Возлюбени, днес е велик ден – денят, поставящ началото на земната и небесната слава на Онази, Която бе земен човек, но стана и Небесна Царица. Днес е денят, когато завършва великият подвиг на Нейния живот в името на спасението на човечеството – денят на Успението на Пресветата, Пречиста, Преблагословена, Славна Владичица наша Богородица и Приснодева Мария.

По такъв начин днес светът възвеличава само един-единствен човек на земята – Светата Дева Мария, Богородица и Майката на Светлината.

И именно в деня на Успението възсия и изгря над земята пред очите на целия свят славата и величието на един никому досега непознат живот, и живот некратък. Пресветата Дева осветявала земята със Своето пребиваване в продължение на шестдесет и две години.

Сега ние всички някак си сме свикнали с Нейната слава, с Нейното всемогъщество, с Нейната непостижима за човешкия ум любов. Толкова сме свикнали да молим и да получаваме от нея просимото, че в сърцето и мислите си вече не Я възприемаме като жив човек, подобен на нас. Забравяме, че Нейната сегашна слава и Божествено всемогъщество[1] са плодовете на Нейния земен живот. И тези плодове се родиха от живата вяра на Пресветата Дева, от Нейната божествена любов, от богоподобното й смирение и неспирното постоянно страдание – мъченичеството на целия й живот.

Тя вървеше към Кръста на Своя единствен Син, носейки своя кръст много преди Неговите страдания на Голгота. Тя възлизаше на Своя кръст постепенно, през целия си живот, и тръните на страданието пронизваха нейните чувства, ум и сърце всеки ден, докато обещаното и предречено от праведния старец Симеон Богоприимец оръжие не прониза самата й душа. И този Неин кръст възнесе Пресветата Майка-Девица в небесната слава.

И подвигът на Нейното майчинско служение и застъпничество за човешкия род – грешен, паднал, слаб и вечно нуждаещ се от помощ – това застъпничество и молитви за пощада, продължава и след нейното Успение.

А ние, възлюбени наши, гледайки външните събития от живота на Божията Майка, често пропускаме да видим вътрешното съдържание на Нейния живот. А то се състои изцяло от едно мълчаливо, велико, прерастващо в мъченичество страдание, което не можеше да намери утеха в споделяне с хората и намиране на съчувствие, разбиране и състрадание от тях; и от едно също тъй велико, безпрекословно предаване на себе си на Божията воля.

Тайната на земното предназначение на живота на Пречистата Дева, която й бе разкрита от Бога с гласа на Архангела: «Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените» (Лк. 1:28) – беше толкова свръхестествена и толкова велика, че смирението на Пречистата Дева не можеше да я довери на никой човек. А и как Тя самата да разказва за това на каква височина е възнесена от Бога.

Само на четирима избрани заради праведността на живота им човеци Сам Господ разкри най-великата тайна, извършена на света. На кого? На праведния Йосиф Обручник, на Симеон Богоприимец, на Елисавета, майката на Йоан Кръстител, и на Анна пророчица, които първи бяха въведени в това познание и се поклониха на Пресветата Дева като на Божия Майка, а на Нейния Син като на Бог и Син Божий.

Светата Дева избра за себе си през целия си живот да страда мълчаливо. И целият неин живот беше едно непрестанно вглъбяване на сърцето в непреминаващата мъка, едно вечно изтичане на невидима мъченическа кръв. Тя мълчаливо страдаше от подозренията на праведния Йосиф, който «мислеше, че е бракоукрадена»^[2].

Тя мълчеше, когато полагаше Царя на Вселената в ясли, Сама нямаща къде глава да подслони. Мълчаливо страдаше Девицата-Майка, когато «търсеха душата» на Нейния Младенец и когато страхът за Неговия живот принуди светото семейство да избяга от родната страна в Египет (вж. Мат. 2:13–14).

