Първият църковен събор на руските бежанци бил проведен в Сремски Карловци през 1921 г. Приемайки налагащата се вече идея за църковна демокрация, йерарсите дори не предполагали до какво може да доведе това. Предоставяйки на миряните право на глас на събора, архиереите на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ) предавали решаването на най-важните църковни въпроси в ръцете на десетки люде, които били абсолютно незапознати с реалностите на вътрешно-църковните и църковно-държавните отношения – хора, лишени от опита и разсъдителността присъщи на архиереите. Този събор учредил за емиграцията структури на църковното управление като Архиерейски събор и Висш църковен съвет (ВЦС). В състава на ВЦС били избрани протойереите Владимир Востоков и Павел Крахмалев, а също и миряните П. Н. Апраксин и Н. С. Батюшин^[4].

Както е известно, Всезадграничният събор от 1921 г. не донесъл мир в Руската задгранична църква. Политизираните миряни, които имали на събора равен глас с този на архиереите, успели да наложат приемането на послание под название „Към чедата на Руската църква”, в което присъствали твърде груби формулировки, а също и искания за възстановяване на династията Романови в Русия. За емиграцията това послание поставило начало на спорове и разногласия, а за болшевиките станало поредния повод за натиск върху патриарх Тихон. Не е чудно, че след събитията от 1921 г. йерарсите на Руската задгранична църква започнали постепенно да преустройват системата на църковното управление, измествайки свещениците и миряните от участие във властта.

През 1922 г. бил направен опит да се проведе още един голям събор с участието на клир и миряни в емиграция, когато станало известно и за закриването на задграничното Висше църковно управление (ВЦУ) от страна на патриарх Тихон. Но свикването на този събор отначало било отлагано заради материални проблеми, а след това и в самия Архиерейски Синод разбрали, че прекомерната активност на миряните може да отведе Задграничната църква твърде далеч. Наистина от страна на политически и обществени организации на руската емиграция във времето от 1922 до 1923 гг. постъпвали настоятелни искания към Задграничния Синод да поеме управлението на църквата в отечеството от вън.

Извлекли обаче поука от печалния опит на Карловацкия събор, архиереите на Руската задгранична църква положили немалко усилия за отстраняването на клира и миряните от църковното управление. През септември 1922 г. ВЦУ на РПЗЦ било премахнато, а властта преминала у Архиерейския Синод.

В течение на следващите месеци от страна на миряните били направени редица опити да бъде свикан нов събор. Но какво би очаквало Задграничната църква, ако би се състоял събор с участието на миряни? Няма никакво съмнение, че на такъв събор активността на емигрантските маси би помела съпротивата на архиереите, които в мнозинството си стояли на достатъчно умерени позиции. В случай на свикване на събор с участието на миряни, всички техни желания дори избирането зад граница на цар и отделянето на Задграничната църква от църквата в отечеството, било напълно възможно да бъдат приети. Но такъв радикализъм съвсем не устройвал архиереите, които не се стремели към власт върху църквата в Русия (макар събор с участието на миряни да им давал такъв шанс) и се опасявали, че могат да станат виновници за разкол^[5]. Разбирайки, че Руската църква се намира в бедствено положение, те не искали да бързат и не искали да се съгласят с това, което паството настоятелно изисквало от тях.

Един от архиереите, които излезли с протест против събор с участието на клир и миряни, бил епископ Серафим (Соболев), който изложил своето мнение относно църковното управление през февруари 1923 г. Архипастирът бил убеден, че събор с участието на миряни в условията на неопределена ситуация в Църквата може да доведе само до смутове. Епископ Серафим предполагал, че на такъв събор миряните ще влязат в ролята на съдии на патриарх Тихон, което би подронило авторитета му в очите на руския народ и в очите на целия свят. Само събор от архиереи по мнението на еп. Серафим трябвало да решава съдбата на Задграничната църква, защото „не миряните, а епископите са главните отговорни лица в Църквата и при всички случаи на тях принадлежи решаващата дума по въпроса за висшата църковна власт”^[6].

