Традиционалистите приемат догматите за отражение на Божествената светлина, която просвещава човешката душа и дава на ума особено интелектуално нетление. Догматите са неприкосновени не само за хората, но и за ангелите. Първият ангел паднал, защото нарушил първия догмат за единството на Светата Троица; той пожелал да стане четвърта ипостас на Троицата – същество равно на Бога. Изопачаването на църковните догмати прави невъзможно изображението на Христа в душата на човека: той бива заменен от друг – лъжлив, тъмен и мъртъв лик.

Модернизмът, това е борба с догматите на Църквата, които стоят като стена на неговия път. Модернистите не отричат пряко догматите, но се стараят да ги представят като понятия, възникнали в процеса на еволюция на религиозната мисъл, като релативистки идеи и словесни модели на онова, което не може да бъде познато. Тук модернизмът търси опора в рационализма и скептицизма; ту се опитва рационалистически да определи непостижимото, да профанизира догматите, ту обратното - отхвърля тяхната вечност и неизменност от позицията на агностицизма.

За да прикрият своя адогматизъм и да се представят за православни, модернистите използват следния метод: Смесват догматите с теологумените – частни мнения на богослови или въобще авторитетни лица и се стараят да подменят Православната догматика с пъстра мозайка от цитати, взети от разнообразни източници, изказвания, мнения, предположения, догадки, тоест да създадат богословски хаос.

А разликата между догматите и теологумените се състои в следното: Догматите имат такива свойства и характеристики, каквито и Църквата, както е заявено в Символа на Вярата: единство, святост, съборност и апостолски произход.

Нека се спрем на първото свойство на догматите: това е единството, монолитността и непротиворечивостта. По отношение на истината не съществува множественост (плурализъм), тъй като истината не може да противоречи сама на себе си. Откровението това е целокупната истина, която не може да бъде изменяна, преработвана и изкривявана. Повредата на един догмат води след себе си повреда на цялата догматика, за това не бива по собствено усмотрение да се отнема или прибавя нещо към догматическото наследство на Църквата. Не бива също да се разглежда даден догмат изолирано и абстрактно, откъснат от общата догматика. Един догмат не може да противоречи на друг догмат, макар и да е антиномичен по отношение на човешкия разсъдък и да не може да бъде изчерпан от него, тъй като ограниченото не може да вмести и да ограничи безконечното.

В гностическо-разсъдъчен смисъл догматът остава винаги непостижим, но в мистичен план бива постиган от вярата, както непосредствено бива съзерцавана светлината. С други думи, посредством вярата човек се включва в догматическото поле на Църквата и усвоението на догматите протича като приобщаване на душата към догмата, който от външен обект става вътрешен чрез динамиката на неговото духовно осъзнаване.

Догматът не се разбира, а се приема без да се съпоставя с нашите налични знания и представи, плод на земния опит; вътрешно се преживява и чрез това вътрешно възприемане на догмата се извършва преобразяване на човешкия ум. Това е процес, който можем да наречем възкресение на ума от гробницата на видимото и материалното, от ограничеността и теснотата на земния опит, от мрака на интелектуалните комплекси и рационалистическите суеверия.

В тази връзка възниква въпросът за разликата между ума и разсъдъка. За съвременния човек ум и разсъдък са синоними, но в действителност умът това е единството на познавателните (гностическите) сили, корените на които се намират в сърцето, а разсъдъкът се отнася към ума като част към цялото. В сърцето възникват мислите на човека, след това те приемат форма чрез словото и окончателно се оформят от разсъдъка.

След грехопадението на човека силите на душата му се разединили и разпаднали: силите на мисълта, чувствата и волята загубили предишното единство и монолитност и се дистанцирали една от друга; нарушени били предишната хармония и синхрон и започнали често да противостоят една на друга. Когато благодатта се докосне до духа и го пробуди, тогава духовните импулси проникват в областта на душата и отново обединяват тези сили. А когато благодатта се отдръпне от човека, духът отстъпва място на душата, като че скрива сам себе си и душата отново бива разкъсвана на части от центробежните сили. Така преди всичко се деформира религиозното познание: разсъдъкът, като загуби пронизващите и просвещаващите го импулси на духа, става сляп и глух по отношение на метафизическия свят; той тогава иска да го опознае с помощта на логически построения и започва да строи собствени модели на духовния свят, свои плоски, мъртви представи. От друга страна, чувството освободено от духа, престава да усеща мистиката на Божествената светлина и я заменя с екзалтация и изкуствена екстатичност. Тази лъжовна мистика, представляваща разпалване на страстите, съединена с неуправляемото въображение е характерна за съвременното неоезичество. Тя пленява човека с обещание за пробив през преградите на времето и материята, изход в други светове, както пленяват човека наркотичните видения, където небето и адът разменят местата си.

