Вход

Православен календар

Достиженията на богословския „атеизъм”

 

 

о. Максим Козлов

Единомислието между християните по въпросите на вярата трябва да се разпрострира до всичко, дори до най-малките детайли в учението на Църквата за Бога като Творец и Промислител. Богословският модернизъм се противопоставя диаметрално на Църквата и затова енергично се бори срещу това единомислие, като за норма установява двумислието или двусмислеността.

Модернистът ту дели по свое лично усмотрение „важното” от „неважното” в учението на Църквата, ту провъзгласява, че принципът на любовта покрива всички разминавания с догматите, ту учи, че догматите могат да приемат всякаква форма и смисъл, които всеки сам избира какви да бъдат...

Подобна е ситуацията с кощунствената изложба «Двоесловие» в притвора на храма «Света Татяна», където се стигна до такова разногласие и дори се отиде още по-нататък.

Едни православни християни твърдят, че подобна изложба е кощунствена като концепция и на нея са изложени богохулни експонати като «Черна Троица» и пародия на хоругва с надпис «Който може да се спасява». Други православни обаче, в това число и организаторите на изложбата - о. Максим Козлов и о. Феодор Котрелев, не виждат нищо кощунствено в своите действия.

Разминаването по въпроса, кое е кощунство и кое – не, е възможно, само когато съществува различие в самата вяра в Бога.

С това са съгласни участниците и организаторите на «Двоесловие», които наричат противниците на изложбата «задръстени маргинали» и в същото време – екстремисти. За целта те имат свои си религиозни основания, които впрочем нямат нищо общо с Православието.

И така, в името на какъв религиозен принцип е извършено това кощунство? Обяснява о. Максим Козлов: «За църковното общество е важно да не се отблъсне онзи, който търси диалог... Ние тези хора (художниците, взели участие в изложбата), които не искат да противопоставят своето творчество на Църквата, а просто търсят общение, коректност и уважение, дори и да нямаме пълно единство с тях, сме длъжни да поддържаме. Това е принципен магистрален път на християнското свидетелство в съвременното общество, който по мое дълбоко убеждение, съответства на изначалната евангелска правда...»

Съгласни сме. Наистина това е важен принцип – че светското и антихристиянското изкуство, масовата култура, богоборческата наука, либералната политика – всички те очевидно ще трябва да бъдат примирени с Църквата. Да, в името на тази цел може да се извърши всякакво църковно престъпление и явна измама. Оправдание за това обаче няма нито в Свещеното Писание, нито в Светоотеческото Предание, нито във фактическия исторически ход на събитията. Пред нас във всичката си «красота» е вид изповедание на вяра, но вяра не в свръхестественото, не в Светата Църква, не в Небесната Църква на светиите, а в земното битие – лично и колективно. Такава вяра в отсамническия живот (тоест такъв, който е съсредоточен в земното, а не в небесното – бел. прев.) съставлява същността на нашата съвременност и затова нейното открито изповядване мигновенно поставя своите адепти в първите редици на антихристиянската революция.

В корена на това изповедание на вярата във временното и земното битие лежи неверието или фундаменталното съмнение в истинността на невидимия вечен Живот. Тези две вери не само не могат да се съвместят в една душа, но неверието и вярата в земното са генетически свързани помежду си. Ако вярата в невидимото е загубена, то за спасението в този свят човек трябва да се опре на земното, при това със същата религиозна вяра, в която обаче трансцендентните си упования трябва да вмести във временното и тленното. Това доказват не само марксизма, нацизма или ницшеанството, но и богословския модернизъм.

Кощунството като път към Бога изповядва и печално известният Василий Розанов. А гръцкият философ-модернист Христос Янарас, комуто о. Максим Козлов оказа гостоприемство в своя храм съвсем наскоро, бе осъден от Свещения Кинот на Света Гора Атон именно заради своето учение за половата любов като път за приближение към Бога.

Кощунството, както благочестието и Истината, не може да се види от невярващия. То е факт от областта на вярата и ако човек не гледа през очите на вярата, не може да бъде убеден от никакви факти.

Американо-немския философ Ерих Фогелен  (1901-1985), нарича тази идеология «гностицизъм» или «светски мистицизъм». Или казано накратко, същността на «гностицизма» се състои в това, че към светската действителност се отнася като към религиозна, а към религиозната – като към светска. В тази подмяна на земното с небесното и на небесното – със земното се състои същината на съвремието, с което религиозно се съчетават организаторите на изложбата.

Ползвайки християнска фразеология, гностицизмът под истина разбира своите земни предприятия и техния практически успех. Оттук се получава разминаването, при което за едни кощунството е кощунство, а за други – успешно, в светския смисъл на думата, предприятие. Или, както говори Апостолът: техният край е погибел, техният бог - коремът, а славата - в срама им; те мислят за земното. А нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, (Филип. 3:19-20).

Човекът е създаден, за да познае истината, да се освободи от веществените основания на този свят, за да се покланя Богу с вяра в Истината. Това, получено по рождение благородство на човека, е общо за всички. Затова и се казва, че умът у всички хора е един и същ, защото умът, който познава Истината, стои над променливия поток на живота.

Духовната слепота (Мат. 15:4) е глупост в Библейски смисъл (Прит. 9 гл.) и противоестествена. Тя сякаш е невъзможна и също се явява вид «чудо». Затова и Господ се чудел на неверието на галилейците (Марк. 6:6), защото всъщност най-невероятното нещо е да не вярваш на Бога, Който е дошъл в плът. Вярата в земното е и абсолютна слепота, абсолютна глупост, пълен отказ да се следва Истината.

Изложбата «Двоесловие/Диалог» показа, че съществува диаметрално противоположно разминаване дори в разбирането за това, що е кощунство. Затова едни са готови да нарекат кощунството – кощунство, а други считат, че посредством кощунството «принасят Богу служба», срв. Иоан. 16:2. Такова нещо в Православието досега не е имало.

Разбира се, в християнските конфесии, изминали до край пътят на модернисткото разложение, срещаме точно такива неща. Там отдавна служат пастори-атеисти, които не считат себе си за отстъпленци. Те продължават да смятат, че са християни и да настояват на правото си да служат; право, което успешно отстояват дори в съда. Те «само» не вярват в Христа като в Бог, а за останалото – от гледна точка на невярващия – са такива, каквито са и останалите християни.

Вярата и неверието днес се изразяват с едни и същи думи и богословски термини, но разбирателството между нехристияните и християните е все така невъзможно, доколкото едните разбират служението Богу като земни дейности, а другите – като вяра и служение на Невидимия Истинен и Вечен Бог.

Затова широкият диалог на християнството със света е възможен само тогава, когато вечната Истина бъде тотално въвлечена в делата на този свят. Но тогава това ще бъде не диалог, а монолог на единия и неразделен «светски мистицизъм».

 със съкращения

 Антимодернизм.ру

 Превод: Десислава Главева

Други статии от същия автор:

module-template15.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти