В настоящия сборник* са включени материали, публикувани в редица църковни и православно-патриотични издания. Статиите бяха написани по повод различни злободневни събития. Сред преките задължения на автора като православен християнин бе и това да им се даде оценка от християнска гледна точка.

Сборникът започва с труда, в който се прави общ анализ на популярната книга на неотдавна починалия в Господа архимандрит Софроний (Сахаров) «Да виждаш Бога както си е» [В България книгата е преведена неправилно с "Ще видим Бога както си е" - бел. прев.]. Уважавайки дълбоко неговата гореща вяра в Бога и несъмнените литературни дарования, авторът все пак счита за необходимо смирено да се докосне до тази деликатна тема за изясняване степента на целесъобразност на някои от широко използваните прийоми в духовното подвижничество, свойствени лично на отец Софроний.

Тази рецензия бе разгледана от изтъкнати преподаватели по основно богословие и догматика в Московската Духовна Академия и публикувана в списанието «Духовный мир», издавано от МДА от 1994 г.

За съжаление, реакцията не винаги бе лишена от пристрастия, особено в средата на либерално настроените читатели, и отвреме навреме на автора й беше заявявано, че той, видите ли, бил още «твърде млад и неизвестен», за да си позволява да пише така свободно за «великите хора на нашето време».

Един от работещите в ОВЦС** предаде на автора своите впечатления, как този материал бил посрещнат от почитателите на о. Софроний в Англия, където той е живял: «Англичаните просто се хванаха за главата и питаха — кой е този автор, откъде се е взел и как е посмял?!»

Разбира се, авторът се насочи към тази книга, не защото така му се щеше, ей тъй да покритикува уважавания отец архимандрит. Просто съществува една тема, която не може да бъде подмината с мълчание, иначе може да се влезе в сделка със съвестта. А тези сделки в днешно време са толкова много, уви... И няма ли да стане поредното «мъдро мълчание» капката, която да определи нашата лична съдба във вечността? Та нали в разглежданата статия става дума за един изключително важен проблем, от правилното решение на който зависи целия живот на православния човек, а именно — допустими ли са произволните изменения и нововъведения в традиционния християнски път за спасение, установен от съборния разум и практика на вселенските Църковни Отци.

Затова решението на проблема съвсем не се свежда до емоционални лекомислени реплики от рода на: «А ти пък кой си?» Това звучи някак съвсем по комуналному, въпреки че в Англия, социализмът, струва ми се, никога не е бил строен.

Щеше ми се да приканя от позицията на редови православен свещеник, статията ми да се превърне в призив за сериозен и конструктивен разговор със съответните безпристрастни изводи. Единствената цел, която авторът си е поставил, е да бъде верен на Свещеното Предание на Православната Църква в делото на нашето общо спасение. Въпреки всеопрощаващия дух на нашето непросто време и въпреки всичките екзотични рецепти за спасение от страна на някои духовни авторитети на XX столетие.

„Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е.”

1 Иоан. 3:2

Книгата на архимандрит Софроний Сахаров «Ще видим Бога както си е» («Бог и аз» във френския вариант», издание на Ставропигиалния манастир на свети Иоан Кръстител, Есекс, 1985 г.) е явление, излизащо извън рамките на обикновеното. Изповедта на един духовник от Света Гора Атон — място, от древност свързано в съзнанието на вярващите с истинността на православния път за спасение – е подробен и дълбок самоанализ на вътрешния живот на едно духовно чедо на старец Силуан. Разнообразната тематика, засегната на страниците на тази книга и преди всичко, такива актуални за всички нас проблеми като покаяние, молитва, помненето на смъртта, богооставеността, Нетварната Светлина, обезпечи неподправения интерес към нея и стремителното й разпространение сред лица с висок образователен ценз.

Голяма е радостта на православния християнин, когато на бял свят, след почти вековно богоборчество, излизат произведения, посветени на положителното изложение на спасителното Христово учение. Апологията на Православието и богооткровените истини на Свещеното Писание представлява днес насъщна потребност за освобождение на човека от менгемето на греховната бездуховност и пасивното аморфно безрелигиозно и безцелно съществуване, което наложи на милиони хора печата на престъпно равнодушие към всичко, свързано с Христовата истина, с гласа на съвестта и с онова, което надхвърля пределите на утилитарните земни интереси и се простира до деятелната любов и жертвеност.