През юни 1923 г. в Сремски Карловци се състоял Архиерейски събор на Руската задгранична църква. Тук било решено окончателно да бъде премахнат ВЦС, в който участвали свещеници и миряни. Освен това сега вече не събори с участието на миряни (където биха могли да проникват политикани), а изключително събори на архиереите ставали орган за управление в Руската задгранична църква. А управителен орган във времето между съборите ставал Архиерейският Синод. За събор с участието на низш клир и миряни се казвало, че такъв би могло да бъде свикан само в случай на „възможност и необходимост”^[7]. Разбираемо било, че такъв събор не би се заел да приема ключови решения за църквата и щял да има функциите само на съвещателен орган. За Руската църква в емиграция започнал нов етап от нейния път. От 1923 г. ежегодните събори на Руската задгранична църква започнали да навлизат в практиката на църковното управление.

Въпросът за свикването на голям събор се обсъждал на Архиерейския събор от 1924 г. Но и тук поддръжниците на голям събор ги очаквал неуспех, което в немалка степен се дължало на спомена за църковните сътресения предизвикани от Карловацкия събор. Не е учудващо, че Архиерейският събор от 1924 г. на основание на станалите обсъждания постановил: „Свикването на Всезадграничен Руски църковен събор в настоящето време трябва да бъде признато за несвоевременно”^[8].

На това решение несъмнено повлияло и мнението на епископ Серафим. Архипастирът искрено се опасявал от това, че намесвайки се в делата на църковното управление, миряните отново, както и на Карловацкия Събор от 1921 г., могат да тласнат Църквата по пътя на политическите противоборства, което би могло да доведе до нови разделения. На Архиерейския събор от 1924 г. епископ Серафим излязъл с доклад, в който доказал невъзможността в сложните условия^[9] на това време да бъдат привличани миряните в управлението на Църквата. Било решено докладът на еп. Серафим да бъде публикуван във вестник «Церковные ведомости»^[10], но тази публикация, за съжаление, така и не се състояла.

Впоследствие архипастирът многократно се изказвал против събор с участието на миряни и клирици, смятайки, че такъв събор в случай, че на миряните бъде предоставено право на глас, ще бъде неканоничен. С течение на времето гласовете, призоваващи да бъде свикан такъв събор, ставали все по-тихи и по-редки. Разговорите за свикване на голям събор били възобновени през тридесетте години, но надеждите за скорошно свикване на Всезадграничен събор получили реално основание едва в началото на 1935 г., когато митр. Антоний (Храповицки) излязъл със съответното предложение^[11].

Против свикването на събор с участието на миряни отново застанал владика Серафим, по това време вече архиепископ. Архиереят считал, както и преди, че събор с участието на миряни е първо, неканоничен и, второ – вреден за Църквата. Той писал: „Когато в предреволюционното време беше свикано Предсъборното присъствие, най-видните негови членове начело с владика Антоний споделяха тази гледна точка. По време на втората наша революция ярко се изказа в защита на епископските прерогативи покойният митрополит Инокентий (Фигуровски), позовавайки се на 1 Кор. 12:27 и думите на св. Григорий Богослов: „защо искаш да бъдеш глава, бидейки нога” и т.н. Участието на клирици и миряни на Московския, а след това и на Карловацкия събор поставиха начало на разногласия. И ако сега ние тръгнем по този път, ще бъдем справедливо обвинени в нарушаване на каноните. Ние винаги трябва да помним думите на Спасителя: „Вие сте солта на земята”. Как ще призоваваме другите да вървят по пътя на каноните, ако сами първи ги нарушаваме”^[12].

Същата позиция архиеп. Серафим отстоявал и на Архиерейския събор от 1936 г., но тогава останал в малцинството. Другите архиереи сметнали, че такъв събор ще помогне за сплотяването на емиграцията и укрепването на нейното имуществено състояние^[13].

Макар да не успял да постигне отмяна на Всезадграничен събор, той обаче настоял поне гласът на миряните да не бъде решаващ и всички решения на събора след неговото завършване да бъдат обсъдени и утвърдени от архиереите. Съборът се съгласил с това предложение на архиеп. Серафим^[14].

