Свещеник Атанас Янев Баев е роден на 18 декември 1905 г. в с. Срем, Елховско. Завършва свещеническо училище в Черепиш през 1934 г., въпреки нежеланието на баща си. През 1925 г. се венчава за Станка Митева, с която имат три деца: Енчо, Йона и Мария. Ръкоположен е за свещеник на 9 август 1927 г. от Сли­венския митрополит Иларион в храм „Св. Димитър” в Сли­вен. Служил е последователно в Сремска енория (8 год.), в храм „Св. Николай” в гр. Ямбол (2 год.) и в Черноземска енория (4 месеца). Когато на 1 март 1938 г. пристига в село (днес град) Каблешково, там има 2000 жители, 500 къщи и също толкова венчила. Освен в Каблешково, отец Атанас Янев завежда енориите и в близките села Медово, Александрово, Лъка и Габерово.

Тези данни, както и съобщението, че свещ. Атанас Янев е арестуван на 9 септември 1944 г. и е изчезнал безследно, са вписа­ни в регистрите на Сливенска митрополия. За ареста и смъртта на свещеника съществуват още два официални до­кумента. Единият е смъртен акт №28, издаден на 02.04.1946 г. от община Каблешково. Другият е съобщение в Държавен вестник, брой 182/08.08.1945 г. Името на свещеник Атанас Янев Баев е в списъка на осъдените от Народния съд по Наредбата-за­кон за съдене на виновниците за във­личането на България в Световната война и за злодеянията, свързани с нея. Според присъда от втори състав на Бургаски народен съд, произнесена на 10.04.1945 г. „... свеще­ник Атанас Янев Баев, на 32 години, родом от с. Срем, Елховско, по­чинал, осъден на глоба от 200 000 лв. и лишение от правата по чл. 30 от Н.З., завинаги. Присъдено в пол­за на държавата 2/3 от целия му имот”.

Нищо повече не се споменава за съдбата на свещеника: нито от какво е починал, нито дори къде е гро­бът му. Около името му тегне чернилка от неяснота, омра­за и страх. Но свидетелите все още са живи и пълната ис­тина би могла да се докаже. А тя е, че свещеникът умира след като е садистично инквизиран в общинската сграда на Каблешково в продължение на 17 дни. Причината за това е, че той е свещеник, следователно е „предател” и „враг”.

Жестоката смърт на отец Атанас Янев няма да бъде напълно разбрана без да се спомене фактът, че преди 9 септември 1944 г., Каблешково представлява арена на смър­тна схватка между антифашисти, военни, полиция и жандармерия. Ще бъде несправедливо спрямо историята, ако не се върнем още по-назад в събитията от вътрешно-политическия живот в страната. Отец Атанас и други жертви ка­то него са съвременници на тези събития и те рефлекти­рат пряко върху живота им.

До Септемврийското въстание от 1923 година Кому­нистическата партия в България е легална и разполага с на­родни представители, имущество и печатни издания. След като Компартията излиза с манифест за промяна на общес­твения строй чрез въоръжени действия (с други думи те­роризъм) и избухването на Септемврийското въстание, БКП е забранена от правителството. Излиза извънредният За­кон за защита на държавата, според който имуществото на БКП подлежи на конфискация, а членовете на Компартия­та са преследвани. Започват ожесточени въоръжени действия от двете страни, които удавят в кръв стотици български семейст­ва. На терористичните актове на комунистите военните отговарят с преследване, арести и жестоки инквизиции.

Каблешково по онова време е едно от гнездата на ан­тифашистка съпротива. Оттам излизат известните пар­тизани - поетът Атанас Манчев, братята Васил и Михаил Дойчеви и др. Главно оттам се сформира отряд „Народен юмрук”. Селото е обект на чести акции от страна на воен­ни и жандармерия. Най-известните от тях са подпалването на къщите на антифашистите и масовият разстрел на пар­тизани от отряд „Народен юмрук” край село Топчийско. Последното събитие изиграва фатална роля в живота на пър­венците от Каблешково, сред които е отец Атанас Янев. Разгромът на „Народен юмрук” става малко преди 9 сеп­тември 1944 г. Озверели от жажда за мъст, комунистите от селото търсят виновници и възмездие. Един от „винов­ниците” е отец Атанас.