Всяка стъпка към пробуждане става с колосален труд. Новият период, сменил предишната идеологическа система, поставя човека пред свободен избор на мироглед, както сега е прието да се говори. Само че, реалиите на предоставените възможности са такива, че неподготвеният и духовно съсипан човек — а такива сме почти всички ние, по чудо оживели и запазили човешки облик в резултат на комунистическия експеримент — в огромното болшинство от случаите не е способен да направи правилния избор.

Натрапва ни се определен модел на живот като онези затормозяващи психиката „видеоклипове”, където всичко преминава много бързо пред очите, абсурдно се съединява и пак се разбивава на хиляди парчета без никаква видима връзка помежду им. Принципът на настойчивото утвърждаване на действителността «в цялото й многообразие» вън от цялостното възприятие, пропагандата на относителността на истината като такава, култът към плурализма на мненията по най-широк кръг въпроси — от глобалните политическите до дълбоко личните — опря преди всичко до духовния живот и произведе в него страшни разрушения.

Плурализмът, насаждан в сферата на духовността, доведе до внедряване в руската почва на дълбоко чужди ней източни, в това число и езотерични вероучения и битов мистицизъм, (окултната литература, която по тираж скоро ще догони и класиците на марксизма).

Наред с това се предостави широко поле на влияние на различни християнски конфесии, водещи напоследък истински «кръстоносен поход» срещу многострадална Русия. Оживяват и мистерии от най-различен род, в това число и култ към сатаната; нещо повече – те се стремят официално да се регистрират като съвсем безобидни религии («...просто сме се събрали в едно общество, в което си вярваме по своему в нещо си и протестираме срещу консерватизма на традиционните вероизповедания», — с това уж се били занимавали сатанистите и нищо повече, според техните апологети...).

Без да се впускаме в повече подробности относно ставащото в момента трябва, обаче, трезво да си дадем сметка, че нашата проповедническа вялост и повърхностна топлохладна защита на Православието ще бъде прието еднозначно и ще помогне на другите конфесии и религии да улавят все повече и повече неофити и то в геометрична прогресия.

В този смисъл наистина безценни се явяват книгите, където светоотеческата православна традиция се изучава непрекъснато, за да може с нейна помощ да се обобщят духовните закони, касаещи съвременния етап от нашия живот, без това да нарушава Свещеното Предание в самата му същност, и същевременно да ни направи готови за видимата и невидима бран.

Произведението на архимандрит Софроний може да се разглежда като опит за такова обобщение. Самото название „Ще видим Бога както си е” говори за това. И действително то най-добре съответства на съдържанието на самата книга. Преди непосредствено да премина към нелекия разбор на това произведение от гледна точка на православната традиция, е необходимо да се определят тематичните граници на тази рецензия, тъй като трудът на архимандрит Софроний е голям по обем и многопланов като съдържание. Там има раздели, посветени на духовната свобода, вдъхновението, литургическия език, Гетсиманската молитва на Спасителя.

Още повече е наложително да се фиксира и основната ос, която се проследява достатъчно ясно. Тя включва в себе си следните компоненти: покаяние, молитва, духовен плач, изтощение, богооставеност и Нетварна Светлина. Трябва да отбележим обаче, че тази ос до известна степен е все пак условна. Според признанието на самия автор, тези и останалите теми имат допирни точки помежду си. Затова рецензията ще се спре основно на главните етапи, съставящи аскетическия път на християнина в света. Сред тях особено място ще се отдели на покайната молитва - тази основа на основите на християнското делание.

Характеризирайки своите лични духовни опити от гледна точка на общочовешката значимост, архимандрит Софроний още в предисловието подчертава, че тези опити, разкрили за него трагизма на неверието на милиони хора, биха могли съответно да помогнат макар и на неколцина да намерят правилното решение, как да излязат от застигащите ги изпитания (6) ^[1].

