Твърде разпространено днес се явява мнението, че тъй като Йерусалимският събор от 1672 г. бил оправдал посмъртно патриарх Кирил І Лукарис (1570/72–1638)^[1], и постановил, че той не се явява автор на небезизвестното „Изповедание на вярата”, налице били канонични основания за прослава на патриарха като свещеномъченик, което било осъществено през 2009 г. от Александрийската патриаршия^[2].

В тази статия бих искал да обърна внимание на някои откъси от непреведените досега на руски език деяния на посочения събор, отнасящи се непосредствено до възможността за канонизация на патр. Кирил Лукарис, като предварително ще кажа няколко думи за историята на появата на това „Изповедание”.

През есента на 1629 г. в Женева на латински език излиза „Изповедание на вярата (Confessio fidei) на многопочитаемия господин Кирил патриарх Константинополски”. През същата година то бива преведено на няколко европейски езика.

Като основни източници за „Изповеданието” послужили реформатските изповедания на вярата: „Белгийското изповедание" (Confessio belgica, 1561) и „Постановление за християнската вяра” (Institutio christianae religionis, 1536) на Жан Калвин. Гръцкият текст на „Изповеданието” с някои допълнения бил отпечатан паралелно с латинския в Женева през 1633 г. Но заглавието на гръцкото издание се отличавало от латинското и претендирало, че се явява изложение на вярата на цялата Източна Църква, а не само на богословските убеждения на конкретния автор, тоест то представяло калвинизма за вероизповедание на цялата Източна Църква.

„Изповеданието” довело до вълнения сред православните, и по-конкретно, до голям смут в Южноруската митрополия, която по това време влизала в състава на Константинополската патриаршия. От това „Изповедание” започнали да се ползват множество протестантски и католически богослови: първите – като се позовавали в своите проповеди на авторитета на Константинополската патриаршия, а вторите – за да обвиняват гърците в отстъпление от църковната традиция. Йезуитите например, като обръщали малорусите в католичество, позовавайки се на „Изповеданието”, настоявали, че православните църкви заедно със своите патриарси са изпаднали в калвинизъм. И макар че Йерусалимският патриарх Теофан ІІІ през 1630 г. след отправено до него запитване защитил правоверието на Лукарис, все пак нито това заявление, нито последвалото през 1638 г. осъждане на „Изповеданието” на Лукарис от Константинополския събор не изиграли на практика съществена роля за потушаване на безпокойството.

Поради рязката ответна реакция на католиците и православните дейността на патр. Кирил и появата на „Изповеданието”, от една страна, поставили началото на епохата на усилено проникване методите на латинската схоластика и богословие в образователната традиция на Източната Църква, а от друга – предизвикали най-бурната дискусия между католиците и френските протестанти относно обема и ценността на светоотеческата традиция. Така например по времето на богословската полемика във Франция протестантският пастор от Шарантон Ж. Клод, позовавайки се на „православното” „Изповедание” на Лукарис в противовес на католическите богослови-янсенисти (А. Арно, П. Никол и др.) изтъкнал твърдението, че Православната Църква отрича „пресъществяването” на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови в Евхаристията и че учението за пресъществяването и поклонението на Светите Дарове никъде освен в Римската църква не е известно.

„Изповеданието” било осъдено на няколко поместни събора през XVII в.: Константинополските през 1638 г. и 1642 г., Яшки (1642) и Йерусалимски (1672). Но само на Константинополския събор от 1638 г. под председателството на латинстващия патриарх Кирил Контарис заедно с „Изповеданието” бил предаден на анатема и самият Лукарис^[3].