И още един трети вид мистика, това е мистиката на пустотата, на самоунищожението: това е мистиката на будизма и ламаизма, мистиката на Хималаите и Тибет, това е радостта от самоубийството, радостта от падението в бездънната метафизическа пустота.

Днес е времето на катастрофичната бездуховност, на демонизацията на човешката личност. Като че ли благодатта е напуснала земята не намирайки място за себе си в човешките сърца. У съвременниците ни все повече са притъпени и отслабват духовните интуиции. Човекът загубва мистическото и духовното си зрение, това вътрешно око, което съзерцава вечната, невидимата светлина. Затова в наше време задачата на богословието е да съхрани това, което все още не е загубено.

Що се отнася до словесната форма, която приемат догматите, утвърдени от отците на Църквата на Вселенските събори, то трябва да знаем, че догмат в Църквата означава закон, утвърждение, заповед. Предположението, допускането, образът, метафората, сравнението, символът не могат да служат за езикови средства, с които се изразяват догматите. Образът не може да изрази догмата: от този аморфен материал не може да се изкове стоманата на догмата, тъй като образът обобщава, а догматът открива; догматът е обърнат не към въображението на човека и не към неговите емоционални преживявания, а към онзи духовен гносис, където земните образи са неспособни да изразят реалностите на духовния свят.

Символът също не може да стане догмат, тъй като символът е още по-многостранен от образа и включва в себе си често противоречиво семантично съдържание, по-широк е от образа и е по-податлив на различни интерпретации. Затова догматите са изложени във вид на ясни тезиси,  заключващи в себе си съответните идеи. Тези идеи лежат зад предела на осезанието и са недостъпни за логически анализ и изследване. Те не подлежат на дедукция или индукция, човек ги възприема непосредствено чрез вярата, като че се включва в едно ново битие. Догматите чрез молитвата и аскезата се превръщат за него в метафизични реалии. Човекът започва интуитивно, мистично да възприема догматите като светлина на душата си, а изкривяването на догматите като болка, като откриваща се област на тъмнината, като загуба на пътя, като загуба на вътрешното дихание, като смъртна сянка, която покрива душата. Може да се каже, че чрез вярата човек възприема догмата като истина, чрез надеждата преживява догмата с особено духовно чувство, като че се докосва до него, а чрез любовта усвоява догмата и в същото време душата му бива усвоена от духовния свят.

За модернистите догматите са релативистки построения на ума и моделирани човешки представи за трансцедентното и непознаваемото.

Непреходно свойство на догмата е светостта, тъй като догматът се съдържа в Божественото Откровение. Богооткровенността е онтологически присъща на християнската догматика. Догматът е отражение на Божествения Логос. Догматическата чистота се явява постоянен атрибут на Църквата; при нейното изкривяване или загубване изчезва самото понятие за Църква, а ако бъде съхранено по инерция, то е относително и условно – един вид анахронизъм.

У еретиците няма Църква като Тяло Христово, няма Църква като жив организъм. Еретическите общности са преход от онтология към изкуствени конструкции, които могат да се разбиват и събират наново в различни варианти и модели. Догматите не се изобретяват на евристичен принцип, не се откриват като нещо, което преди е било известно, но е било забравено, не се съчиняват от философски умове, а кристализират и биват явени от Свещеното Писание и Предание, от съзнанието на Църквата; при това те получават възможно най-точните словесни формулировки. Не можем да говорим за еволюция в догматиката, за нарастване и обогатяване. Догматите винаги са съществували в Откровението, дадено на Църквата и чрез тях се е съхранявала самотъждествеността на Църквата в процеса на цялата ѝ история.

Нарушението на догматите извращава духовния живот на човека и го лишава от твърди ориентири. Ако на заледената планинска пътека пътникът загуби своята опора, започва да се плъзга надолу с все по-голяма скорост. Такова падане често завършва на дъното на пропастта.

Четете още: Принципни разлики между традиционализма и модернизма

www.karelin-r.ru/ 

Превод: Свещ. Божидар Главев