Критерият за духовната полза на неговите книги, според него, е свързан с това, че Сам Бог благоволил да го посети, позволявайки му да се докосне до Неговата вечност. Светата ръка на Създателя, след като го хвърлила в неописуеми бездни, го направила очевидец на реалности, превъзхождащи неговия ум (6).

«Екстазът на „света“ Тереза» – характерен пример за прелестна католическа молитва
(фрагмент от скулптура на Д. Бернини)

Архимандрит Софроний започва повествованието си с „автобиография” — жанр, на който той принципно остава верен до края на книгата. Работата му по структура и стил напомня «Изповеди» на блажени Августин. Помненето на смъртта, пише архимандрит Софроний, му било познато още от младини — отначало с ужаса от осъзнаването, че всичко е временно, всичко свършва и след това изчезва неизвестно къде и защо.

След това, чрез молитвата и четенето на Светите Отци, с течение на времето ужасът от помненето на смъртта се преобразил в благодатно чувство и осветил живота му с Нетварната Светлина. Наистина впоследствие страхът периодически пак се появявал, но вече на съвсем друго ниво — като страх от богооставеността, за да бъде отново сменен с успокояващата душата Светлина.

„Начало на мъдростта е страхът Господен”, — пише Псалмопевецът, (Пс. 110:10). И действително, архимандрит Софроний съчетава паметта за смъртта със страха Божий. Последният е неотделим от покаянието, както и от страха, който се ражда не само от величието Божие, но и от това, че ние остро осъзнаваме своето недостойнство и падение, своята велика греховност пред Господа.

Покаянието е безценен дар Божий. За това единодушно пишат всички Свети Отци, но особено удачно се е изказал по този въпрос преподобни Сисой Велики, твърдейки, че да виждаш греха си е несравнимо по-важно и по-висше, от това да виждаш ангели и да възкресяваш мъртви. И Бог, четем у архимандрит Софроний, благословил да даде на автора тази благодат на покаянието (32). Покайното чувство донесло остро усещане за «инферналните дълбини» (дълбините на ада — бел. авт.). Преживяването се засилило и от разкаянието за грешките на младостта, когато се е занимавал с източна мистика и нейния стремеж към Безличния Абсолют, както и неверието в Живия Бог.

В книгата горчивият плач у архимандрит Софроний отчасти можел да се сравни с покайния плач на апостол Петър («Не зная, а може и до някаква степен да зная, как е плакал Петър») (35). После, станал вече духовник, той прави извода, че «са малко хората, разбрали истинската природа на греха със сърдечното си чувство» (39). И добавя на друго място, сякаш за да смекчи горния извод, че той също не бил достигнал до истинското покаяние (34).

Както е видно още от първите цитати, авторът признава себе си за човек с високи духовни дарования, тайнозрител (6) на неземните процеси и реалности, превъзхождащи неговия ум (пак там). Той достига до състоянието на плача и тайнозрителството, подобно на Апостолите.

Осъзнаването на неговото благодатно избранничество, вероятно му е дало възможност да изложи своя духовен опит в качеството на някакво ръководство, което православните интелектуалци на XX век да могат да разглеждат като фундаментална основа за своя духовен живот.

В какво се състои същността на предполагаемата борба за спасение? За да отговорим на този въпрос трябва да се изложат, макар и в тезисна форма, особеностите на авторовото виждане на Бога, «както си е», и на човека в стремежа му към Него.

следваща >>

Превод: Десислава Главева

* Книгата на прот. М. Ходанов «Нетерпимость», или разговор по совести», където е поместена настоящата статия - бел. прев.

** ОВСЦ – Отдел за външно-църковни връзки към Московската патриаршия; вярващите в Русия определят дейността на този отдел като «икуменическа», предвид дейностите, които извършва  – бел. прев.

^[1] Тук и нататък номерацията на страниците от книгата «Ще видим Бога както си е» е по изданието на Лазарика Пресс на Сръбската Православна Църква, Св. Княз Лазар, Бирмингам, Англия, 1985 – бел. авт.