Не всяко добро дело е добро, а добро е само това дело, което се извършва заради Бога. Външността на делото не е неговата същност. Бог гледа на сърце. Колко би трябвало ние да се смирим, виждайки, че към всяко наше дело е примесена страст.

Умереното въздържание е най-полезно от всичко. По-изгодно за нас е да бъдем в безчестие и да страдаме, но да бъде Божията воля за всичко; не е добре сами да търсим скърби. Това е дързост и гордост и може да стане така, че да не издържиш това, което самоволно си си възложил. Грехът прикрит под външност на добро, се промъква и поврежда душите на тези, които не се поверяват на Евангелието. Евангелското добро изисква самоотречение, „отречение от своята воля и разум”.

Човекът е бил създаден от Бога благ и непорочен. След грехопадението на Адам грехът влязъл в човешкото естество. За да избави човека от това зло според Божия съд нужно било Бог – Второто Лице на Светата Троица – да стане човек и да изкупи човека от тази зла участ. Изкуплението на човека е извършено от нашия Господ Иисус Христос на Голгота, на Кръста, чрез Неговите страдания, смърт и възкресение. Трябва да вярваме в това. Това е основата на нашата вяра.

Освен това Христос дал на човека Своите заповеди, които да го учат как да живее, за да бъде Негов последовател и ученик, за да върши Неговата воля заради вечното спасение на душата. Който приеме със сърцето си Изкупителя Христа и светите евангелски закони и заживее съобразно с тях, той става християнин, а който ги отхвърля или оставя без внимание, той остава при своето паднало естество, в което първоначалното добро е смесено със зло. Такъв човек не може да се нарича християнин, той е чужд на християнския живот и спасението Христово. Чрез външността на доброто, останала в падналото естество, врагът се старае да отвлече всички от Христа, внушавайки хитро, че падналото добро е единственото добро, защото то така и изглежда за оногова, който не познава Христовото учение. Който независимо от всички примамки на врага се държи за евангелското учение, той неизбежно трябва да преживее вътрешна борба.

Падналото естество обича себе си и този свят, а Евангелието изисква самоотречение и любов към Бога. Затова и между тях никога не може да има съгласие. Това несъгласие между тях се забелязва във всички отношения, във всички въпроси на живота и нравствеността. Например монашеството, което е построено върху духа на Светото Евангелие, върху любовта към Бога и отказа от светския живот, винаги се е оказвало камък за препъване за хората от този свят; винаги е било ненавиждано от тях и неразбираемо, защото им било съвършено чуждо. А Христовите раби, макар да живеели в света, обичали монашеството и го обичат, виждайки в него идеала на християнския живот, който не им е чужд по дух.

Говорейки тук за монашеството, аз имам предвид не отделни хора, а самия образ на живот, и говорейки за хората на този свят, също нямам предвид живеещите в света, а тези, които с душата си принадлежат към светския живот.

Преподобный Никон Оптинский (Беляев), Завещание духовным детям.

Превод: прот. Божидар Главев