вярата и да умее да различава евхаристийния Хляб от обикновения.

Заслужава да се спомене поддръжката, която Папа Пий X (†1914) оказал на Евхаристийния Кръстоносен поход: «този поход осветил милиони детски души в първите десет години на XX век».

По времето на литургическите реформи в Католическата църква в началото на ХХ век излизат декретите на Папа Пий Х за Евхаристията. На 19 април 1880 г. монсеньор дьо Сегюр писал на вдъхновителката на Евхаристическите конгреси мадмоазел Тамисие следните слова: «Струва ми се, че ако стана папа, главната цел на моя понтификат ще бъде връщане практиката на ежедневното Приобщаване. Аз споделих тази своя мисъл с Пий IX, но по всичко личи, че времето още не е дошло. Папата, който по вдъхновение на Светия Дух осъществи това, ще обнови целия свят». И така, от 30 май 1905 г. до 14 юли 1907 г. последвали цели дванадесет изказвания на Пий X по този въпрос.

На Втория Ватикански събор (1962–1965) католиците отменят евхаристийния пост и задължителната изповед преди причастие.

Така с голяма вероятност може да се каже, че именно от католическите модернистки богословски теории на XIX–XX вв. произрастват корените на така нареченото «евхаристийно възраждане» в Гърция, а след това и в Русия, същността на което е ежелитургийно причащение без предварителна изповед.

* * *

В шестдесетте години на миналия век питателна среда за развитието либералните идеи на «евхаристийното възраждане» станало участието на Руската църква, а също и на гръцките поместни църкви в икуменическото движение. Някои православни богослови, заразявайки се в резултат на икуменическите контакти с духа на «аджорнаменто» на Втория Ватикански събор, протестантизма и секуларизма, разработили ново либерално модернистко-икуменическо богословие, а по-конкретно такова, което отхвърля православната богослужебна традиция като «средновековна и остаряла в наши дни». И пак всичко това ставало под благовидния лозунг «възвръщане към практиката на Древната Църква».

Този лукав прийом има за цел да се извършат желаните църковни реформи, хитро осъществявани под благовидния предлог за връщане към древната традиция. В основата на тази реформа е древната, вече отживяла форма или традиция на църковния живот. Този прийом носи наименованието «модернизъм чрез традицията». Да вземем например да сринем Московския Кремъл в сегашния му вид заради благото дело по запазване историческия облик на центъра на Москва – нали при Иван Калита Кремъл е изглеждал по-различно от днес. Давайте тогава да го възстановим в първоначалия му вид! Във времената на свт. Василий Велики са се причащавали четири пъти седмично – защо не се върнем към тази древна практика?

Огромна роля в популяризирането идеите на «евхаристийното възраждане» и възвръщането към практиката на Древната Църква през ХХ век изиграли трудовете на либералните богослови от така наречената Парижка школа на Свето-Сергиевия богословски институт в Париж, а също и книгите на американския протопрезвитер-модернист Александър Шмеман «Евхаристията – тайнство на Царството» и «Въведение в литургическото богословие». В тях авторът ратува за връщане към литургическата простота от апостолско време, призовава да се пристъпва към Светата Чаша без никаква подготовка, без никакъв труд по очистването на душата. Представете си само мастития професор-протопрезвитер, който седи на писалището с димяща цигара в уста (известно е, че той е пушил) и съчинява заглавието на своята книга за необходимостта всички да се причащават без никакви ограничения и на всяка литургия! Може ли да се доверим на тази пропита с цигарен дим книга, посветена на най-святото Таинство Евхаристията?

Протойерей Владимир Правдолюбов по повод идеите за връщане към практиката на Древната Църква пише: «Тук има два момента. Първо, тази идея е неосъществима. Кой от древните се е върнал при нас, за да ни научи на своята богослужебна практика? А без тях кой може да каже каква е била тази практика? Второ, това е връщане към древната практика, което е ненужно. Съвременната практика се е установила под въздействието на Светия Дух, непрекъснато пребиваващ в Църквата от древност до наши дни, и тя е също толкова свята и спасителна, както и древната...

Оказва се, че от „опита на ранната Църква”, без послушание към съвременната Църква, (която според обещанието на Спасителя се пази неизменна в същността си), може да се извлече какво ли не. Лутер е извлякъл едно, о. Шмеман – друго, а именно, че не бива да се пости преди причастие, да се труди човек в опознаването на своята греховност, че той трябва да „отвръща на любовта с любов”.

Тоест делото на причащението трябва да се извършва при минимум усилия от наша страна. Оттук и отрицанието на необходимостта от изповед преди причастие, понеже истинската изповед е велик труд на душата и за изповядващия се, и за изповядващия. Тоест изповедта не се вписва в “комфортното православие” на о. Шмеман. И ето че се появява теорията, че „тайнството Покаяние в първите векове било в съзнанието и учението на Църквата тайнство, при което отлъчените се възсъединявали с Църквата”. Значи тези, които не са отлъчени от Църквата, нямат нужда от изповед. Освен това се било допускало „само едно такова възсъединяване”, което значи, че и подхвърлените на отлъчване могат да се изповядват само веднъж в живота. А да се причащават могат всеки ден! Поразително лекомислие!»^[6]

В посткомунистическа Русия неофитското съзнание на едва що влезли в Църквата хора, лишени от дара на различаване на духовете, е възприело тази американско-парижка «богословско-литургическа Пепси кола» като някаква християнска истина от последна инстанция, като откриващата се в епохата на «гласност» истинска православна «духовност», която в царска Русия и в СССР «продажните епископи-кагебисти» нарочно укривали от църковните хора.

