Как в началото на XX век Константинополската патриаршия поема по пътя на измяна на Православието и единение с еретиците

2. Отношение на Православните църкви към решенията на Константинополския конгрес от 1923 г.

Решенията на Константинополския конгрес от 1923 г. не били приети от нито една от автокефалните църкви, а Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската патриаршии отказали да участват в този събор.

Светейшият Александрийски патриарх Фотий в писмо № 211 от 23 юни 1923 г. до Антиохийския патриарх Григорий IV, оценил решенията на конгреса в Константинопол като „противни на практиката, преданието и учението на Майката Църква, предложени под вид на „леки модификации”, извикани от изискванията на новия догмат за „осъвременяването”.^[1] Патриарх Фотий смятал, че решенията на Константинополския конгрес нямат никаква каноническа сила и авторитет, а въвеждането на новия календар не е възможно без санкцията на Вселенски Събор.^[2] Тоест по своя дух този конгрес носи чисто обновленчески характер: на него се разглеждали въпросите за съкращение и отмяната на постите, освобождаване на духовниците от задължителното предписание на каноните да носят обезателното за клирик облачение, разрешаване на второбрачие за клириците, встъпване в брак след свещеническо или дяконско ръкоположение. На Всеправославното Съвещание на Света Гора Атон през 1930 г. състояло се във Великата обител Ватопед, този Константинополски конгрес бил осъден, а решенията му отхвърлени. Светител Николай Велимирович като участник в това Съвещание пише: „Нека си припомним горчивия опит от една друга конференция (1923 г.) на която взеха участие и представители на нашата Църква. Ако трябва да бъдем докрай искрени, ще кажем, че е известно, че решенията на това Съвещание, които не били приети от всички Църкви, в същото време се разглеждали от някои като решения на Вселенски Събор и по този начин била създадена схизма”.^[3]

През 1930 г. на едно от заседанията на Междуправославната Комисия в манастира Ватопед, делегацията на Сръбската Православна Църква излязла с предложение за изследване на въпроса „какъв е пътят и способът, по който някои Църкви въвели новия календар и кой е виновен за това печално дело.”^[4] Това предложение обаче било отклонено по настояване на представителите на Константинополската и Румънската църкви. Поддръжката на Румънската църква към Константинополската била закономерна, тъй като именно заради съгласието си да въведе новия стил, Румънската църква била възнаградена от Константинопол с патриаршество.^[5]

Руската Православна Църква още на Поместния Събор от 1917-18 гг. еднозначно изразила своята привързаност към юлиянския календар и Александрийската Пасхалия.

През 1921 г., когато архиеп. Серафим, като управляващ Финландската автономна църква се обърнал към светейшия патриарх Тихон с молба за разрешение да въведе новия стил, получил от първосветителя на Руската Църква категоричен отказ: „До Преосвещения Серафим, Архиепископ Финландски и Виборгски. По благословението на Светейшия Патриарх, Свещеният Синод и Висшият Църковен Съвет при общо присъствие разгледаха искането на Ваше Преосвещенство за въвеждане в църковния живот на Финландия на григорианския календар, съгласно постановлението по този въпрос на Финландския Епархийски Събор. Постановяваме: Приемайки за сведение решението на Финландския Епархиален Събор за въвеждането на новия стил в църковния живот на Финландия, Ви уведомяваме, че благословение за въвеждането в сила на указаното постановление не може да бъде дадено, тъй като въпросът за календара е признат от Свещения Събор от 1917-1918 гг. за подлежащ на съвместно решение от цялата Съборна Църква, за което Светейшият Патриарх на основание указанията на този Събор е установил необходимите контакти с Константинополския патриарх, за да постави той от свое име този въпрос на обсъждане от предстоятелите на отделните автокефални църкви, след което би могло да се стигне до окончателно решение по този въпрос от цялата Вселенска Църква.
18 (31) октомври 1921 г. № 1505”^[6]

