Неотдавна в „Бъди верен” излезе първата част на статията „Срещу Венцислав Каравълчев по въпроса за църковния календар”. В последвалите публични изяви от страна на засегнатия автор, осъществили се под най-разнообразни форми, и оспорващи написаното в статията, бяха отправени възражения, на част от които ще се спрем тук. Разбира се, запазваме си правото останалите също да бъдат разгледани, когато му дойде времето.

В. Каравълчев неуморно повтаря, че статията, в която „разобличава” „старостилната конспирация” и величае новостилните масоноиди, е базирана на „старателно изследване на изворите от съответния исторически период”, а не на някакво механично преписване на трудове от по-ново време.

Трудно ни е да се доверим така бързо на подобен „разобличител” и „изследовател”, защото да се „изследват старателно изворите от съответния исторически период” означава да се прегледат старателно и прочетат всички документи като канонически постановления, сигилиони, решения на проведени събори, трудове, кореспонденция, исторически хроники и т. н. - въобще целия огромен архив в периода 1582-1924 гг., което прави приблизително три века и половина.

Осъществяването на подобна идея съвсем не е лесно, затова се усъмнихме. Оказа се, с основание. Цялата Каравълчева аргументация е първолашки преписана от докторската дисертация на атинския архиепископ (тогава митрополит на Димитриада) Христодул  Параскеваидис, плюс някои допълнения от статии на духовници, на пръв поглед ревностни антиикуменисти, но всъщност ревностни труженици в защита на новия календар, критици и редактори на Църковната традиция като Иоил Янакопулос, Теоклит Дионисиатски, Епифаний Теодоропулос и др. Иначе не би могло и да бъде, защото както сме имали възможност да се убедим от всичко писано от В. Каравълчев по календарния въпрос, тази тема за него е terraincognita, което успяха да забележат дори календаролози без неговите претенции. Освен това, не бива да се пренебрегва факта, че цялото му творчество е пропито от искрена симпатия към икуменическото движение, както и липсата на положителен духовен и църковен опит, които му пречат да схване уродливостта и богопротивността на проведената календарна реформа, и да оцени подобаващо опасностите на които излага себе си и подвежданите от него читатели.

Дисертацията на архиеп. Христодул

Тя носи заглавие „Исторически и канонически разбор на старокалендарния въпрос, неговото възникване и развитие в Гърция”. За нея той е възнаграден с докторска степен от Богословския факултет на Солунския университет. Оказва се, че в Гърция, както и в повечето богословски факултети по света и у нас, основен критерий напоследък за издигане в иерархията на академичното богословие, е човек да бъде филокатолик, проикуменист или поне модернист, а най-добре - всичко това заедно*. При присъждането на докторската степен на Христодул благосклонно са взети под внимание само тези качества на автора, без добросъвестно разглеждане на самата дисертация. Но погрешните базисни тезиси и лъжите в нея са както от църковно, така и от научно естество и се явяват предпоставка за също толкова погрешни изводи.

Налице е и ерес. Тя лъсва още в началото с посвещението на неговата творба. Христодул пише, че я посвещава на: „Пресветата Гръцка Църква от синовно обичащите я щъркели” (?!). Този традиционен гръцки израз значи, че както щъркелите закрилят старите си родители и ги носят на крилете си от благодарност, така и „благодарният” архиеп. Христодул, понася на мощните си криле своята болна майка – Еладската църква.

Според здравословната нагласа на повечето православни християни, болните всъщност сме всички ние и се церим в Църквата, докато според г-н г-н Христодул, Църквата е болна, а той - неин изцелител!

С това свое еретично схващане за Църквата архиеп. Христодул се явява достоен наследник на друг един велик „изцелител и изправител” на Църквата - патр. Атинагор, който през 1965 г. решавайки на свой ред да изправи и излекува „боледуващата и разделена” според него Църква, взе че „вдигна” анатемите срещу Рим, с което потресе целия православен свят.