Интересуващият ни Йерусалимски събор от 1672 г. проведен през март под председателството на Йерусалимския патриарх Доситей ІІ Нотара^[4] по случай завършването на реставрацията на храма Рождество Христово във Витлеем, осъдил „Изповеданието на вярата” и заедно с това постановил, че Лукарис, види се, не се явявал автор на „Изповеданието”, като снел от него обвиненията в калвинизъм, тъй като не били намерени доказателства, че той публично се придържал към калвинисткото учение и не били известни други негови съчинения, в които да се защитават протестантски възгледи. Освен това съборът представил срещу всеки параграф от „Изповеданието” цял ред цитати от ранните произведения на Лукарис (по това време последният още не бил под силно протестантско влияние), доказващи неговата православност и фалшивото авторство на „Изповеданието” (1-ва глава от деянията)^[5]. В петата глава от деянията на този събор се съобщава също, че патр. Кирил свидетелствал под клетва, че не е автор на „Изповеданието” и той самият учи точно обратното^[6].

И все пак от деянията на Йерусалимския събор е видно, че съборът не е имал за цел напълно да оправдае и защити Лукарис, а по-скоро се е ръководил от желанието да освободи от подозрения в ерес патриаршеския трон. Например К. Лукарис се критикува за това, че запазил мълчание след публикуването на „Изповеданието”, независимо от вълненията, които това „Изповедание” произвело в Църквата и многобройните молби да бъде дадено писмено опровержение. Затова той не е свободен от обвиненията в църковна измама и предателство и съборът не порицава решението на Константнинополския събор от 1638 г., който предал на анатема лично Лукарис, а не само текста на „Изповеданието”.

Но най-важен изглежда фактът, че в петата глава на деянията на Йерусалимския събор от 1672 г. се говори за невъзможността Лукарис да бъде почитан като мъченик, което почитание явно е започнало да набира сила сред народа веднага след неговата смърт от ръцете на турските еничари^[7] и на което се позовават днешните почитатели на калвинисткия патриарх.

„И да не бъде позволено на враговете да се хвалят с Кирил като със светец, защото той не бил убит несправедливо, както те тържествено утвърждават, нито заради името Христово, за да се смята за такъв [тоест светец]. Но той без всяка мяра паднал в греха на властолюбието <...> и шест пъти незаконно, с изключение може би само на първия път, узурпирал Константинополския престол, което му действие било съпроводено с голям брой низвержения и притеснения на клира^[8] (вследствие на ненаситно желание за притежаване на външни неща и при оказаната помощ от страна на холандския посланик, заради което си навлякъл още по-голямо подозрение в Църквата), и накрая умрял като престъпник. Човек, който е извършил такива неща по отношение на Църквата Христова, дори да се случи да е благочестив, ние смятаме за грешник и то такъв грешник, който ще получи наказание от Бога за злодеянията, които несъмнено е причинил на Църквата. И сега тъй като той станал баща на нечестието, ние се отнасяме към него не като към светец, както твърдят нашите врагове, а като към жалък човек, който изобщо няма част с Христа^[9].

Увереност в тайния калвинизъм на Кирил Лукарис демонстрирал впоследствие и самият патриарх Доситей Нотара – авторът на текста на деянията на Йерусалимския събор от 1672 г., в своите по-късни съчинения^[10]. Патриарх Доситей пише, че макар Лукарис да умрял като православен и в общение с Църквата, „той бил таен еретик, което е ясно по множество неразкрити и неофициални свидетелства”. Само че на официално ниво авторството на това „Изповедание” не се приписвало на Лукарис. Така например в томоса на Константинополския събор от 1691 г., посветен на утвърждаването на православността на евхаристийния термин „пресъществяване”, за „Изповеданието” се казва, че това са „глави приписвани на Кирил”^[11].

Някои писма на Лукарис^[12], в които той потвърждава авторството си на „Изповеданието” и сравнението на автографа на „Изповеданието” с неговите писма, не оставят съмнение, че истинският автор на „Изповеданието” е той^[13]. Така например в тези писма се вижда явно съчувствие на протестантското учение и те съдържат много твърдения, които могат се намерят в „Изповеданието”. В писмо от 1618 г. до Антонио де Доминис, бивш католически архиепископ преминал в протестантството, Кирил Лукарис писал, че реформатското учение повече съответства на Свещеното Писание, отколкото доктрините на гръцката и латинската църква. Там той казва какво огромно влияние оказали върху него книгите на евангелистките богослови, които за Източната Църква били неизвестни; допуска учението за реалното присъствие на Тялото и Кръвта Христови в Евхаристията, но отхвърля термина „пресъществяване”. В четиринадесетте негови писма до холандския теолог Давид де Вилхелм, написани между 1617 и 1619 гг., патриархът говори за своето съгласие с основите на калвинизма, особено що се отнася до тайнството Св. Евхаристия, което той разбира символически^[14].