Към това трябва да добавим, че архиереят се стараел да намали степента на влиянието на миряните и в делата на енорийското управление на храм „Св. Николай” в София. Епископ Серафим се отнасял отрицателно към създаването на църковно настоятелство и известно време в храма изобщо не съществувало такова^[15]. В отговор на молбите за съставяне на такъв орган архиереят отговарял, че църковните настоятелства са болшевишка структура в управлението. Наистина впоследствие архиереят бил принуден да отстъпи и в края на 1920 г. се съгласил да бъде избрано църковно настоятелство и ревизионна комисия^[16].

И така, както показват документите, архиеп. Серафим бил противник на участието на миряните в църковното управление, считайки, че само архиереите трябва да носят отговорността за църковния живот.

Сайт на Руското подворие в София

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Има случаи в историята на РПЦ, когато в изборите за епархийски архиерей участват определени миряни, в повечето случаи представители на болярското съсловие. Но и това ставало по волята на висшия клир, а не е било някакво неотменно право закрепено със законова разпоредба - бел. ред.

[2] Участието на низш клир и миряни в църковното управление и в частност в избора на епархийски архиерей според принципите на свещената йерархия в Православната Църква може да бъде плод единствено и само при делегиране на правомощия към тях от страна на висшия клир. То не се подразбира от само себе си и не произтича, както днес масово погрешно се смята, от изкривената под влияние на съвременните принципи на държавно управление представа за църковна съборност - бел. ред.

[3] Това е поредното доказателство, че съборността на Църквата по никакъв начин не е свързана с участието на миряни и низш клир в църковното управление. Защото в противен случай ще излезе, че Руската църква до ХХ век е пренебрегвала принципа на съборността и е придобила своята съборност точно в най-тежките години от своето съществуване и то с помощта на най-върлите си врагове - бел. ред.

[4] Деяния Русского Всезарубежного Собора, состоявшегося 8 – 21 ноября 1921 года (21 ноября – 3 декабря) в Сремских Карловцах в Королевстве С.Х. и С. Сремски Карловци: Српска манастирска штампариjа, 1922. С. 39, 58.

[5] Тук много добре е посочен един от недостатъците на участието на миряните в църковното управление, а именно това, че те са склонни да изпадат в крайности и груби противоборства, което се вижда и от каноните и от някои техни тълкувания. Освен това при събор с такъв състав, при който архиереите са малцинство, съществува теоретичната възможност да бъде взето решение, което да е противно на решението на целия висш клир. А от църковно-правна гледна точка прилагането на такова решение би било пълен абсурд, тъй като така църковното устройство би се преобърнало наопаки - бел. прев.

[6] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.5. Л. 52.

[7] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей // Церковные ведомости. 1923. № 15 – 16. С. 3.

[8] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей  // Церковные ведомости. 1924. № 19 – 20. С. 6.

[9] При демократична система на държавно управление условията за Църквата са сложни по определение, тъй като при тази система разделението на партии и плурализмът на мненията е нещо нормално и винаги се оценява положително. И това разбиране, както и изобщо целият демократичен манталитет неизбежно се пренасят в Църквата - бел. прев.

[10] Определения Собора Архиереев Русской Православной Церкви заграницей // Церковные ведомости. 1924. № 19 – 20. С. 6.

[11] Доклад Председателя Архиерейского Синода Блаженнейшего митрополита Антония // Православная Русь. 1935. №  4. С. 2.

[12] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.12. Л. 17 – 17 об.

[13] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.15. Л. 29.

[14] ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д.12. Л. 19 об.

[15] Свт. Йоан Шанхайски и Санфранциски също посочвал, че църковните настоятелства са нововъведение в Православната Църква - бел. прев.

[16] Говорухин В. Русский Свято-Николаевский храм в Софии // Русский Свято-Николаевский храм в Софии. София. Любомъдрие. 1995. С. 16.