Един от съучастниците в убийството на свещеника – Т. Г. от Каблешково е жив и днес. За смъртта на свещеника той казва: „Той беше мръсник и предател. Предаваше всеки, когото чуеше, че говори против властта. Партизаните го убиха. Няма да му простят, я.” Тук е редно да се отбележи, че същият Т. Г. след 9-ти септември участва в доброволен отряд за опазването на реда, който всъщност рекетира нощем жителите на селото за пари. През 2003 г. в Каб­лешково идва жена от Пловдив, която търси отнета насил­ствено сума от Т. Г. по онова време.

Как се е вписвал животът на Божия служител в този жесток водовъртеж? Хората от селото, днес град, помнят отец Атанас като изключително стриктен в служението си и малко необщителен човек. Причината може би са били постоянните тревоги, в които свещеникът е принуден да живее. Отец Атанас е образован и начетен, има дар слово и прекрасно изпълнява източно-църковните песнопения, зара­ди което често го викат да пее на големи християнски праз­ници в катедралния храм „Св. Александър Невски”. За после­ден път заминава да пее в София малко преди 9 сеп­тември. Той обещава на семейството си да се прибере бързо, но е ангажиран след това да пее и в Рилския манастир. Отец Атанас изглежда предусеща наближаващите събития и замисля да отведе жена си и де­цата си в родното си село Срем, но се забавя с един ден. Това се оказва фатално.

Хората от Каблешково го виждат за последен път, ко­гато заедно със семейството си, натоварено на файтон, на­пуска Каблешково. За ареста му разказва голямата му дъще­ря Йона. Нейният разказ е поразително ясен за едно 12 го­дишно дете, каквото е тя тогава.

„На 10 септември 1944 г. бяхме в товарен вагон на ЖП гара Поморие цялото ни семейство: баща ми, майка ми, брат ми, малката ми сестра и аз - едва дванадесетгодишна. Във ва­гона беше натоварен багажът ни заедно с красивата ни ко­била Лира, с която не можахме да се разделим. Чакахме да ком­позират вагона, за да отпътуваме до Елхово. Чакането ни продължи цял ден и цяла нощ.

По перона на гарата се разхождаха мъже с червени лен­ти и шмайзери и ухилени лица и се разнасяха грозни пиянски викове. Съседният вагон беше натоварен с големи бъчви, от които се лееше вино. Мъжете с червени ленти пиеха виното с шапките си и с шепите си. Разнасяха се грозни ругатни срещу кулаците. Семейството ни, уплашено дo смърт и предчувствайки нещо ужасно, се беше сгушило в дъното на ваго­на. Чакахме мъжете да се уморят и навън да утихне, но това не стана. Рано сутринта на зазоряване вратата на вагона ни се отвори от двама въоръжени мъже с пиянски лица. След като ни огледаха, един от тях изкрещя: Хeй, тука има поп! Хайде, тръгвай с нас!” Думите му бяха придружени с грозни ругатни, които не бих могла да цитирам. Всички се разтреперихме, малката ми сестра се разрева. Само баща ми запази самообладание и се обърна към нас с думите: „Деца, станала е някаква грешка, те ще ме пуснат и аз ще се върна при вас много скоро. Да слушате мама и да не излизате навън!”

Мъ­жете с ругатни издърпаха баща ми навън, като го бутаха с автоматите си. Майка ми се разплака, а аз и брат ми, въпре­ки забраната на мама, се измъкнахме навън и хукнахме след баща ни. Успяхме да проследим мъжете, които бяха повлекли татко. Те влязоха в една голяма сграда, която приличаше на училище. Когато тръгнаха нагоре по стълбите, баща ни се обърна и ни видя. Тогава се спряха и другите. Татко се скара на брат ми, че бяхме излезли въпреки забраната му и ни каза да се върнем при мама веднага. Спомням си много ясно как свали часовника от ръката си и бързо го даде на брат ми.

