Ние не може да не съдим

Нека започнем с очевидната истина, че Бог е надарил човека с разум. Човекът не може да не съди и постоянно разсъждава за всичко, за което смята, че си струва да се мисли. Да мислиш, да осъзнаваш, това всъщност е непрестанен съд.

Ние като че ли би трябвало сами да избираме за какво да мислим и за какво да не мислим. Но нашето време е особено. Хората, които създават безпорядъка в обществото и в Църквата, не ни оставят на спокойствие. Пряко или косвено те изискват от нас отговори, от които не е възможно да се отклоним. Те постоянно ни проверяват дали сме лоялни към организирания от тях безпорядък и се опитват да изяснят дали пък изведнъж християните не са започнали да подозират какво всъщност се върши в развратеното общество.

Да се отклоняваме от съд и отговор не е нужно и не трябва, дори когато ни питат очевидно злонамерени хора. Тук можем да си спомним отговорите при разпитите на светите новомъченици (виж отговорите на еп. Виктор (Островидов) на петнадесетте въпроса от ОГПУ^[1]). В най-общ смисъл да не се отклоняваш от съд, значи да виждаш злото, което цари в църковния и обществения живот.

Всички хора съдят

И тъй, ние не можем да не съдим не само защото точно за това сме и надарени с разум, но и защото общественото зло се явява всеобхватно. И самото зло непрекъснато изисква от нас отговор и ни проверява дали не го заплашваме.

Макар съдът над света да принадлежи най-вече на християните, това не ги прави нещо отделно от всички останали хора. Съдят абсолютно всички, които имат разум: и ангелите, и човеците. Всяко едно изказване е вече съд за дадена вещ или лице.

Всички хора съдят, но по различен начин.

Съдят правилно или неправилно.

От друга страна съдят съзнателно или безсъзнателно. Тоест всички съдят, но не всички осъзнават това в себе си.

„Аз никого не съдя”, това е просто лъжа. Всъщност ти също съдиш, само че неискрено и невярно.

„Аз съдя думите, а не човека” – това пък е безсъзнателен съд, който е характерен за образованите неграмотници. Такъв човек просто не знае какво говори.

Значи хората се различават не по това, че едни съдят, а други не, а по това, че едни разбират какво вършат и говорят, а други не разбират и не осъзнават. Разбирането (което винаги представлява съд, за разлика от вярата) е естествено за човека, а отказът от разбиране е противен на човешката природа. И накрая това просто е глупаво: да съдиш без да виждаш, че го вършиш и на всичко отгоре да порицаваш другите, че съдят.

Ние сме длъжни да съдим

Бидейки сътворени от Бога като хора, ние сме поставени в положение да съдим, и да съдим справедливо, тоест пред Божието Лице.

Свещеното Писание многократно ни увещава:

„Не вършете неправда, кога съдите, кога мерите, кога теглите и кога измервате: къпоните ви да бъдат верни, теглилките ви верни, ефата вярна и инът верен” (Лев. 19:35-36). 

Неправедният съд и невярното претегляне е мерзост пред Бога:

„В торбата си не бива да имаш двояки теглилки, тежки и леки; в къщата си да нямаш двояка ефа, голяма и малка; теглилки да имаш точни и верни, и ефа да имаш точна и вярна, за да ти се продължат дните на земята, която Господ, Бог твой, ти дава (за дял); понеже гнусен е пред Господа, твоя Бог, всеки, който върши неправда” (Втор. 25:13-16).

„Нееднакви теглилки, нееднаква мярка - едното и другото са гнусота пред Господа” (Притч. 20:10).

„Нееднакви драмове са гнусота пред Господа, и неверни теглилки не са добро нещо” (Притч. 20:23). 

Праведният съд и правилното претегляне са угодни Богу:

„Неверни къпони са гнусота пред Господа, а право теглене е Нему угодно” (Притч. 11:1). 

Да съдиш справедливо, това значи да съдиш пред Божието Лице, защото праведният съд е от Бога:

„Верни теглилки и къпони са от Господа; от Него са и всички драмове в торбата” (Притч. 16:11). 

Вярно е и обратното: този, който съди неправо, е нечист пред Бога:

„Мога ли да бъда чист с неверни къпони и с лъжливи теглилки в торбата?” (Мих. 6:11).

Ние съдим за хората

Да съдиш справедливо, значи да съдиш не по външност:

„Не съдете по лице, а съдете с праведен съд” (Ин. 7:24 - слав.). Какво значи „по лице”? Моисей у вас се ползва с голямо уважение, но вие произнасяте съд, основавайки се не на достойнството на лицето, а на същността на деянието – това значи да съдиш справедливо… Нека бъдем уверени, че това е казано не само на тогава живелите, а и на нас, щото и ние в никакъв случай да не нарушаваме справедливостта, а всичко според нея и заради нея да вършим. Дали някой е беден или богат, ние не трябва да обръщаме внимание, а сме длъжни да изследваме делата.”^[2]

Какво значи „да изследваме делата”? Това означава да съдим за това, наистина ли даден човек е добродетелен или само се преструва:

„На вънкашност ли гледате?” (2 Кор. 10:7). Това не е малко, а твърде сериозно обвинение! Защо? Защото човешкият род много лесно пада в заблуда. Смисълът на думите е такъв: „Вие съдите по външност, по линия на плътските и телесни отношения”. Какво значи „по вънкашност”? Ако някой е богат, ако някой се самопревъзнася, ако някой е обкръжен от тълпа ласкатели, ако някой сам хвали себе си, търси празна слава, ако някой лицемерно се преструва на добродетелен, а няма в себе си добродетели – това означават думите: „На вънкашност ли гледате?”^[3]

Разсъждаваме за Божествените предмети

Ние сме призвани да разсъждаваме не само за същността на хората, за това добродетелни ли са те или не са. Ние сме призвани да съдим право и за Божествените предмети. Смятам, че с това ще се съгласи всеки православен човек, дори да е малко объркан от модернистките разговори за „неосъждането”.

Ние съдим за Божеството на Сина (Ин. 7:24), за Самия Бог, като различаваме кое от това, което се говори за Неговото Същество и благодатта, е вярно и кое невярно. Заради спасението на душата ние сме длъжни да разсъждаваме, принася ли човек право изповедание, или изповядва ерес или неверие (2 Ин. 1:10).

За да съдим относно духовните дела, ние имаме ум Христов (1 Кор. 2:16). А този, който няма такъв, нека не нарича себе си християнин (Рим. 8:9).

Ако ние сме длъжни да съдим за Божеството, не сме ли още повече длъжни да съдим за същността на човека?

Да съдиш е страшно

С едно от възраженията против съда ние обаче можем да се съгласим. Да съдиш е страшно, макар страховете да биват правилни или лъжовни. Едно е страхът Божий, а съвсем друго – страхът човешки.

следва

<<предишна

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Вестник ПСТГУ. II: История. История Русской Православной Церкви. 2006. 3 (20). С. 136–147.

[2] Св. Иоанн Златоуст. Беседы на Евангелие Святого Апостола Иоанна Богослова.

[3] Св. Иоанн Златоуст. Толкование на второе послание к Коринфянам.