Тя мълчаливо и търпеливо понасяше бедната отрудена участ на Своя живот. Пред очите й нейният Син и Бог бе Младенец, после Отрок и Юноша, и всички майчини грижи, съответстващи на Неговата възраст, бяха Неин жребий, бяха Нейните радости. Но в минутите на майчина радост, когато всяка майка, гледайки своето чадо, е изпълнена с мечти за неговото светло бъдеще в живота, обещаващо и на нея, Майката, утеха, отрада и опора, Пресветата Майка-Девица и в тези минути виждаше в Сина Агнеца Божий, дошъл в света, за да вземе върху Себе Си неговите грехове. Възпитана в храма Божи, тя познаваше Писанията и знаеше за каква велика цел се явява в живота Синът Божи и Синът на Дева.

И какъв трепет изпитваше тя, виждайки Неговото израстване, а с него и приближаването на онзи велик и по човешки страшен час. И всяка минута на радост за Сина неизбежно се отразяваше в сърцето й с несекващо страдание. А Нейният Син, във всичко подобен на хората, освен в греха, никога по никакъв начин не огорчи и не опечали Своята Майка с човешка греховна немощ, но с порастването Той се отдалечаваше от Нея, отдръпваше се, започвайки Своето служение на човечеството.

И още на дванадесет години Отрокът Христос с цялата Си решителност произнася първото открито признание за Себе Си като Син Божи, а с него и първото пряко указание към Своята Майка, че Той вече не принадлежи на Нея. Когато Пресветата Девица-Майка, намерила изостаналия от сродниците Отрок Иисус в Йерусалимския храм, на нежния й упрек Той отговорил: «Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?» (Лк. 2:49). Тези думи болезнено се забили в сърцето на Майката, ясно разкривайки пред Нея бъдещето на Сина. И отново Пресветата Дева безмълвно се покорила на волята на Всевишния. И както някога, в началото на великото й избраничество, и тук сърцето не се възпротивило срещу предсказаното й: «Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти» (Лк. 1:38). Тя отдава Своя Син, отдръпва се в неизвестност, за да се върне при Него с правата на Майка едва в Неговия страшен Голготски час, когато всички ще Го изоставят. Ще се оттегли тогава дори и Бог Отец, давайки място на пълнотата на подвига на Христа, на пълнотата на Неговото Божественно самоунижение. А Девицата-Майка, и в този момент безмълвна, дълбоко съкрушена, но проявяваща мъжество, вярна и безстрашна, стои при Кръста, подкрепяща със Своята любов Сина в Неговия велик подвиг. Но отново мълчаливо стои и гледа Тя, застинала в състрадание към Сина. А какво се случва в сърцето й, вижда само Бог и Нейният Син. Как искаше Тя в същия този момент да умре заедно със Сина, за да се прекратят тези невероятни страдания. «Тук ще умра и ще бъда погребана с Него» – звучи плачът на душата на Богомайката.

И към доживотния подвиг на Нейното мълчаливо страдание в този момент се прибавя изпитанието на подвига на Нейната вяра: «Къде е, Сине Мой и Боже, древното благовестие, което представи пред Мен Гавриил. Тебе наричаше Цар, Син и Бог Всевишний. А сега Те виждам, Светлина Моя сладка, като гол и ранен мъртвец». Стоейки пред поруганията и разпъването на Своя възлюбен Син, виждайки падането в малодушие пред лицето на опасността на последователите – другарите-апостоли, Тя не можеше да не си спомни обещанието на Архангела, че на Сина на Девата, на Нейния Син, Господ «ще даде престола на отца Му Давида; … и царството Му не ще има край» (Лк. 1:32–33). А ето че по човешка логика и преценка всичко вече бе завършило с позорната смърт на Кръста.

От Кръста на Божествения Страдалец Христос към разкъсаното сърце на Майката звучат ободряващи слова и завещание, както и възвеждане на Престола на Царицата-Майка на небето и земята: «Жено, ето син ти!» (Иоан 19:26). И ето че Нейното изстрадало от любов сърце трябва да вмести вече не само един Син, а синовете и дъщерите на целия човешки род. То трябва да приеме в себе си онези, които отнеха Нейната отрада – единствения й Син. И отново, както във всички трудни минути от живота, прозвучава Нейният отговор към Бог Отец и Бог Син: «Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти».