Върнахме се във вагона и чакахме цял ден, но баща ми не се върна при нас. Вечерта пак избягахме от мама и с надеж­дата да разберем нещо отидохме до сградата, в която ви­дяхме баща си за последен път. Обикаляхме около двора и гле­дахме какво става. Непрекъснато влизаха мъже с червени лен­ти и автомати и вкарваха други мъже с пребледнели лица, също и офицери със скъсани пагони. А от сградата навън излизаха само онези озверели въоръжени мъже с червени ленти. От баща ми нямаше никаква следа и ние уплашени разб­рахме, че който влезе в сградата, вече не излиза, освен въоръ­жените. Решихме да попитаме някого за баща ми и влязохме в сградата. Вътре пазеше мъж, който не ни изглеждаше чак толкова страшен. Брат ми го попита: Господине, търсим баща си. Сутринта го доведоха тук и цял ден не се върна. Той е свещеник, кажете, знаете ли нещо за него?” Мъжът не ни отговори на въпроса, а извика: „Деца, връщайте се веднага откъдето сте дошли! Тук не може да се влиза!”

Начинът, по който ни гледаше и ни говореше, показа, че всичко е по-страшно отколкото мислехме. Уплашени и разплакани се върнахме на гарата. Майка ми с тревога ни пос­рещна, като ни се караше. От нея разбрахме, че началникът на гарата я информирал, че вагонът ще бъде прикачен и ще отпътуваме тази нощ. Излишни бяха протестите ни да чакаме баща ни. Пътуването беше ужасно. Няма да го забравя! На другите гари беше малко по-спокойно. Брат ми слизаше да до­несе вода за нас и Лира. Кобилата ни не протестираше, гледа­ше ни с големи, разбиращи очи, сякаш искаше да ни успокои.

След като се установихме в родното си село, което не беше никак лесно, майка ми, посъветвана от кмета, пишеше непрекъснато писма и молби до общините, до съда, до поли­цията в Бургас, Поморие, Каблешково за информация за ба­ща ни. Отговори не получихме. Тогава мама взе мене, тъй като брат ми беше започнал вече училище в София, отидох­ме до Бургас в общината, оттам ни казаха да отидем в зат­вора. Там никой не беше виждал и чувал за свещеник. Също­то ни казаха и в Поморие, и в Каблешково. Тогава майка оти­де при адвокат и чрез него започнахме официални издирвания.

Това продължи месеци, след което получихме отговор, че баща ми е безследно изчезнал! Не можехме да повярваме и затова пак отидохме на местата, където бяхме питали. Ре­шихме да съберем информация от хората, живеещи около учи­лището в Поморие, пък и по-далечните места. Най-после един полски пазач в Каблешково ни каза, че е намерил в едно бунище човешки останки и част от свещенически одежди. На никого не пожелавам ужаса, който преживяхме. Не може да се опише. Никога няма да забравя очите на мама!

Без съд, присъда, зверски убит и хвърлен на бунището! Това е комунистическата власт, която тръбеше „в име­то на народа!!!”

От страх да не пострада никой от жителите на Каб­лешково не казва на семейството на отец Атанас истина­та за смъртта му през целия тоталитарен период, макар че тя се знае от всички. Едва през 2003 година се осмелява Жечо Канев, който по времето на убийството на отец Атанас е бил дете. Ето какво си спомня той:

„Съветската армия в с. Каблешково посрещнахме на 8 септември 1944 г. На 10-ти септември бяха задържани участниците във власт­та на селото. Между тях беше и отец Атанас Янев. Същият имаше семейство с три деца: Енчо, Мария и Йонка. Живееха в къща, построена в църковния двор. Обработваха земите собственост на църквата и притежаваха кон с каруца.

На задържаните съдбата беше различна: дядо Бончо, Ко­льо (Мък-Мък), Кольо Танчев, Господин Черкезов и др. бяха из­пратени в Бургас. Тук останаха дядо Матю Байков и отец Атанас. Няколко дни след задържането почина Матю Бай­ков. Трупът му беше заровен на бунището край селото. Негови близки го изровили и погребали тайно.

