В името на Отца и Сина и Светия Дух.

В античния мит за прекрасния младеж Нарцис се разказва как веднъж той видял лицето си, отразено в прозрачната неподвижна вода на езерото. Красотата на собственото му лице така поразила Нарцис, че той се влюбил в отражението си и забравяйки за сън и храна, стоял дни и нощи на брега, любувайки се на себе си. Краят на тази история, както е известно, е ужасен: нещастникът просто умрял от тъга.

Този мит е възникнал в незапомнени времена, много преди срещата на нашия Господ с иудейския началник, описана в днешното Евангелие. Грехопадението извратило човешката природа още в зората на историята и човекът, по словото на свети Атанасий Велики, изпаднал в самовъжделение, предпочитайки съзерцанието на самия себе си пред съзерцаването на божественото. Ако Божествената Премъдрост повелява всеки да възлюби ближния си „като себе си“ (Мат. 19:19), то отпадналият от Бога грешен човек е станал сам за себе си еталон за красота и праведност, защото, както се вижда, любовта към себе си е най-висшата мяра за любов у човека, повреден от греха.

Самовъжделението, за което говори свети Атанасий Велики, кара човека не само – подобно на нещастния герой от античния мит – безкрайно да се върти пред огледалото или да се гизди с най-различни чудновати дрехи, но и го подтиква да полага значителни усилия, за да разкраси „лицето“ на собствената си душа, убеждавайки и себе си, и околните в личната си праведност.

Тази операция изисква насилие над съвестта, която е дадена на човека тъкмо за да не забрави случайно, че е сътворен по образ и подобие Божие и че в сегашното си състояние е безкрайно далеч от този сияещ с красота Образ. Съвестта е нещо крайно неудобно, неспокойно и дискомфортно – като пирон в подметката. Затова човекът, стремейки се към душевен комфорт, все се опитва да я измами и да застави да млъкнат непрестанно дразнещите го упреци на съвестта. Точно за това иудейският началник се опитва да увери Христос, че всички заповеди на Закона е „съхранил от младостта си“ (Лука 18:21). Именно затова всеки от нас по време на изповед, в трудния и некомфортен „момент на истината“, несъзнателно, а понякога и съзнателно се опитва да отклони разговора от главното – от разказа за собствените срамни греховни рани – и да прехвърли вината към ближния си. Много ни се иска да изглеждаме по-симпатични!

Ако някой тежко болен човек, отивайки на лекар, вземе поради евтин каприз и кокетство да уверява доктора, че нищо не го боли, че всички органи му работят безпроблемно, а истинските здравословни проблеми са у съседа от третия етаж, лекарят, разбира се, би се учудил на такава „загриженост“ за ближния, но не би могъл да помогне на самия болен. По същия начин нито един свещеник не може да помогне на каещия се, ако последният разказва на изповед за постъпките на ближните си. Господ е Сърцеведец (виж Деян. 1:24), знае „помислите на много сърца“ (Лука 2:35). Нему е открито не само лукавото сърце на иудейския началник, но и душата на всеки от нас. Той знае и това, че дори когато искрено се разкайваме за греховете си, нашата развратена от греха душа може да се любува на самото покаяние, успявайки да се възгордее от дълбочината на собственото си падение: „Аз, Господи, съм по-лош от всички“! Казано честно, такава отрицателна самооценка не е по-добра от положителната: „всичко това съм опазил от младини“ (Лука 18:21).

Нима заради това идваме на изповед, стоейки пред всевиждащото око Божие – за да се любуваме на своите достойнства или недостатъци? Нима в това се състои задачата на живота ни – сами да си поставяме положителни или отрицателни оценки на поведението? Не е ли по-добре да изчакаме Страшния съд? Огледалото, в което в тайнството покаяние надниква нашата душа, не е поставено от Църквата, за да се любуваме на себе си подобно на Нарцис. Пък и самата Църква не е място за сантиментални въздишки по повод суетността на всичко съществуващо.

Спомняйки си думите на героя от един известен роман – „Природата не е храм, а работилница, и човекът в нея е работник!“ – ни се иска да кажем: храмът не е будуар, в който разнежената душа лениво дреме, а работилница, в която християнинът „с пот на лицето си“ (Бит. 3:19), по словото на апостол Павел, се стреми да израсне „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).

Бог може да ни помогне, ако наистина искаме да понесем цялата тежест на този труд на нашето израстване. Бог ще ни помага, ако се решим да извършваме усилията на покайния труд. Както в случая с иудейския началник, Бог ще ни помага не като намалява, а като увеличава духовното натоварване. И ако търсим в Църквата утешение, трябва ясно да съзнаваме, че това утешение ще ни се дава именно по този начин: „…всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене“ (Лука 18:22). И съвсем не е ясно дали ще поискаме такова утешение, дали ще поискаме да тръгнем от богатство към нищета, от самолюбуване към самоосъждане. Но от нашия отговор на този въпрос пряко зависи къде ще се окажем след Страшния съд: на земята или все пак на Небето. Амин.

Храм „Священномученика Владимира, митрополита Киевского и Галицкого”

Превод: прот. Божидар Главев