Никой на света не обича своя син така, както небесният Отец обича покаялия се грешник.

Виждайки отдалеч, че блудният син-грешник иде към Него с разкаяние, Господ бърза към него, хвърля се на шията му, целува го и го привежда в Своя дом, в Светата Църква, повелява на служителите, на Своите ангели или пастири да му донесат най-хубавата одежда на добродетелите, да го облекат в Христовия хитон, поставят пръстен на ръката му чрез изповедта, покаянието и причащението с тялото и кръвта Христови, дарува му благодатта на Светия Дух – залога за възкресение и безсмъртие, препасва го с одеждата на веселието и радостта, обува нозете му, за да ходи твърдо по Божиите заповеди, устройва за него голям Божествен пир, на който за него се приготвя угоен телец, сиреч Агнец Божий, който взема върху си греха на света, пир, на който свиква светите ангели, пророците и апостолите и сам Бог се весели и се радва за него, единия покаял се грешник, радва се повече, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние, просто защото грешникът бил мъртъв, но оживял, бил погинал, но се намерил, върнал се към Бога и се покаял.

Ето как Бог се радва, когато грешникът престане да греши. Ако Господ е толкова милостив към нас и толкова се радва за обръщането на грешника по пътя на покаянието, то колко безчувствени сме ние, които и досега не се каем и не оставяме нашите грехове? Защо? Само защото грехът ни доставя мимолетно удоволствие. Само защото ние не искаме да служим на Бога, а служим на плътта, на света и на врага Божий и наш враг – дявола. На тях служим и за тях се трудим, а на Бога и на своя Творец не желаем да служим, макар Той да ни е сътворил, да ни е изкупил, макар Той да ни заплашва със смърт, със страшен съд и вечни адски мъки.

Защо не искаме да се покаем? Защо упорстваме? Защо не се боим от страшна смърт, от страшния Божий съд и от вечните адски мъки? Защо? Защото се надяваме дълго да живеем на света сякаш времето за покаяние и времето на смъртта е в нашите ръце, когато и едното и другото е в Божиите ръце. Ако би било в нашите ръце, то човек би пожелал да живее на света вечно, особено този, който живее добре, но излиза друго. Мнозина умират, когато не са очаквали това.

Не! Наистина дяволът ни е склонил на своя страна и ни е повел по своя път. Наистина той така здраво ни е оплел в своите мрежи, че ние не можем да се освободим, не искаме да се покаем. Наистина той така силно е заразил с греховност нашите мисли, сърцето ни, душата ни и нашето тяло, че ние изобщо не желаем да се опомним, не се стараем да стигнем до чувството на разкаяние, не виждаме своето дълбоко падение, не искаме да излезем на правия път и да тръгнем по пътя на спасението, не искаме да възненавидим греха и да възлюбим Бога с цялата си душа, с цялото си сърце, с целия си ум. Вече не се боим нито от тежки болести, нито от страшна и неочаквана смърт, нито от страшния Божий съд, нито от геената.

Какво да правим, когато нас ни застрашава гибел, когато ние не желаем да оставим любимите си грехове и да се съединим с любещия нас Господ? Да плачем? У когото има сълзи – добре, но у когото няма? Постът, молитвата и смирението предразполагат човека към сълзи. Да започнем и да се молим, и да постим, и да се смиряваме, докато не получим сълзи, които умиват нашите грехове. Амин.

Простые и краткие поучения. Том 1.

Превод: прот. Божидар Главев