Освен това, дори да приемем този художествен образ, без да го подлагаме на сериозен догматически анализ, трябва да кажем, че както архиеп. Христодул, така и одобрилите неговата дисертация, не са никакви щъркели, а обикновени лешояди, впили нокти в тялото на Христовата Църква, с желание да я разкъсат посредством ереста на икуменизма и съпътстващите я нововъведения.

За да не остане по-назад сръбският „щъркел” Атанасий Йевтич издаде на сръбски език и в огромен тираж този посредствен пасквил, за да спасява на свой ред „болната” Сръбска църква и който там излиза с почти същото име, каквото му е сложил и пернатият му събрат в България: „Заблудите на разколниците, т. нар. старостилци”. В него пише: „Тези прословути „анатеми” против новия календар, произнесени уж на онези „събори”, просто не съществуват и на практика са измислица, тоест фалшификация, направена по-късно в два светогорски ръкописа (...) Никаква „анатема” не е произнесена и никой нищо не е анатемосвал. Тя е фалшифицирана по-късно в текста от „зилоти”, именувайки това съборно решение Σιγίλλιον, с което свидетелстват, че фалшификаторът дори не познава църковните актове и протоколи, защото „Сигилион” представлява грамота с печат, която давали на манастирите”.

Познато, нали! Само че, кой знае защо „болната” Сръбската църква още не се е възползвала от илача, който ѝ пробутва Йевтич, и все така продължава да „боледува” и да празнува църковните празници по стария юлиянски календар. Там дори самите новостилци не са взели насериозно „дисертацията” на Христодул.

Впрочем Йевтич също така не е имал наглостта да лъже тъй смело, че бил „изследвал старателно изворите от съответния исторически период”, като нашия „щърк”, а скромно превел гръцкия щъркел.

Такива „стратези” са „спасявали” Църквата и друг път. Например през миналия век има цели двама – митрополит Сергий (Страгородски) и българският патриарх Кирил. Първият, врекъл се в безусловна лоялност към комунистическия режим в СССР с прословутата си Декларация от 1927 г., за да „спаси” РПЦ от репресии. Както историята показа, спасителната му акция претърпява провал. Вторият, бидейки масон, въвлича БПЦ в икуменическото движение и самоволно сменя през 1968 г. църковния календар с папския, пак с оправданието че по този начин „спасява Църквата” от репресии от страна на комунистическата власт. За какави репресии може да става дума, след като властта не е искала смяната на календара? Това е било лична инициатива на патриарха, който пред Тодор Живков се мотивира с това, че на българските християни им било трудно... да постят на Нова Година!

Друг недобросъвестен подход към проблема от страна на архиеп. Христодул е разместването реда на историческите събития. Той определя съпротивителното старостилно движение в Църквата като „възпалена рана”, докато правдивият исторически обзор на старокалендарното движение недвусмислено доказва, че именно новостилието е злокачественият тумор в Църковното тяло, защото както и да крият това новостилците, не могат да отрекат безспорният исторически факт, че всичко започна с ненужното въвеждане на новия календар. Именно оттам тръгнаха проблемите и това нововъведение е сред основните причини те да продължават и до днес. Значи архиепископът вместо да подходи честно и отговорно към изследването на проблематиката, отклонява въпроса в погрешна посока още от самото начало.

Всъщност този похват е много характерен за него, както и въобще за подобни икуменически трудове, и недвусмислено извежда на преден план съдържащата се в тях антицърковност и антинаучност. Като стана въпрос за антинаучност, ще споменем и още един принцип, използван в неговия труд.

