Tерористичният акт на Дубровка, известен още като теракта „Норд-ост” (в зданието на Дома на културата ОАО «Московский подшипник») е извършен на 23-26 октомври 2002 г. в Москва. Тогава въоръжени ислямисти вземат за заложници зрителите на мюзикъла „Норд-Ост” – около 900 души и в хода на последвалите преговори с властите предявяват искане за изтегляне на руските войски от Чечня.

Междувременно освобождават няколко групи хора: чужденци, мюсюлмани, жени и деца. След 3-дневни неуспешни преговори с терористите руските сили за сигурност използват сънотворен газ, с който изпълват окупираната сграда, приспиват всички в нея, ликвидират въоръжените бойци и освобождават заложниците. За жалост обаче, от заложниците не се събуждат около 125 души. Освен тях загиват още 5 души, убити от чеченците.

В тази ужасна случка ме впечатли храбростта и саможертвата на руския офицер - подполковник Константин Василев. За него научих неотдавна от книгата за мъченик Евгений Воин „Он выбрал крест”, а подробности намерих в Интернет. Затова искам да споделя с читателите на „Бъди верен” свидетелството за героичната му кончина, преразказани по спомените на неговия приятел Антон.

Антон се запознал с бъдещия подполковник Константин Василев по време на обучението си във Военния университет, където, между другото, се възстановявал след завръщането си в Москва от Оптинската пустиня. Курсантите ги сближавало общото трепетно отношение към Вярата, а също така и факта, че и двамата се увличали от бойни изкуства. Само че, Антон се занимавал с източни бойни изкуства, докато Константин бил треньор по руския стил на Кадочников. Константин все искал да привлече Антон в руския стил, но Антон все нямал време. По това време Константин си намерил невяста – Галина, и все обещавал да запознае своя приятел с нея, но Антон отказвал по една или друга причина. С Галина той се запознал едва на погребението на Константин...

В онази вечер, на 23 октомври 2002 г., подполковникът от Военното правосъдие Константин Василев, след като останал на работа до късно, се връщал у дома, както винаги униформен. Маршрутът му от работата до дома минавал близо до площада, на който е разположен Домът на Културата „Горбунов”. Той видял как от зданието изскочила жена и завикала, че в сградата има маскирани хора и стрелят.

По това време полицейските кордони все още ги нямало и Константин безпрепятствено влязъл в зданието. Там го посрещнали мургави брадати мъже с автомати. Той им показал удостоверението си от Управлението на департамента на военните съдилища и казал: „Аз съм представител на властта. Освободете децата! Оставам заложник вместо тях.”

За чеченците човекът във военна униформа е същото, каквото червеният плащ за бика. Те започнали да издевателстват над него - да тикат в лицето му дулото на автомата, да късат пагоните му. И тогава той влязъл в ръкопашен бой с тях. Борейки се с трима чеченци, за малко щял да измъкне автомата от единия от тях. Тогава други двама се опитали да го зашеметят с прикладите си, и когато разбрали, че може и да не го победят, започнали да стрелят. Дори ранен, с пет куршума в тялото, той продължавал да се бори с тях. Но последният, шестият изстрел в главата се оказал смъртоносен.

Сега се опитват да изкарат Константин като жертва, скривайки факта, че се сражавал до последно и умрял като воин – в бой. Прави впечатление, че целият предишен живот на Константин – и духовният и физическият – е бил подготовка за този последен момент от живота му.

Това била първата жертва на „Норд-ост”, както след това констатирали медицинските експерти. А го открили чак на 27 октомври – последен от всички загинали. Чеченците захвърлили тялото му в мазето, където то престояло четири денонощия.

„Следователите ни разказаха, - спомня си Антон, - че когато намерили тялото му, на половин метър разстояние от него тичали множество плъхове, които дори не го докосвали. Аз в Чечня се нагледах на плъхове и знам, как те огризват мъртвите тела. Подобен поразителен случай съм срещал също в Чечня, когато убит руски офицер бе хвърлен в яма, пълна с огромни и гладни, канализационни плъхове – и те също не се докосвали до него.”

Когато погребвали Константин, белият молитвен покров, с който бил покрит се изплъзнал и всички видяли, че лявата му ръка с разбити кости на пръстите, била свита на юмрук, а дясната - застинала в кръстно знамение.

Държавните мъже отличиха с бойни награди специалните части, които щурмуваха театралния център, но съвсем не забелязаха изключителния подвиг на подполковник Василев. Но Антон занесе в родния град на Костя - Саров, своя Орден за Храброст и го предаде на майка му - Надежда Степановна, обяснявайки своята постъпка с това, че приятелят му е по-достоен за тази награда от самия него.

www.pobeda.ru

Предговор и превод: Петър Калоянов