Както е известно, светейшият патриарх Тихон, след като започнал да получава „по-точни сведения от Изток, от които станало ясно, че в Константинополското Съвещание взели участие представители далеч не на всички Православни църкви и че неговите постановления не били приети от повечето църкви”, отменил своето предишно решение от 2/15 октомври 1923 г. за преминаване на Руската Църква по новия календар. Това предишно решение, както подчертава светейшият патриарх Тихон, било основано на „неточни съобщения от пресата”, които създавали впечатление, „че е било налице съглашение на всички Православни Църкви за въвеждането на новия стил на основа на постановленията на Всеправославното Съвещание в Константинопол”.^[7] Той, както е видно от неговото заявление пред ВЦИК по въпроса за календарната реформа в Църквата, се отнасял отрицателно към съобщението на т. нар. Всеправославен Конгрес в Константинопол за преминаване към новия стил.

В действителност инициативата за преход към новия календар на Константинополската патриаршия се поддържала само от Атинския архиепископ Хризостом (Пападопулос). В своето послание № 430/123/3/3/ 1924 г. той официално съобщил:

„До Преосвещените иерарси на автокефалната Еладска Църква и преподобните наместници.

Еладската Църква, съгласно решението на Свещения Синод, приема решението на Вселенската патриаршия за приемането на поправения юлиянски календар и съгласно това 10 март трябва да се счита и именува 23... В съответствие с това от датата 23-ти на месец март съществува единен календар в Елада за Църквата и за гражданското летоизчисление.”^[8]

Архиепископ Хризостом Атински (Пападопулос)

Светейшият Александрийски патриарх Фотий в своето послание до Атинския архиепископ изразил пълно несъгласие с това деяние, като подчертал, че Александрийската църква напълно отхвърля възможността за поправка на Пасхалния канон.^[9] На оправданието, че Еладската църква въвела новия календар, следвайки Константинополската, патриарх Фотий отвърнал със следното възражение: „Никога и никъде нашата Църква не е виждала причини за промяна на намиращия се в употреба православен църковен календар. Тъй и ние от страна на Светейшата Александрийска Църква и нашите всечестни братя и свещенослужители в Христа, които по Божия благодат се явяват представители на древните апостолски църкви по целия Изток: Патриархът на Богохранимия град – великата Антиохия господин Григорий, патриархът на светия град Иерусалим и цяла Палестина Дамаскин, архиепископът на Кипър г-н Кирил преди година повторно отговаряйки на Вашите телеграми и писма заявиха, че те следват съборните решения за урегулиране на въпроса и предлагат свикване на събор на всички свети Божии Църкви, който единствен може компетентно и определено да вземе решение.” Ние не крием, Блаженний братко, че вследствие на неочакваността на това известие и ние и синодът сме опечалени и крайно изненадани и печал е обзела сърцата на братята, добре знаещи, че без реална причина, без да се чуят уверенията на наше Блаженство, без причина от догматически или канонически характер е нарушен братския съюз, пренебрегнати са братските съвети и призиви на четирите Апостолски престола от века водещи борба за истината, като е допуснато едностранно „изправление” на богослужебния строй, който съгласно Църковните Закони е в употреба в цялата Църква, а не само в Еладската, при все, че в същото време й беше напомнено, че „заради различията в календара съществува опасност тя да бъде изгонена от Църквата”, която разбира се, съществува не само в Гърция, но и „у всички народи”.^[10]

Патриарх Фотий Александрийски

Деянията на Константинополския Конгрес от 1923 г. и последвалите реформи в Константинополската църква, първоиерархът на задграничния Синод на РПЦ - митрополит Антоний оценявал като „път на непослушание към Св. Църква и каноните”. Той писал на патр. Григорий VII: „...от времето на печалния Всеправославен Конгрес при патриарх Мелетий, (който дал такова наименование на събрание от няколко архиереи, свещеници и миряни, без участието на тримата Източни патриарси) започна този притивоцърковен вандализъм, който цели въвеждането на много неща, които Църквата е забранила със страшни проклятия, като например женени архиереи, второбрачни клирици, премахване на постите”.^[11]