Архиепископ Христодул се опитва да ползва като доказателство това, което всъщност би следвало да докаже, а този подход освен че е некоректен и спекулативен, е и аматьорски. Той обвинява противниците на григорианския календар, че са „времепоклонници”, без да е дал каквото и да било доказателство за това твърдение, но в същото време пренебрегва безспорните доказателства, че времепоклонници са именно григорианите, защото тъкмо стремежът към астрономическа точност изтъкват те като причина за григорианската календарна реформа. Ала точно фактът, че „Църквата не се бори за точността на времето”, както признава сам Христодул, е бил причината за категоричното и последователно отхвърляне на григорианската календарна реформа от Православната Църква чак до 1924 г., когато насила е въведен новият календар, довел до огромни смутове (и убийства) навсякъде, където бива въвеждан. Интересно как изведнъж след григорианската календарна революция в Гърция, довела до множество разколи и хвърлила Църквата в постоянен метеж, всичко бива обърнато наопаки, за да излезе, че православният стремеж за отстояване на вековната Традиция, бил „борба за точността на времето”!
Не стига това, ами архиепископът е положил това скалъпено обвинение за основа на цялата си дисертация и оттам нататък единственото, което прави до края, е да наслагва лъжа върху лъжа, за радост на В. Каравълчев, който с похвално старание послушно ги преписва, за да блесне пред своите читатели.

Архиеп. Христодул изказва лицемерното съжаление, че въпреки усилията на новостилните иерарси за връщането на старостилците в Църквата, проблемът все още не бил решен. Той обаче удобно пропуска факта, че всъщност новостилните иерарси са причината старостилците да напускат Църквата, а основният аргумент за налагането на новия календар винаги е бил силата,... но не на доводите! В началото никой не си е губил времето да убеждава несъгласните, а срещу мирно събиращите се на молитва в гръцките храмове старостилци, се пращат полицейски части, които с помощта на палки и други „помощни средства” разпръсвали вярващите. (При една такава акция, която съвсем не е изолиран случай, полицията причаква миряните, които се черкуват в един храм, да излязат и след това открива огън по служещия свещеник, но убиват излизащите заедно с него жени!)

Когато става ясно, че тези мерки няма да помогнат, идва ред на лъжите, които започват да се прокарват още с първите трудове по въпроса от масона архитект и изпълнител на календарния погром в Гърция - архиеп. Хризостом Пападопулос – инициаторът на гоненията.

Истината е, че преди да застане начело на Еладската църква през 1923 г., в битността си на архимандрит, Хризостом Пападопулос е твърдо против календарната реформа. В своята „Критична студия за осъждането на календара” пише дословно следното: „Иеремия ІІ заедно със Силвестър Александрийски, през 1583 г., а след това и заедно със Софроний Иерусалимски през 1587 г., са издали постановление, осъждащо григорианския календар. По-късно, през 1593 г., свикали Велик събор, в който участва и Александрийския патриарх Мелетий Пигас.” След като става архиепископ и оглавява Еладската църква обаче, се извърта на сто и осемдесет градуса и започва яростно да защитава новия календар, което освен с гонения придружава и с „научни” разработки, в които се появяват първите идеи за „фалшивия” Сигилион от 1583 г.

По-късно архиеп. Христодул само поема щафетата, за да продължи започнатото, като междувременно в щафетния спринт, идеи му подават тичащите преди и заедно с него, споменатите по-горе Иоил Янакопулос, Теоклит Дионисиатски и прочие други участници.

С Божия помощ, по-сериозните лъжи ще бъдат разглеждани в следващи части на нашия отговор до В. Каравълчев. Тук ще се спрем само на възмутителните му манипулации относно:

Трулския събор и апостолските правила

След като в първата част стана ясно, че апостолските правила са утвърдени от 1-во правило на Седми Вселенски събор, както и от второ на Шести, В. Каравълчев не намирайки какво да възрази, благоразумно подмина Седми Вселенски събор, и предпочете да се позанимае с Шести, като реши да подари на вселената великото си „откритие”, че сто и двете правила, които във всички сборници се водят като правила на Шестия Вселенски събор, всъщност били правила на... т. нар. Пето-Шести или Трулски събор, който според него не бил вселенски и не бил шести, но пък бил трулски, защото... се състоял в зала с „трули” (сводове)! Това, разбира се, няма никаква връзка с темата, нито може да оспори авторитета на апостолските правила, но пък го вдъхновява за поредната словесна изява, изляла се в статия, където направо постави под съмнение авторитета на апостолските правила, нищо че те са санкционирани на два Вселенски събора от множество свети отци!