Само че до XX в. мнозинството гръцки и руски учени отричали автентичността на «Изповеданието»^[15]. При съвременното състояние на историческата наука обаче неговата автентичност не може да се поставя под съмнение. Може още много да се каже за еволюцията във възгледите на Кирил Лукарис, за когото калвинизмът бил възстановяване на древната християнска вяра, погребана под римски нововъведения и гръцки суеверия, за борбата на патриарха с католическата експанзия на Изток и конкретно с йезуитите, за борбата за патриаршеския трон с Кирил Контарис, за методите на тази борба и за ролята на европейските държави в нея, и т.н.

Важно е обаче да се разбере, че прославянето и почитанието на патриарх Кирил Лукарис, и по-точно, «ὡς πρόμαχον τῆς πίστεως στερρόν» [като твърд защитник на вярата] (тропар от службата на Лукарис), никак не съответства на историческата действителност, ако не става дума, разбира се, за протестантската вяра. Това прекрасно разбирали и участниците в Йерусалимския събор от 1672 г. под председателството на Йерусалимския патриарх Доситей Нотара, великия просветител и защитник на Православието в тази сложна и противоречива за Църквата епоха.

Богословские труды, Выпуск 45, Издательство Московской Патриархии Русской Православной Церкви, Москва, 2013.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] По-подробно за Кирил Лукарис виж: Todt K.-P. Kyrillos Lukaris // La Théologie byzantine et sa tradition. II (XIIIe–XIXe s.) / Sous la direction de C. G. Conticello et V. Conticello. Turnhout, 2002. P. 617–651; Бернацкий М. М. Кирилл I Лукарис // ПЭ. 2014. Т. 34.

[2] Виж: http://www.imr.gr/content.php?menuid=5&id=26  [достъпен на 2.12.2013].

[3] Издание на постановленията на посочените събори виж в: Καρμίρης Ἰ. Ν. Τὰ δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας. Ἀθῆναι, 1968. T. 2.

[4] За него виж: Todt K. P. Dositheos II. von Jerusalem // La Théologie byzantine et sa tradition. II (XIIIe–XIXe s.) / Sous la direction de C. G. Conticello et V. Conticello. Turnhout, 2002. P. 659–720; Бернацкий М. М. Досифей II Нотара // ПЭ. Т. 16. 2007. С. 71–79.

[5] Целият корпус на проповедите на Лукарис не е издаден досега с изключение на една малка част, отнасяща се до ранния му период от 1598 до 1602 г. (виж: Cyrille Lucar. Sermons, 1598–1602 / Ed. K. Rozemond. Leiden, 1974). Преди да е издаден пълният корпус на проповедите на Кирил Лукарис, обхващащ периода от 1598 до 1626 г., е невъзможна обективна оценка на еволюцията на неговата богословска мисъл, и преминаването му от влиянието на католическата мисъл към протестантски позиции.  К. П. Тод с право посочва, че в близките години следва да се откажем от умножаване на вторичната литература по темата Кирил Лукарис и да се съсредоточим над сериозно издание на липсващото от корпуса проповеди по ръкописите от бившата библиотека на Метоха на Гроба Господен в Константинопол, които понастоящем се намират в Атинската национална библиотека (Todt K.-P. Kyrillos Lukaris… P. 636–637). Същото се отнася и до писмата на патриарха. Писмата на гръцки, латински и италиански език се явяват основни източници за биографията на Лукарис и развитието на неговата богословска мисъл. Но тяхното използване в изследването творчеството на патриарха е затруднено, тъй като историко-критично издание на пълния корпус на писмата не е налице. Част от писмата е публикувана от Ж. Емон (Aymon J. Monuments authentiques de la religion des grecs et de la fausseté de plusieurs confessions de foi des chrétiens orientaux. La Haye, 1708). Най-голямото количество писма на Лукарис до негови адресати (някъде около 215, включително писма и документи, отнасящи се до негови приятели, сподвижници и съюзници) са публикувани от Е. Легран (Legrand Ε. Bibliographie hellénique ou description raisonnée des ouvrages publiés par des grecs au XVIIe siècle. P., 1896. T. 4. P. 175–521), само че това издание съвсем не е пълно. Много писма са били публикувани впоследствие в различни в повечето случаи труднодостъпни списания и издания. Както отбелязва Е. Легран, неиздадените писма (повечето на италиански език) по много точки по различен начин осветляват образа на патриарха и дори с тяхна помощ биха могли да се поправят някои, както досега изглеждаше, непоклатими твърдения, касаещи неговата личност.

