Когато човек чете написаното от съвременните апологети на честото причащение, лесно остава с впечатлението, че утвърдената в Църквата практика на по-рядко причащаване е някакво случайно и неправилно отклонение – нещо, което се е случило едва ли не помимо волята и контрола на самата Църква и на действащия в нея Дух Свети.

При малко по-внимателно разглеждане обаче, подобно схващане се оказва несъстоятелно. За да разберем истинския смисъл на това развитие на нещата, необходимо е да се опитаме да видим неговата вътрешна логика – как и защо се е стигнало до промяната на първоначалната практика, какво е наложило въвеждането на период на подготовка преди приемане на Свето Причастие, и как Църквата е търсила равновесие между идеала на честото причащение, от една страна, и пастирската отговорност за достойното участие в Тайнството, от друга.

В своето Трето слово против иудеите св. Иоан Златоуст пише: „Защо, ще кажете, постим през тези четиридесет дни?” Тук светителят има предвид дните на Великия пост. „В древността, особено по времето, когато Христос ни повери тези свети тайни, мнозина пристъпваха към тайнствената трапеза безразборно и без подготовка. Понеже отците разбраха, че е вредно човек да пристъпва така безгрижно към тайнствата, те се събраха и определиха четиридесет дни, през които хората да постят, да се молят и да се събират, за да слушат Божието слово. Целта им бе всички ние грижливо да се очистим през това време чрез молитви, милостиня, пост, бдения, сълзи, изповед и всички други благочестиви трудове, така че да можем да пристъпим към Тайнствата с колкото се може по-чиста съвест.”^[1]

И така, идеалът на честото причащение не е отменен, но виждаме, че възниква трудно за разрешаване противоречие между този идеал и необходимостта от подобаваща подготовка за приемане на Светите Тайни. Привържениците на практиката на честото причащение решават това противоречие по-възможно най-грубия начин. Просто си затварят очите за всичко казано и написано относно подготовката за достойно приемане на Светото Причастие и ни засипват с механична подборка от цитати на свети отци, които призовават за възможно по-често причащаване. При светите отци обаче подходът, както виждаме от написаното от светителя, е друг. Подготовката е безспорно важна и макар да няма директна заповед за по-рядко причащаване, самото изискване за подготовка естествено довежда до това.

От думите на св. Иоан Златоуст научаваме и нещо много важно. Решението за тази четиридесетдневна подготовка преди приемане на Светите Тайни е плод на съборно решение: „Отците… се събраха и определиха четиридесет дни”.

Няма да изследваме подробно измененията в практиката за честотата на причащаването в различните поместни църкви през вековете, само ще отбележим откъде идва формулировката и съответно практиката: „причащаваме се не по-малко от четири пъти годишно”, която е изключително агресивно атакувана от евхаристийните реформатори и възрожденци. В Православното изповедание на св. Петър Могила^[2], когото те по понятни причини ненавиждат, ясно е казано: „Да се изповядват и причащават верните не по-малко от четири пъти в годината, особено в четирите пости.“^[3]

Яшкият поместен събор от 1642 г., а малко по-късно същата година и проведеният в Константинопол събор с по-широко представителство, внасят някои редакции в това Изповедание, но оставят частта, касаеща честотата на причащаването. В руските и румънските издания на „Изповеданието“ от XVII–XVIII в. текстът за четирите пъти годишно се цитира именно като общо утвърдена практика. Впоследствие руските синодални катехизиси повтарят почти дословно това изискване, указвайки, че то е съборно установена норма.

И така, каква е накратко равносметката? От страна на привържениците на честото (на всяка Света Литургия) причащаване имаме тенденциозни подборки на цитати от отделни свети отци. Подбрани са само цитатите, в които отците настояват за често причастие и нито дума не се споменава за не по-малкото на брой цитати, в които отците настояват за необходимата и подобаваща подготовка преди приемането на Светите Тайни. От другата страна обаче, имаме съборни решения и определения, които в Православната църква имат по-голям авторитет от изказванията на отделни отци, колкото и многобройни да са те.

Изводите като че ли се налагат от само себе си. Добре известно е освен това, че практиката за причащаване поне четири пъти годишно по време на установените от Църквата пости е била общоприета по времето, когато коливадите започват да я атакуват с аргументи взети от западни духовни течения, особено от пиетизма и от модернизираната римокатолическата евхаристийна практика, където честото причащаване вече се възприема като белег на по-дълбока лична религиозност и нравствена възвишеност.

Днес на много места, където е установена практиката на честото причащаване, духовниците учат вярващите, че не е необходимо да се изповядват всеки път преди причастие, а само когато имали някакви много тежки или смъртни грехове. И така на практика нещата се връщат в онзи начален етап, за който именно пише св. Иоан Златоуст, когато „мнозина пристъпваха към тайнствената трапеза безразборно и без подготовка”.

Тайнството Покаяние и Изповед постепенно отстъпва на заден план, или изобщо отпада от църковния живот. Това признават дори духовници, които са били дълго време привърженици на практиката на честото причащаване, видели са негативните резултати, до които тя води, и са били принудени да признаят, че без ясно осъзнат покайно-нравствен живот честото пристъпване към Светата Чаша не води до духовно израстване, а напротив – поражда духовна небрежност и подмяна на благоговението с рутинна битова привичка. Така наглед благочестивото намерение, когато остане на равнището на външния обряд, неизбежно ражда мъртъв, безплоден формализъм.

В заключение, що се отнася до практиката на честото причащение, като че ли нямаме друг избор, освен да признаем „дървото за лошо и плода му за лош, защото по плода се познава дървото” (Мат. 12:33). Пък и би трябвало да ни е пределно ясно, че пътят към съживяване на църковния живот минава не през механично копиране на стари форми и практики, а през възстановяване на изгубеното благоговение и подобаващото отношение към Светинята. Да, това е по-трудният път, по-тесният. И точно затова е истинният – Христовият.

[1]  Творения святаго отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольскаго, въ русском переводе. Том первый, СПб, 1898, стр. 674.

[2] Киевският и Галицки митрополит Петър Могила бил неуморим борец за Православието в сложната историческа обстановка в Украйна и Белорусия през XVII в. Канонизиран като местно почитан светец от УПЦ-МП през 1996 г., а през 2005 г. името му е внесено в месецослова на Московската патриаршия.

[3] Православное Исповедание Кафолической и Апостольской Церкви Восточной“, Часть II, вопрос 90; ср. рус. изд. СПб., 1839.