Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

По-леко с контрапунктите, другари!

 

 

Провокирана съм да споделя долните мисли от едно предаване на „Вяра и общество”, излъчено неотдавна – на 18 декември 2010 г. по БНТ. Става дума за материала, в който се разказва за щедрия дарител на катедралния храм „Св. Александър Невски” – дядо Добри от село Байлово. От материала стана ясно, че дядо Добри дарява на различни храмове и манастири парите, които много години събира от просия, застанал с пластмасова чашка в ръка пред софийската катедрала. Дотук – добре!

Кое обаче не е добре?

Как се интерпретира делото на дядо Добри. Използвам именно думата „дело”, защото начинът, по който се говори и анализира това, което върши той, навява асоциации за една отминала епоха, където думата „дело” беше любим патрон от нейния идеологически арсенал. „Делото” на този или онзи герой на социалистическия труд, (и тогава, както сега) беше възхвалявано и прославяно по вестници и списания, по телевизия и радио (нямаше още Интернет, нито пък Фейсбук), но обезателно противопоставяно на делото на някой друг, чийто труд повидимому не бе така голям като на възпявания герой. Друга прилика със социалистическата пропаганда е, че и тя много обичаше да говори за „малкия” човек, за работника от консервената фабрика, който произвежда не какви да са консерви, а „консерви-бомби срещу империалистическия капитализъм” или за селянина, чийто кокошки непременно бяха нещо повече от обикновени кокошки, а именно - „летящи крепости срещу агресорите” от западния ареал.

Подобно нещо се получи и в това злополучно предаване, където „делото” на „героя” дядо Добри, го постави в капана на едно също толкова безсмислено и дори вредно противопоставяне.

Никой не оспорва, че делото на добрия дядо е голямо – особено измерено в цифри. Но когато това „дело” се извади на фронтовата линия срещу останалите християни и особено срещу църковния клир, то се превръща в „летяща крепост” срещу тях. И не защото ги изобличава, както се твърди в това предаване, а защото ги отменя или подменя със себе си.

За благотворителността

Поставена в сонма на всички християнски добродетели, благотворителността на дядо Добри веднага се смалява и приема обичайните си размери, превръщайки се само в едно от нещата, които християните са длъжни да правят. Наред с благотворителността те имат да вършат и още много неща, сред които са например никому неинтересните и не тъй ефектни постни трудове, молитвено делание, умиване на съвестта и покаен плач за греховете, приобщаване с Христа в светите тайнства, прощаване прегрешенията на ближния и пр.

Мнимият недостатък на горните трудове се състои в това, че са невидими. Истинският недостатък в „делото” на дядо Добри се състои в това, че е видимо. Но несравнимо по-лошо става, когато то се издигне на пиедестал, за да се открои повече от останалите. „Както откритото съкровище намалява, така и узнатата и разгласявана добродетел се помрачава”, предупреждава св. преподобна Синклитикия.

Друго противопоставяне, което прави неприятно впечатление е квалификацията, че „жестът” на дядо Добри бил „шамар” по лицето на „оядените” бизнесмени. В последно време обаче храмове се строят и ремонтират основно от бизнесмени, защото те разполагат с повече средства. Именно „оядените” бизнесмени, а след това и държавата подпомагат най-много Църквата в строително-ремонтните ѝ дейности. Голяма част от редовите миряни много трудно се решава да дарява пари, защото хората нямат или, което е по-често, защото им се свиди.

И най-после, защо забравяме, кого е облажил Христос от многото дарители, пускащи своя принос в касата на Иерусалимския храм? Една бедна вдовица, дарила само две лепти, защото големината на едно дарение не се измерва с математически величини, а с духовни.

За светостта и смирението

Жадният пътник, бродещ из пустинята, вижда на всяка крачка вода там, където нея я няма. Така и духовно жадните люде у нас постоянно виждат миражи за наличие на святост къде ли не. В това предаване се отбеляза обаче, че „светостта е изключителна тайна между човека и Бога; тайна, до която ние нямаме достъп”. Как тогава можем да наречем някого „светец” или „жива икона”, след като нямаме достъп до секрета на светостта? Бог не гледа на лице, както правим ние, бързайки да съдим кой свят и кой – не, приемайки обикновено желаното за действително. Често пъти чак след смъртта на даден човек, се разбира, бил ли е той припознат от Бога за Негов приятел или не.

