Смирението е живот небесен на земята. Смиреният не съзира у себе си смирение. Напротив, той вижда у себе си твърде много гордост и полага грижи да открие всички нейни разклонения, а като ги открие, вижда, че има още много, което може да бъде открито.

Смирението е почти равносилно на подвига, тоест то доставя същия успех, какъвто бива доставян от подвига. Смирението и само по себе си е полезно, докато подвигът без смирение не само не принася никакъв плод, а напротив – донася вреда, водейки до високо мнение за себе си и осъждане на ближните.

Смирението се състои също и в това да признаваш себе си достоен за положението, в което се намираш и недостоен за по-добро и по-високо положение, дори и в духовно отношение, и покорно да предаваш себе си на Божията воля. Такова настроение на мисълта свидетелства за истински сърдечен мир и наставя човека на пътя за вечния живот.

В нашето време Бог дарува спасение по-често посредством смирението, отколкото чрез подвига. Днес при преумножилите се немощи подвигът е особено опасен, тъй като силно бива налитан от осъждането и освен това тогава човек има нужда от опитен ръководител, а смирението винаги е път без падения. Самите наши немощи и грехове, когато ние ги признаваме в нас и се каем, способстват за придобиване на смирение.

Господ обича смирението, а безумната ревност към подвизи свръх силите, каквито и да са те, не приема, защото в стремежа към подвиг свръх силите има гордост и самомнение.

Полное собрание творений святителя Игнатия Брянчанинова, Москва, изд. Паломник, 2001-2007, Том VII, Избранные письма, 2007.

Превод: прот. Божидар Главев