Още петнадесет години живот в неизвестни за света трудове по съзиждането на Църквата – Невестата Христова на земята, в молитви към Сина за човешкия род, в любящо търпеливо застъпничество за онези, които още не познаваха Бога. Не, Тя не излезе на проповед заедно с апостолите, макар че за Своя Син именно Тя би могла да разкаже повече от когото и да било друг, защото Нейното чувствително сърце виждаше в Него Бога още от самото Му Рождение. Тя пак в мълчание носѝ подвига на майчинството и подвига на вярата, и само апостолите притичваха при Нея, покланяйки се и хранейки се от съкровените дълбини на Нейния дух, обо̀жен от жизнения й подвиг. Пресвета Богородица бе първата Христианка на земята.

Непричастна към нито един грях, освен наследения от прародителите общочовешки първороден грях, Пресветата Дева Богородица се приближи към края на Своя земен живот. Желаейки да се освободи от житейските окови, Тя отново смирено молеше Своя Син и Бог за онова, за което мисли всеки земнороден – за предстоящия страшен смъртен час, когато тъмната област има сила и власт да поражда страх у напускащите земния живот. И пред Нея, като напомняне за Нейното избраничество и потвърждение на неговата неотменност, отново се яви Архангел Гавриил и възвести, че молитвата й е удовлетворена, подаде й блестяща райска клонка като знак за победата над злите духове и оковите на плътта, и каза, че след три дни ще последва Нейното Успение.

Свещеното Предание е съхранило паметта за това велико тържество – победата на човека над смъртта. Именно в момента на Нейното Успение благословената в жените Богородица Небесният Отец благослови като Дъщеря, Синът Божи – като Майка и Светият Дух – като Невеста Неневестна с всяко благословение. Просияла с небесна слава, съпровождана от Небесните сили, Христос прие в Своите Божествени ръце душата на Своята Майка, която Го бе родила по плът, за да я отнесе със Собствените Си ръце при Своя Отец.

«Иди, най-почитана, да се прославиш заедно със Сина и Бога». Тялото й пък апостолите погребаха с всяка чест и слава. Така Пресветата Дева Богородица – Дъщерята човеческа с живота Си отдаде дан на естеството, но със светостта стана по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите, съедини небето и земята.

Смъртта не можеше да задържи Нейното пречисто тело, просияло в живота с огъня на страданието и обо̀жило се в него. И три дни след погребението апостолите, когато отместили камъка от погребалната пещера, намерили само Нейните погребални повивки. Владичицата Богородица съвъзкръсна със Своя Син и Бог. А след като възкръсна, Божията Майка стана Майка на християнския свят, незалязваща Надежда на безнадеждните, на погиващите Помощница, на грешните Избавителка. От вяра, страдания и любов биде изтъкана Божествената сила и всемогъщество на Пресветата наша Владичица Богородица. И с тях Тя получи власт и право да разбира, да състрадава и да обича всички немощни, обременени от теготите на живота и оковите на греха. Тя сама бе изкушена чрез тях, за да може и на изкушаваните да помага сега.

Вдъхновени и поучени днес чрез примера на великия в Бога живот на Богородица, нека, възлюбени наши, молим за Нейната помощ във всичко и всеки час. И нека молим Усърдната Застъпница не да отнеме от нас очистителните животворни страдания, а да ни помогне да ги понасяме заради спасението на душата, да не малодушестваме в тях и да съзираме великите духовни блага, скрити тайнствено в недрата им.

«О, Пречиста, моли се усърдно на Твоя Син и Бог, да остане Твоето стадо невредимо и да се спаси!^[3]» Амин.

Архимандрит Иоанн (Крестьянкин), Проповеди, Праздники в честь Божией Матери

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Изразът „Божествено всемогъщество“, както и други изрази приписващи божествени свойства на даден човек обикновено се използват не в строгия догматичен смисъл на свойство присъщо само на Божията природа, а в традиционното за светоотеческата писменост и литургичната традиция образно  значение. Този начин на изразяване отразява вярата на Църквата, че Пресвета Богородица, като най-съвършен човек, достигнал пълнота на обо̀жението (theosis), участва с необичайна сила в Божиите действия и благодат чрез Своя Син и чрез Своето молитвено застъпничество за човешкия род - бел. прев.

[2] Акатист на Пресвета Богородица, кондак 4.

[3] Самогласна стихира след 50-ти псалом от службата на Успение на Пресвета Богородица – бел. прев.