Да се обявява дядо Добри и за „символ на смирение” означава само, че сами не познаваме смирението като християнска добродетел. Смирението не бива да се бърка със смиренословието, нито със смиреновизията, които съответно са да казваш колко си смирен, както и да го докарваш на външен вид. Смирението е състояние на ума. Тъкмо затова преп. Антоний Велики го нарича смиреномъдрие, защото е именно състояние на ума. И „достъп до него” има пак само Бог. Наистина всекиму става умилно като види дядо Добри в селските му навуща, живописни дрехи и бяла брада, но дали това е достатъчно, за да му „нарисуваме икона”, както несполучливо предлага един от неговите ентусиазирани почитатели във Фейсбук? За светските хора - може би. Те биха нарисували икона на кого ли не. Но за църковните? Донякъде е разбираемо, че първите се лъжат по външността, но от вторите се очаква да проявят повече трезвост и да им кажат, какво представлява светостта.

Пресилено е също да се твърди, че, „ако такива като дядо Добри изчезнат, няма да има смисъл да оставаме в тази страна”. Нима престоят ни тук се осмисля единствено от това?! Не са ли храмовете Божии, които ни задържат и възможността да участваме в църковните тайнства?

За проповедта

Някак високопарно звучи и изявлението, че „проповедта на дядо Добри е „по-силна християнска проповед от всички, които чуваме в храма”. Такова ненужно опростяване на християнската проповед и свеждането ѝ до „проповед с пластмасова чашка в ръка”, буди недоумение. Не са малко случаите, когато само от една дума, казана от църковния амвон, мнозина са напускали света и са ставали монаси, вземайки върху себе си тежкия иночески кръст, оставяйки всичко и поемайки по най-висшия път към съвършенство, предложен от Самия Христос (срв. Лука. 18:22)!

„Църковната критика” на дядо Добри

Също толкова абсурдно е твърдението, че проповедта на добрия дядо Добри била „църковна критика” срещу „тези в олтара”. Тези „в олтара” са обикновените свещеници, голяма част от които съвестно изпълняват своето пастирско дело в трудните условия на нашето време. Които служат сутрин и вечер, обгрижват духовно множество хора, извършват презрените, но необходими треби, хранят и възпитават бъдещите граждани на тази страна и накрая са все под обстрела на свои и чужди. Не че няма недостойни свещенослужители – епископи или свещеници, но да се правят такива генерални обобщения, където всички попадат под един знаменател е нечестно. Казвано е и друг път, ще го кажем и сега - заслугите на малцина оправдават уважението към мнозина! Всички ние сме длъжни да отдаваме дължимото уважение на нашия клир, независимо от недостойнството на отделни негови членове.

Не бива да се противопоставя дядо Добри на църковния клир, още повече това да се прави от християни. Защото после ще потърсим свещеника, а не дядо Добри, да кръсти децата ни, да ни венчае, изповяда и причасти, както и да се помоли за нас в последния ни път. Не е зле да си припомним думите на св. ап. Павел, че всички сме тяло Христово, а поотделно – членове, (1 Кор. 12:27) и ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото, (12:19).

Вместо заключение

Монахът, свещеникът, епископът имат своето неотменимо място в Църквата така, както и последният мирянин. Да се всява антагонизъм помежду им е безотговорен популизъм, който не ползва никого. Едно добро дело трябва да се разглежда като такова, без непременно да търсим неговия контрапункт в лицето на „хората в прекрасно облачение” или на владиците в „прекрасни коли”. Добре е да се разбере, че без дядо Добри все някак може, но без клира – не! Алтернатива на богоустановената иерархия няма и не може да има, колкото и да не се харесва тя.

В предаването се каза, че „Бог не е създал Църквата Си в България за поругание”, което несъмнено е така. Следователно поредната доза антиклерикализъм може да нанесе единствено вреда.
 

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template16.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти