„И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя” (Мат. 17:18).

Препремилостивият Господ по молбата на един човек изгонил от неговия син ням и глух бяс, който бил толкова свиреп, че го хвърлял в огън и във вода, и особено при новолуние го мъчил до крайно изтощение.

Да благодарим на Бога за това, че така явно и жестоко измъчвани срещаме днес рядко сред християните, но тайно измъчвани от бесове има безчислено множество. Защото всеки грях, който мъчи човека, е явно доказателство за присъствието на беса в грешния човек: човекът, който съгрешава например с блуд, пиянство, кражба, гордост и други грехове пребледнява, изчервява се, усеща страх, мъки на съвестта, окаменяване на сърцето, а пияниците дори виждат с очите си бесове, които ги нападат.

Онзи човек, който никак не може да се откъсне от греха – дяволът окончателно владее над него и управлява всичките му действия. Попитайте кой тегли пияницата в кръчмата? – Бесът. Кой увлича блудника към разврат? – Бесът. Кой кара сребролюбеца да обира ближния с неверни аршин, мярка и теглилка? – Бесът. Той внушава и гордост, и завист, влага в устата ругатни, сквернословие, осъждане. Така казват светите отци, че където има грях, там е самият дявол, там той действа, там той присъства, там той слугува. Защо? За да погуби човека, да не му даде време да се покае, да се вразуми, да се поправи, да се очисти, да тръгне по пътя на спасението.

Светите апостоли не могли да изгонят онзи глухоням бяс поради маловерието си, както каза Господ, и защото такива бесове се изгонват само с молитва и пост. О, колко безсилни сме ние – учениците на апостолите – в изгонването на нечистите духове от хората – и поради слабата ни вяра, и поради недостатъчния ни пост, немощната ни молитва, и защото твърде много бесновати има, измъчвани от бесовски страсти.

Страшно е да се помисли, ала вярно е, че всеки грях е от дявола, както рече Господ. Всеки грях – и пиянство, и разврат, и гордост, и кражба, и всякакви грехове. Бедни сме ние! Нещастни сме ние, християните, и то особено затова, че сме християни. Господ ни е умил от нечистотата на греховете с водите на Кръщението, укрепил ни е в Миропомазанието с печата на Светия Дух, очиства ни чрез покаянието, лекува ни със Своето тяло и кръв.

Ах, колко сме нещастни, че не се изповядваме след всеки грях, че търпим в себе си грехове, че не се отказваме от грешните навици, а обичаме делата на дявола. Какво да се прави? При цялото Божие дълготърпение Бог накрая решава да ни накаже, но от едно наказание особено се боя - от неочакваната внезапна смърт. В по-стари времена през десет години ни постигаше болест – холерата, най-опасната болест, а сега почти всяка година. Неотдавна тя беше в нашия град. И ето, пак започва да се появява. Тази болест в столичните градове не изчезва. Страшно е! Тя отнема гласа, не позволява да изповядаш пред изповедника всичките си грехове, и пречи да се причастиш със животворящото Тайнство.

Трябва да се говее, докато още не се е усилила тази болест; наближава и светият пост, но ще ни допусне ли Господ да доживеем до него? Как да оплачем всички наши грехове? Как да изкупим себе си с добри дела? Как да умием греховете си със сълзи на покаяние? Господ ни наказва, но щади, ако види покаяние.

Да се покаем, прочее, братя и сестри, преди болестта да ни постигне, преди смъртта да затвори устата ни. Но при това трябва да затворим всички средища на пиянство и разврат и да забраним нощните гуляи.

Боже, пощади и ни помилуй! Амин.

Простые и краткие поучения. Том 9.

Превод: прот. Божидар Главев