По искане на близките на партизаните отец Атанас им беше предаден. Беше затворен в пристроена стая към сградата на общината. Там всеки ден влизаха мъже и биеха свещеника кой както може. Бях ученик във втори клас и поч­ти всеки ден след часовете бягахме с другите деца да гледа­ме през прозорчето как го бият. Оскубаха му черната брада и коса. Виждал съм около 10-12 човека, които го биеха. Най-жесток беше П. Д. Той го поваляше на пода и скачаше с кра­ка на гърдите му. От биячите има още двама живи...

На 17-ия ден от задържането свещеникът почина. Тя­лото му беше заровено на същото бунище, на което преди това бяха хвърлени телата на други убити. 4-5 дни го па­зеха ремсистите, за да не го погребат. След това овчарс­ки кучета го изровиха и оглозгаха костите му.

Причина за неговата животинска смърт е свързана със събитията от преди 9 септември 1944 г. С правителствено разпореждане предалите се живи партизани от отряд „На­роден юмрук” трябваше да бъдат помилвани. Отрядът бе­ше разбит и разпръснатите партизани се криеха в мерата на селото. Отец Атанас ходеше в къщите на родителите им и ги агитираше да предадат децата си, за да бъдат помилвани. Със сигурност зная за двама родители – Минчо Кържалов и Митю Калканов, които предадоха децата си. След това те бяха откарани в гр. Бургас и убити край с. Топчийско.”

Сведенията за убийството на свещеник Атанас Янев, които дава Жечо Канев от Каблешково се потвърждават от още много свидетели. Всъщност всички жители на гра­да знаят, че отец Атанас е бил убит малко след 9 сеп­тември 1944 г. от няколко души - местни комунисти. Един от тях е Боню Колев Бонев, който декларира: „Свещеник Атанас Янев Баев беше арестуван на 9 септември 1944 г. в гр. По­морие, след което е отведен в с. Каблешково, където заед­но с други арестувани жители на селото - противници на установената комунистическа власт, е бил жестоко изтезаван, вследствие на което е починал в началото на месец октомври 1944 г., като тялото не е било предадено на близките му и е останало в неизвестност.”

Обръщам внимание на версията за причината, която Жечо Канев посочва за зверското убийство на отец Ата­нас – това, че той съветвал бащите на партизаните да пре­дадат децата си, за да ги спасят. Става въпрос за устно обещание, дадено от правителството на Багрянов през август 1944 г., ако партизаните се предадат доброволно, да бъдат помилвани. Не е изяснено защо това обещание не е изпълнено и предалите се са разстреляни. Заповедта за раз­стрела е подписана от тогавашния министър на МВР проф. Станишев, който твърди, че документът бил пъхнат меж­ду много други и той не видял какво подписва. Излъгани от правителственото обещание, родители от Каблешково на­истина предават на властите синовете си – 17-18-годишни момчета, които след това са убити.

Това обвинение, в което би трябвало преди всичко да се докаже зла умисъл, не е подкрепено с никакво доказателс­тво. Няма нито едно доказателство и за твърдението на Т. Г. от Каблешково, че отец Атанас предавал на властта пре­ди 9-ти септември всеки, когото чуел да говори против нея, не се споменава нито едно конкретно име на предаден, нито обстоятелства. Ако това беше вярно, бившата комунисти­ческа власт нямаше да пропусне широко да афишира „вина­та” на свещеника пред Народния съд, който започва да действа от 6 октомври 1944 г. и който осъжда на смърт стоти­ци, а посмъртно и самия него. Но понеже отец Атанас Янев е невинен, беззаконното му убийство е прикрито чрез лъжа­та, че той е починал. Като не се посочва конкретната при­чина за смъртта му, излиза, че той е починал от естествена смърт.

Лъжите и противоречията в официалните документи за смъртта на отец Атанас Баев ясно разкриват каква е би­ла действителността. Според смъртния акт и съобщение­то в „Държавен вестник”, свещеникът е починал не през сеп­тември, а през месец октомври 1944 г. Независимо от това, че е починал, той е съден посмъртно от Народния съд, съобщение, за което излиза чак на 8 август 1945 г. Смър­тният акт пък е издаден година и половина след смъртта му – на 2 април 1946 г., което е напълно нереално при една естес­твено настъпила смърт.