Освен това, обновленчески настроените „вселенски” патриарси Мелетий и Василий, както писал митр. Антоний, активно поддържали в Русия живоцърковниците-обновленци, признали решенията на техния лъжесъбор от 1923 г., на който било взето решение за лишаване от сан на св. Тихон, патр. Всерусийски.^[12] На трети август 1923 г. заобикаляйки Московската патриаршия патриарх Мелетий със свой „томос” предоставил автономия на Естонската църква.^[13] А патриарсите Григорий VII и Василий III узаконили антиканоничното отделяне на Полската църква от Руската, подписвайки томос за автокефалия на Полската православна църква.^[14]

Изводи

Какъв извод може да бъде направен въз основа на тези исторически факти-документи, които приведохме по-горе? Безусловно прав е бил първоиерархът на РПЗЦ митр. Антоний (Храповицки), че Константинополската патриаршия в началото на 20 век се е отклонила от светоотеческия път на своите предшественици, които свято съхранявали Свещеното Предание и поела по пътя на измяната на Православието и „църковния вандализъм”. Освен това, в своята неудържима жажда за власт над цялата Православна Църква, „вселенските” патриарси поели по пътя на римските първосвещеници, унищожавайки принципа на съборността. Цялата тази политика на Константинополските патриарси, в крайна сметка, довела до упорит и крайно опасен стремеж към уния с римската „църква”, която винаги се считала от Православната не просто за схизма, а за ерес (Вж Ответното послание на Светейшия Синод на Руската Православна Църква до Константинополския патриарх Иоаким III от 25 февруари 1903 г.). Доказателство за стремителното сближение на Константинопол с Рим са и такива факти като: едностранното сваляне от страна на патр. Атинагор на анатемите на Великия Константинополски събор от 1054^[15], встъпването в най-тесни отношения с Рим, редовно участие в папските меси в дните на светите първовърховни апостоли Петър и Павел (30 юни), встъпване в intercommunion c римокатолиците^[16], създаване на т. нар. „диалог на любовта”, чиято цел се явява сближението на Православната Църква с инославието, без обсъждане и преодоляване на догматическите разногласия (тоест лъжеединство)^[17], Баламандското съглашение (1992), оценявано като истинска уния и подписването на Съвместния документ на Смесената богословска Комисия в Равена (2007 г.), признаващ на римския и Константинополския епископ някаква универсална власт в Църквата.

Преминаването по нов календар първо на Константинополската църква, а после и на някои други поместни църкви, трябва да се разглежда не просто като грешка, а като грубо, даже преднамерено потъпкване на църковното предание и съборните решения на Православната Църква. В резултат на това се е създала реална църковна схизма. Тя била само отчасти излекувана чрез снизхождението и любовта на Руската, Сръбската и другите старостилни църкви, които не прекъснали общение с новостилните. Както пише приснопаметният Архиепископ Серафим (Соболев), с тази стъпка придържащите се към стария стил църкви, дали възможност на допусналите тази грешка да се поправят. Тази грешка, обаче не само че досега не е поправена, но съществува опасност, при създалия се прецедент, да се разпространи и в други поместни църкви. Затова възниква необходимостта от напомняне от страна на Свещеноначалието на Руската Православна Църква към погрешно приелите новия стил за важността на връщането към светоотеческия календар. Така би се създала и добра основа за излекуване на сега съществуващите разколи вътре в новостилните православни църкви. Безусловно от страна на новостилните иерарси се изисква огромно мъжество и дълбоко осъзнаване на необходимостта от връщането на светоотеческия стар календар, за което да им помогне Господ!