Фактът, че чисто формално погледнато въпросните сто и две правила са приети наистина десет години по-късно на Трулския събор не дават основание за твърдението на В. Каравълчев, защото този събор в Православната традиция винаги се е възприемал като продължение на Шестия Вселенски събор и затова, както и по-горе отбелязахме, правилата от него в каноничните сборници присъстват като правила на Шести Вселенски събор.

За такива, които не могат да схванат, как тъй правилата на Трулския събор в същото време са правила на Шестия Вселенски събор, ето какво казва св. Тарасий патр. Цариградски на едно от заседанията на Седмия Вселенски събор.

«Някои страдащи от незнание (к. а.) се съблазняват относно тези правила, говорейки, дали пък принадлежат на Шестия събор. Нека те знаят, че Светият Велик Шести събор бил открит при Константин против онези които говорели, че у Христа има едно действие и една воля. На него отците анатемосали еретиците и възгласили Православната вяра, а след това се върнали по домовете си в 14-тата година от царуването на Константин. Четири или пет години по-късно тези същите отци се събрали при Юстиниан, сина на Константин и изложили гореупоменатите правила. Нека никой не се съмнява относно тези правила, защото същите тези отци, които се подписали при Константин, подписали и настоящия сборник, (който именно четат отците на заседанието на Седми Вселенски събор) при Юстиниан, което е очевидно от несъмненото сходство на собственоръчните им подписи.»^[1]

Важното в случая тук са подписите и това, което св. патр. Тарасий казва, че същите отци, които са подписали решенията на Шестия Вселенски Събор са подписали и правилата на Трулския. Това ще рече, че Трулският събор е органично продължение на Шести Вселенски Събор.

Впрочем и в Пидалиона на св. Никодим Светогорец, както и на много други места, въпросните сто и две правила, за голямо неудоволствие на В. Каравълчев, са дадени като правила именно на Шестия Вселенски събор! Нещо повече, налице е историческа справка за Трулския събор, писана от самия св. Никодим, която започва така: „Светият Вселенски Пето-шести или както е по-правилно да се нарече Шести Събор бил свикан в константинополската царска зала наречена Труло...”^[2].

Значи според св. Никодим Трулският събор, независимо от това, че е проведен десет години след Шестия, е както Вселенски, така и е „по-правилно да се нарече” Шести (негово продължение), но за Каравълчев е просто трулски, само защото на него се санкционират апостолските правила. Дано сега да е станало по-ясно, ако не на «страдащия от незнание» Венцислав, то поне на читателите с глави на раменете!

Между другото, в тази негова статия, оспорваща авторитета на апостолските правила, намираме и други озадачаващи разсъждения:

Геласий І, Сириций и Хормизд

Първо си е позволил да обявява католически светии за православни. Папите Геласий I, Сириций и Хормизд не се почитат в Православната Църква. Като някакъв ревностен папофил В. Каравълчев обаче на бърза ръка ги е канонизирал, за да подхрани мършавите си теории за съмнителния, според него, авторитет на апостолските правила. Само че, „заслугата” на тези несвети папи, според нашия агиолог, е че те не приемат авторитета на апостолските правила, движени от съвсем низки подбуди, което е достатъчен повод за канонизация и В. Каравълчев веднага побърза да им курдиса нимбове, пропускайки да види в бързината, че са светци... на католическата църква! За православните християни обаче посочената „заслуга” не само не е признак на святост, но тъкмо обратното.

Тези трима папи, освен с неприемането на апостолските правила, (защото в някои от тях се оспорват много практики и учения на римската църква), са известни и с това, че са поддържали идеята, развила се в последствие до цяло учение, за първенството на римския епископ. Това е по-слабо изразено у Сириций - у него за първи път започва да се появява определението "апостолска столица" по отношение на Рим. Доста по-отчетливо у Хормизд: "Защото никой не може да подмине словото на нашия Господ Иисус Христос, Който казва: „ти си Петър и на този камък ще съградя църквата Си” (Мат. 16:18). Казаното от Христос се потвърждава на дело, защото на Апостолския престол винаги се е съхранявала неповредена католическата вяра...". И накрая съвсем ясно заявено у Геласий: "Цялата Църква на земята знае, че Престолът на св. Петър има право да развързва това, което е било свързано чрез съжденията на които и да било епископи. Той има право да съди цялата Църква, но никой не може да подлага на осъждане неговите присъди!" Няма данни паметта им да е била почитана на изток, имената им липсват във всички каталози с православни светци, а по отношение на Сириций дори на запад почитанието към него е повече от спорно.