[6] Вероятно се има пред вид апологията на Лукарис, адресирана до Лвовското братство „Дева Мария” (Παπαδόπουλος Χ. Α. Ἀπολογία Κυρίλλου τοῦ Λουκάρεως, πατριάρχου Κωνσταντινουπόλεως // Νέα Σιών. 1905. T. 2. Σ. 17–35).

[7] Патриарх Кирил Контарис успял да докара обвинение на Лукарис пред турския султан Мурад ІV в държавна измяна в полза на Русия: Казаците били завзели Азов по внушение на Лукарис, за да могат след това да обсадят Константинопол и да вдигнат гърците против турците. По нареждане на султана Кирил Лукарис бил обесен, тялото му хвърлено в морето, като после било намерено от православни християни и погребано на о. Св. Андрей. През 1639 г. то било преместено в манастира Панагия Камариотиса на о. Халки. Известно е, че преп. Евгений Етолийски (1595–1682), ръкоположен през 1619 г. в Александрия от самия Лукарис, почитал Кирил Лукарис като мъченик и съставил служба, което предизвикало гнева на Контарис.

[8] Има се предвид конкретно митрополитите (били са поне петима), организирали през 1633–1634 гг. заговор против Лукарис.

[9] Μηδὲ γὰρ ὡς ἐφ᾽ ἁγίῳ ἐγκαυχάσθωσαν Κυρίλλῳ οἱ ἀντίδικοι, ὅτι οὐ πεφόνευται ἀδίκως, ὡς οὗτοι χαίρουσι λέγειν, ἥ ἕνεκα τοῦ ὀνόματος τοῦ Χριστοῦ, ἵνα καὶ τοιοῦτος νομισθείη, ἀλλ᾽ ἀμέτρως κεκτημένος τῆς φιλαρχίας τὸ ἔγκλημα... καταδυναστεύσας τοῦ θρόνου Κωνσταν- τινουπόλεως, μετὰ μυρίων ἐξόδων καὶ ταλαιπωριῶν τῶν ἐκκλησιαστικῶν (τῇ τῶν ἔξω ἀπληστίᾳ καὶ τῇ τοῦ Φιλάντρας πρέσβεως συμμαχίᾳ χρώμενος, δι᾽ ὅν καὶ ἐν ὑποψίᾳ μᾶλλον ἐγένετο τῇ Ἐκκλησίᾳ) τὸν ἐπονείδιστον ἐκεῖνον εἴληφε θάναντον. Ὅν τοιαῦτα περὶ τὴν Ἐκκλησίαν τοῦ Χριστοῦ πεπραχότα, εἰ καὶ εὐσεβῆ συνέβαινεν εἶναι, ὡς ἁμαρτωλὸν εἴχομεν, καὶ ἁμαρτωλὸν τοιοῦτον, ὅς δίκας τίσειν ἔμελλεν παρὰ τῷ Θεῷ, ἕνεκα τῶν κακῶν ἅ τῇ Ἐκκλησίᾳ εἰργάσατο ἀδεῶς. Νῦν δὲ καὶ ἀσεβείας γενόμενον πατέρα, ὡς οἱ ἐναντίοι διϊσχυρίζονται, οὐχ ἅγιον, ἀλλ᾽ ἄθλιον καὶ ὡς μὴ ἔχοντα ὅλως μετὰ Χριστοῦ μερίδα γινώσκομεν (Καρμίρης Ἰ. Ν. Τὰ δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα. T. 2. Σ. 806 [726 по старото страниране]).