<< предишна

„Православный апологет”

Превод: Свещ. Божидар Главев

1 ЖМП № 11, 1954г, с.50

2 Из Заявленията на Светейшия патриарх Тихон в Централния Изпълнителен Комитет по въпросите за отношението на Руската Православна Църква към календарната реформа.

3 Актове на Светейшия патриарх Тихон, с. 335

4 Проф. С. Троицкий. Будем вместе бороться с опасностью.// ЖМП 1950, № 2, c. 47

5 Румънската църква приела новия стил на 1 октомври 1924 г.

6 Введение новаго стиля въ Финляндской Православной Церкви и причины нестоений в монастыряхъ. Составилъ iеромонахъ Харитонъ, намѣстникъ Валаамскаго монастыря. Издание Валаамскаго Спасо-Преображенскаго монастыря. 1927, стр. 16-17.

7 Заявление на Светейшия патриарх Тихон пред ВЦИК (относно реформата на календара) от 30 септември 1924 г.//Русская Православная Церковь в советское время. М. Пропилеи. 1995, кн. 1, с. 237.

8 Ελευθέριου Χρ. Γκουτζίδη, θεολόγου καθηγητοῦ. Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή τῆς διδακτορικής διατριβῆς τοῦ Δημητριάδος Χριτόδουλου Παρασκευαϊδη. Ἀθήναι 1985, σελ, 77.

9 Пак там, стр. 78-80.

10 Ελευθέριου Χρ. Γκουτζίδη, θεολόγου καθηγητοῦ. Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπή τῆς διδακτορικής διατριβῆς τοῦ Δημητριάδος Χριτόδουλου Παρασκευαϊδη. Ἀθήναι 1985, σελ. 76.

11 Митрополит Антоний (Храповицкий). Жизнеописание. Письма к разным лицам 1919-1939 годов. СПб. 2006, с. 93.

12 Пак там, с. 200. Письмо № 47 к митрополиту Евлогию (Георгиевскому).

13 Протопрезвитер проф. Д-р. Ст. Цанков. Положение и устройство на най-новите Православни Църкви. Годишник на Софийската Духовна Академия, т. 5, 1947., (превод от български – машинопис), с. 8.

14 Вж. А. Буевский. Патриарх Константинопольский Григорий VII и Русская Православная Церковь// ЖМП, 1953, № 4, стр. 33-38

15 Παναγιῶτη Σημάτη. Διαχριστιανικοί καί Διαθρησκειακή διάλογοι, στιγμές καί σταθμοί. Ἔκδ. Τήνος. Ἀθῆνα 2003, 2. Με Ρωμαιοκαθολικούς, σελ. 55-56

16 Един такъв случай на масово причащаване на римокатолици бил по време на извършване в католическия храм св. Виталий в Равена на Божествена литургия от Константинополския патриарх Вартоломей в съслужение с Албанския архиепископ Анастасий през 2002 г. Ραβέννα: Πανηγυρίζουν τον ξεσχισμένο χιτώνα του Χριστού. Του Πηωτοπρεσβυτέρου π. Θεοδώρου Ζήση. Εφημερίδα Ορθόδοξος Τύπος, 23 Ιουνίου 2002 & περιοδικό Παρακαταθήκη, Ιούλιος - Αύγουστος 2002.

17 См. Παναγιῶτη Σημάτη. Διαχριστιανικοί καί Διαθρησκειακή διάλογοι, στιγμές καί σταθμοί. Ἔκδ. Τήνος. Ἀθῆνα 2003, 2. Με Ρωμαιοκαθολικούς, σελ. 43-72, а также статья проф. Протопресвитера Георгия Металлиноса “Диалог без маски”. Οἱ διάλογοι χωρίς προσωπείον. Του Πρωτοπρεσβυτέρου Γεωργίου Δ. Μεταλληνου, καθηγητού Πανεπιστημίου Αθηνῶν. Περιοδικό Ορθόδοξος Λόγος. http// www. Orthodox. net. gr.