Като давал съвети, старецът Амвросий никога не настоявал те да бъдат непременно изпълнявани. Щом виждал, че някой не одо­брява съвета му, той винаги прибавял както при лични разго­вори, така и в писмата си: „Впрочем разсъдете сами и както намирате, че е по-удобно за вас, така постъпете.”

Но дето виж­дал голямо смирение и готовност за послушание, там той не се стеснявал да каже: „Когато ви говоря, трябва да изпълня­вате първата ми дума. Това ще бъде послушание на Божията воля. Моят характер е мек и аз отстъпвам, но това не е полез­но за вашите души.” Намирали се и такива хора, които сами си решавали как да постъпят. Те вършели своята воля, но съще­временно искали да знаят и мнението на стареца, както и да узаконят своеволието си и затова го питали: „Батюшка, как ще кажете да постъпя?” В такива случаи старецът с огорче­ние, но и с известна шеговитост отвръщал в рима: „Что реку человеку чудаку? И что возглаголю творящему свою волю?!” Неизпълняването на о. Амвросиевите съвети водело винаги към беди и нещастия, както показват следните примери:

Една жена довела при стареца своята дъщеря, която има­ла намерение да се омъжи за един млад човек. С това и майката била съгласна. Но съвсем неочаквано за тях батюшката благо­словил младата девойка да постъпи в манастир. Това не допад­нало нито на майката, нито на дъщерята. След като се върнали у дома си, те извършили обратното. Девойката се омъжила за своя избраник. Впоследствие обаче животът им станал ужасен. Мъжът се пропил и семейството изпаднало в крайна мизерия.

***

Към някои посетители старецът се обръщал строго и с изо­бличения. Някой си млад човек се явил при батюшката с пре­вързана ръка и му се оплакал, че с никакви средства не могъл да я излекува, а страшно го боляла! Старецът го прекъснал с думите: „И ще продължава да те боли! Защо ти си оскърбил майка си?” Момъкът се сепнал от тия думи и видимо се сми­рил. Като забелязал това, о. Амвросий изменил своя изобличи­телен тон и продължил вече по-меко: „Добро ли ти е поведение­то? Добър син ли си ти?”...

***

Трябва да отбележим, че в такива случаи старецът обикно­вено не бързал да помогне, считайки болестта за достойно не­бесно наказание и вярвайки твърдо, че Бог чрез временните страдания избавя грешника от вечни мъки и мъчения.

В тоя дух той утешавал – и устно, и писмено – мнозина наказани от Провидението люде. Така той писал и на една мона­хиня, грижеща се за оздравяването на една тежко болна сестра, чието минало било много порочно: „Спомни си, как св. апостол Павел е постъпвал. Не заповяда ли той да бъде предаден на сата­ната за омаломощаване на плътта един такъв човек (голям гре­шник), та духът му да бъде спасен в деня на Господа нашего Иисуса Христа? (1 Кор. 5:5) Ето това е истинското човеколюбие! А ти се грижиш да избавиш човека от спасителното омаломо­щаване на плътта и да му доставиш временно спокойствие, прикривайки се зад мнимата душевна полза”...

Архимандрит Серафим, „Оптинските старци”, София, 1991