[10] «История иерусалимских патриархов», кн. 11, гл. 10; «Меч Иоанна Кариофилла» // Legrand Ε. Bibliographie hellénique ou description raisonnée des ouvrages publiés par des grecs au XVIIe siècle. P., 1895. T. 3. P. 35.

[11] Бернацкий М. М. Константинопольский Собор 1691 г. и его рецепция в Русской Православной Церкви (к вопросу о каноническом статусе термина «пресуществление») // БТ. Сб. 41. 2007. С. 133–145, тук: С. 141.

[12] Например в писмото от 1635 г. до капелана на холандското посолство в Константинопол Антоан Лежер, а също в беседа от 22 декември 1631 г. с френския посланик Анри дьо Гурне, за когото Лукарис съобщава в писмо от 15 април 1632 г. до женевския теолог-калвинист Джованни Диодати.

[13] Виж по-подробно: Podskalsky G. Griechische Theologie in der Zeit der Türkenherrschaft (1453–1821): die Orthodoxie im Spannungsfeld der nachreformatorischen Konfessionen des Westens. Münch., 1988. S. 163–180.

[14] Следвайки Калвин, Лукарис признавал само две тайнства: Кръщението и Евхаристията. В 17-та статия от «Изповеданието», посветено на тайнството Евхаристия, той отхвърля неправилно разбираната от него в духа на силно разпространения по негово време краен реализъм концепция за пресъществяването на Даровете, тълкувайки истинското присъствие на Христа в Евхаристията в «духовен» смисъл — «според вярата»: «Ние изповядваме и вярваме в истинското и действително присъствие на нашия Господ Иисус Христос, но това [присъствие], за което ни съобщава и предлага вярата, а не някакво недомислено пресъществяване. Ние действително вярваме, че верните причастници вкусват на вечерята Тялото на нашия Господ Иисус Христос, без чувствено да разкъсват и разчленяват причастието със зъби, но приобщавайки се посредством чувствата на душата (τῇ τῆς ψυχῆς αἰσθήσει). Защото Тялото Христово е не това, което се съзерцава и възприема в Тайнството с очи, но е това, което вярата, която го е постигнала духовно, ни го поднася и дарува. Затова истината е, че ако вярваме, тогава ядем, причащаваме се и ставаме участници [в Тайнството], а ако не вярваме, лишаваме се от всякаква полза» (Καρμίρης. Τὰ δογματικὰ καὶ Συμβολικὰ Μνημεῖα. T. 2. Σ. 647–648).

[15] Например: Малышевский И. И. Александрийскиий патриарх Мелетий Пигас и его участие в делах русской церкви. К., 1872. Т. 1. С. 569–571; Арсений, архим. Патриарх Кирилл Лукарис и его заслуги для Православной Церкви. Симферополь, 1882. С. 204– 206; Малахов В. Я. Пресуществление Святых Даров в таинстве Евхаристии // БВ. 1898. Т. 2. № 6. С. 315; изключение се явява А. П. Лебедев, който бил запознат със западната научна литература, вж.: Лебедев А. П. История Греко-Восточной церкви под властью турок: От падения Константинополя (в 1453 году) до настоящего времени. М., 20042. Т. 2. С. 211–220; вж. също: Michaelides G. P. The Greek Orthodox Position on the Confession of Cyril Lucaris // Church History. 1943. Vol. 12 (2). P. 118–129.