Съвсем ясно е, че спомените на каблешковци, както и изфабрикуваните документи очертават следната действи­телност през далечната 1944 г: от една страна е имало беззаконно убийство, за което твърде много хора са знаели. То не е можело да бъде скрито зад удобния параграф "безслед­но изчезнал" и е трябвало да бъде признато. Но от друга страна, това убийство не е можело да бъде оправдано с кон­кретна вина на отец Атанас, следователно то е трябвало да бъде обяснено с някаква причина и документира­но. Така се появява версията за „предателствата” и „аги­тацията” на свещеника бащите да предадат своите деца-партизани.

Има още един очебиен факт за невинността и достойн­ството на Божия служител. Според разказа на дъщеря му Йо­на отец Атанас е арестуван на ЖП гарата в Поморие, за­щото е свещеник, т.е. той веднага е разпознат, че е свеще­нослужител – следователно е носил расо и камилавка според канона на Църквата, който свещениците тогава строго са спазвали. Това се потвърждава и от разказа на Жечо Канев, според който полският пазач от Каблешково е намерил на бунището част от свещенически одежди. Това може да оз­начава само едно – че отец Атанас Янев се е чувствал неви­нен, иначе е можел да промени външността си и лесно да из­бяга. Той обаче не скрива самоличността си.

С обвинението, че свещеникът е предавал на смърт ан­тифашисти, местните комунисти от Каблешково извърш­ват освен физическо и морално убийство на отец Атанас Янев, последствията от което падат върху неговото семейство. През целия период на тоталитаризма неговите близки са репресирани и не смеят да потърсят цялата истина за смъртта му. Децата му са лишени дори от правото на самоличност, тъй като им е забранено да говорят, че баща им е свещеник и е убит. Всички материални последици от присъдата на Народния съд дълго време тежат върху семейството.

Отец Атанас Янев не е оставен на мира и след смърт­та си. Името му влиза в класово-партийната литература на комунистическата пропаганда като име и на подпалвач, за­едно с имената на християните от Каблешково. Това откриваме в книга, която днес вече е забравена и едва ли ще се прочете отново някога – „Жарава от миналото” с автор Георги Николов, издадена през 1981 г. от Военно издателст­во София. Книгата е определена от тоталитарните крити­ци като художествено-документален разказ. В главата „Ис­торията пише само исти­на” има епизод, който е впи­сан без всякаква връзка със сюжета. Този епизод аз бих нарекла програмен за омра­зата на комунистите към християнството изобщо. След като бъде прочетен, няма защо повече да бъде търсена въображаема вина на свещеника. В епизода се разказва как при капитан Русев, който се колебае дали да издаде заповед за подпал­ването на къщите на пар­тизаните в Каблешково, влиза „поп Енев”, който каз­ва:

– Господин капитан – прекъсва мислите му поп Енев, – време е, християните чакат.

– Остави твоите християни на мира, отче – трос­нато отвръща капитанът. – Иска ви се клада, ще я има­те! Пък нека историята съди!”

Аз няма да коментирам дали този цитат е художестве­на литература, а само ще предам съдържанието на един до­кумент от 19 септември 2000 година, чрез който исто­рията действително отсъжда: отец Атанас Янев е неви­нен!

Това е решение №302 на Върховния касационен съд на Република България по дело № 228/1999 г., с което свещеник Атанас Янев Баев е напълно оправдан заедно с още 15 души, осъдени от Народен съд гр. Бургас на 10.04.1945 г. Аргумен­тите на Касационния съд в състав: председател Маргарита Тихчева и членове Елена Величкова и Вероника Имова са, че при решаването на делото на подсъдимите Народният съд е допуснал особено същес­твени процесуални нарушения. Най-фрапиращите от тях са тези, че е воде­но наказателно производ­ство срещу починали хора, като при това не е изгот­вен обвинителен акт. „Практически спрямо Ба­ев не е имало повдигнато обвинение и процесът е бил недопустим спрямо него”, заключава Касацион­ният съд и отменя присъ­дата от 1945 г.

Къде са свидетелите, които са могли да обвинят в конкретна вина свещеник Атанас Баев? Такива просто няма!

Димитрина Станева, Агнета сред вълци, Бургас, Либра Скорп, 2005.