Лк. 10:25–37

Еф. 4:1–6

Веднъж един законник, изкушавайки Иисуса, попитал: «Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен?» Но после веднага се изяснило, че и сам прекрасно знае, защото е запознат с най-главната заповед: «Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си». Ала после лукавият питащ, «като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен».

Господ отговорил. Той разказал как някой си човек бил изпонаранен и ограбен, и бил подминат от свещеник и левит. И само един самарянин, «видя го и се смили». Като разказал тази притча, Господ неочаквано попитал законника: «Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците»? А законникът питал кой е ближен на него самия, и кого сам той е длъжен да възлюби като себе си.

От първите редове на този разказ обаче, точно след като свещеникът и левитът подминали нещастника, става ясно, че твоят ближен е този, който се окаже на твоя път и който се нуждае от твоята помощ. А ето че набитият от разбойници сам вече не може да иде при никого. Той лежи и чака: «Кой е моят ближен? Кой сам ще дойде при мене»? И накрая се намерил такъв човек – самарянин, иноверец! Макар че «иудеите нямат сношение със самаряните» (Ин. 4:9).

Със Своя разказ Господ разкрил нещо повече в тази заповед от това, което законникът си мислел, че разбира. Той показал какво значи да «възлюбиш», и до какъв предел трябва да се простира любовта. Самарянинът не само обработил и превързал раните на пострадалия; не само го завел в странноприемницата, не само и тук положил грижи за него. Нещо повече, на заминаване той дал дори пари на съдържателя да се погрижи за пострадалия. Казал също: «ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя». Не спрял, значи, дотук и не счел, че друг е длъжен да раздели с него грижата за болния, но всичко взел върху себе си. Ето това значи «да възлюбиш». Ето на какво трябва да се учим цял живот. «Иди и ти прави също така», – казва на всекиго от нас Господ.

Понякога от този разказ правят извода, че няма да ни питат как сме вярвали, как сме се молили, как сме постили, а дали сме били в нещо подобни на самарянина. Ала едното не трябва да се противопоставя на другото. Да си спомним, че Господ в разговора със самарянката, която също заслужаваше похвала от Него, не каза: «виж, колко много общи неща има в нашите религии, и че повече неща ни обединяват, отколкото разединяват: и отците у нас са общи, и историята, и Петокнижието Моисеево, и всички един Месия чакат». А направо ясно й казал: «Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите» (Ин. 4:22). По онова време само иудеите пазели единствената истинска вяра, и нямало какво да се противопостави на този факт.

Господ зове към единство не само всички изповядващи името Христово, но и изобщо целия човешки род, и не просто към единство, а към единство в истината. Да, трябва да се пази «единство на духа в съюза на мира», и за това трябва да снизхождаме един към друг «с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие». Но не и по въпросите на истината. Защото «един е Господ», и следователно има само «една вяра», която е истинна. И нашият живот, разбира се, трябва да съответства на нашата вяра, а ние сме длъжни да се учим на всяко добро и от иновереца, и от съвсем невярващия; и даже и от птиците, и от растенията (Мат. 6:25,28). Дори воловете и ослите Господ дава за пример: «Волът познава стопанина си, и оселът - яслите на господаря си», а Моят народ «Ме не познава» (Ис. 1:3). Затова нека не подражаваме на упорството на осела и на невъзприемчивостта на вола!

Протоиерей Вячеслав Резников, Полный круг проповедей.

Превод: Десислава Главева