Закономерно възниква следният въпрос: нима в продължение на повече от 900-годишното си съществуване и служение на народа нашата Руска църква и нейният съборен църковен разум в лицето на най-добрите й представители – светиите и подвижниците на благочестието – съзнателно или поради «необразованост» са водили към гибел руските хора, като не са им позволявали през всичките тези векове да се причастяват на всяка литургия, че и с изповед, на всичкото отгоре?! И сега се оказва, че едва във втората половина на ХХ век са се появили нови «църковни светилници» с техните идеи за «евхаристийно възраждане», начело с новия «учител на Църквата» протопрезвитер Александър Шмеман. Те най-накрая «ни отворили очите» за литургическото «убожество и шизофрения» в многовековната традиция на Руската православна църква, незнаеща книгите на прот. Шмеман, и поради това изпаднала в «езическо обредоверие», като съзнателно загробвала своето многомилионно паство, заставяйки го да се изповядва преди всяко причастие!

* * *

Литургическата практика на първите векове на Църквата е била свързана с несравнено по-високото нравствено състояние на тогавашните християни, и точно затова тази практика не може автоматично да се прилага през вековете до днес. Църквата е развиващ се в историята богочовешки организъм и точно затова причастната практика в древната Църква не може да се пренася без разсъждение в наше време.

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева

[1] Например Θ. Γιάγκου. Κανόνες και Λατρεία. Θεσσαλονίκη, 2001. Σ. 178.

[2] Движението за «евхаристийно възраждане» в православното монашество на Атон във втората половина на XVIII век било също против поменаването на починалите във възкресните и празнични дни. Коливадите били хора, които забранявали да се поставя «коливо» във възкресен ден, тоест да се извършва заупокойна служба. Названието «коливади» произхожда от «коливо» (τà κόλλυβα) – варено жито, което се благославя при поменаване на починалите. Тъй като коливадите отказвали да извършват или участват в поменаване на починалите във възкресните дни, а настоявали, че това трябва да става само в събота, получили своето иронично прозвище, което с времето станало почетно. Това, което ускорило развитието на коливадското движение през 1754 г., било, че по време на строежа на новия централен храм в скита Св. Анна на Атон рязко се увеличило натоварването на монасите, принудени да съчетават строителството на храма и поменаването на починалите. Опитът да се преместят помените в неделя предизвикал ожесточени спорове.

Коливадите приветствали честото причащаване, което не се одобрявало по това време в гръцкото Православие. На Синодалния Събор от 1776 г. за отказа си да извършват помени в неделя коливадите били осъдени и изгонени от Атон, но това не прекратило тяхната дейност. В началото на XIX век от локален монашески спор това течение прераснало в мощно движение за «обновление» на духовния живот и за възвръщане към традициите на древната Църква.

[3] См.: Κανονικαῖ Διαταξεις», I, с. 154.

[4] См.: K. Papoulides. The Ecumenical Significance of the Monastic Revival of the 18th Century of the Orthodox Church // Balcan Studies, № 10. Thessalonika, 1969. P. 105–112.

Константинополският патриарх Гавриил IV и Свещеният Синод осъдили през април 1785 г. този труд в официален документ, в който по-конкретно се казва:

«Беше представен на Свещения Синод напечатан анонимен научен труд “За честото причастие”; заедно с него бе представено и писмо, “запечатано” от атонското общество, в което се съобщава за споровете, възникнали по повод този анонимен труд. Прочитайки и изучавайки тази книга, бе решено обаче, че тя е достойна за осъждане по две причини: първо, тя е погрешна и пълна с лъжливи умозаключения; второ, противоречи на изначалните и древни църковни обичаи. Защото „да се изказват теории или учения за догматите и Светите Тайнства не е дело само на един човек”, това е „дело на събор, свикан по всички правила” ... Затова Синодът, със съгласие на предшестващите Константинополски патриарси Йоаникий III (1761–1763) и Теодосий II (1769–1773), а също и Йерусалимският патриарх Авраамий (1775–1787), отхвърлят този труд и заповядват всички, които имат тази анонимна книга за причастието, да се избавят от нея и незабавно да я изхвърлят, за да не би някой друг да дръзне да я вземе в ръце и чете, защото тя е погрешна и незаконна».

[5] От Роверето – град в Северна Италия, където е роден Антонио Розмини – бел. прев.

[6] „О «литургическом возрождении» и «индивидуальном религиозном возрастании»” - http://www.blagogon.ru/digest/39/