Второ, Каравълчев прави следното скандално заявление: „При всички положения обаче, правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на V, нито на VІ Вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неотделима част от едната православна Христова църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на Вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.”

В случая В. Каравълчев отново разсъждава като изпечен католик, въвеждайки странен и непознат за Православната Църква „териториален” критерий за вселенскост, защото както вече казахме по-горе, Православната Църква е приела правилата на Трулския събор като правила на Шестия Вселенски събор, които се ползват с безспорен вселенски авторитет, както ясно се вижда от казаното от патриарх Тарасий на Седмия Вселенски събор и написаното от св. Никодим Светогорец в Пидалиона.

Замисълът на Каравълчев е съвсем прозрачен. Във второто от въпросните правила е утвърден вселенският авторитет на досадните нему апостолски правила и мисли, че ако успее да поразклати този непоклатим авторитет, ще е свършил едно добро дело по разклащане на вековни църковни авторитети. Ако ли пък не - ще се измъкне сух, като се застрахова в поредната витиевата статия, че нищо не е казал срещу апостолските правила и толкова.

Ето това е смисълът на двусмислиците и затова, за разлика от светите отци, модернистите, икуменистите и папистите работят основно с намеци, с недомлъвки или с двусмислици, за да могат при нужда да се извъртят и умело да се измъкнат, че всъщност „нищо такова не сме казали, но имахме предвид нещо друго, което обаче вие не сте разбрали, защото нямате съответния капацитет”. Тази мантра се пуска в действие винаги, когато се постави под съмнение православността на техни изказвания или действия.

Методология на -истологията

В повечето случаи обаче, -истите наистина нищо определено не казват, а само се опитват да внушават разни неща. Друг е въпросът, че много често от една теза рязко отскачат в нейната антитеза, но то е поради същата безпринципност. Те всячески са движени от идеята да замъглят истината, като за целта размият очертанията на основните богословски понятия и после хубаво ги разбъркат. Точно такава „богословска” майонеза е забъркал и В. Каравълчев в статията си за апостолските правила, за да стигне накрая до извода, че „Признаването на апостолски авторитет на „правилата” не е равнозначно на апостолско авторство”. Но какъв е смисълът да съпоставяш произход и авторитет? За нас, православните, няма смисъл, защото са несъмнени както апостолският произход, така и апостолският авторитет. За католиците – също няма смисъл, защото за тях пък и двете са спорни. Простият отговор е, че православните трябва да се усъмнят в произхода на правилата, а оттам и в авторитета, защото колкото повече се подкопава авторитета на едно или друго правило, толкова по-лесно се подкопава и самото Православие. А оттам до отричането и пълното му обезличаване има само една крачка.

Впрочем, по думите на един православен богослов, това е все едно да вземеш гълъб (или щъркел) и да му оскубеш перата. Така, разбира се, винаги можеш да се измъкнеш, че нищо лошо не си му сторил – нали сърцето и другите му вътрешности са непокътнати. Но без пера, макар и с всичките си вътрешности, една птица обикновено умира, защото става жертва на хищници или просто не може да оцелее. Точно това правят такива като Каравълчев с Църквата. Под вид, че не пипат нейната догматика, те постепенно оспорват и премахват едно или друго от нейното Предание. И накрая, макар и с недокосната догматика, Църквата ще спре да е църква и... ще умре! Наистина, според Христовите думи, портите адови няма да ѝ надделеят, но това съвсем не значи, че враговете й няма да се опитват да я унищожат, както и че няма да има поместни църкви или отделни групи вярващи, които в резултат на това да отпаднат.

Накрая на статията си В. Каравълчев вече съвсем сгъстява сенките на съмнение в Православната традиция, твърдейки че: „Свещеното предание на Христовата Църква не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми (к. мой), а е постоянно откровение на Св. Дух, който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения (к. мой).” В това изречение има вътрешно логическо противоречие, останало незабелязано от неговия автор. Как Светият Дух „потвърждава истинността на опита на предишните поколения”, който опит включва „предаваните устно или писмено твърдения и норми” и в същото време „Свещ. Предание не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми”?Какво тогава потвържава Светия Дух? Та нали този опит е тъкмо натрупваните с вековете устно или писмено всички твърдения и норми, които не са нищо друго освен Православен опит!

И защо, „постоянното откровение на Св. Дух” се противопоставя на „поредицата от предаваните устно или писмено твърдения и норми”? Отговорът се получава като заменим „предаваните устно или писмено твърдения и норми” с „канони”. Впрочем, след като „поредицата предавани устно или писмено твърдения и норми не е свещено предание на Църквата”, те чие откровение са тогава? Авторът тук благоразумно е предпочел да замълчи, защото иначе в прав текст би похулил Светия Дух.

Впрочем каноните, както писаните и неписани правила, открай време тормозят -истите, защото все им пречат да се изявят като творци - носители на някакво ново, непознато и противоречащо на опита на предишните поколения, „откровение”. Според светоотеческата мисъл обаче, смиреният човек обикновено спазва установеното преди него, докато горделивецът – винаги иска да се изявява и подхранва гордостта си, променяйки установеното и изобретявайки свой път за спасение. Той не обича да върви по утъпкани пътища, защото обича да прокарва нови, както неведнъж е заявявал и самият Каравълчев! А характерна черта за всички модернисти, начело с техния баща (срв. Иоан. 8:44), е гордостта и неутолимото желание за промяна, защото просто не „ги свърта” в истината.

Ето защо Каравълчев, „отечески” воден от този древен немирен дух, сам не устоял в истината, прави и съответните заключения, а именно че:

- апостолските правила нямат вселенски авторитет;
- от този факт значението им за Църквата не намалява, НО
- значението им за Църквата се ограничава само до ролята им на исторически извор за съставяните след тях правила на Вселенските събори.

Абсурдно е обаче да се поставя под съмнение вселенския авторитет на апостолските правила, тъй като този авторитет е потвърден от самите Вселенски събори. За тях апостолските правила не са, както твърди В. Каравълчев, просто някакъв си исторически извор, а авторитетна правна основа, на която самите Вселенски събори се опират, с която се съобразяват и спазват. На едно от заседанията на Седми Вселенски събор например, когато се прави предложение пред присъстващите на събора да бъдат прочетени по-стари по време правила, патриаршеският нотарий Константин донася «свещени книги взети от библиотеката на досточтимата Константинополска патриаршия, а именно книгите: Правила на Светите апостоли и Светите събори и правила на светия наш отец Василий Велики и други свети отци»^[3] След което четенето започва от Правилата на Светите апостоли и то от «неприеманото» на запад 52-ро правило!

Ако за самия Седми Вселенски събор апостолските правила са висш авторитет, кой е тогава Венцислав Каравълчев, че да ги обявява за такива с по-низш?!

Неговото мнение, както винаги, е в пряко противоречие и със самите канони и с Църковната история, както изяснихме по-горе, но тъй като В. Каравълчев се намира в състояние на постоянно бесовско откровение, това което можем да сторим е да ограничаваме, доколкото е възможно, зловредното му влияние. Впрочем, съдейки по реакциите му, той доста ни помага, защото трудно може да се вземе насериозно автор, който когато бива изобличаван, невъздържано се отдава на истерия, нескрита злоба, отблъскващо високомерие и тотално умопомрачение, които обилно полива с множество обидни квалификации, дежурен Каръвълчев специалитет. Наистина в неговия случай библейската мъдрост, че който поучава кощунника, ще си спечели безславие, и който изобличава нечестивеца – петно, (Притчи. 9:7) намира блестящо потвърждение! Но по-добре безславие и петна, отколкото кощунство и нечестие,... а и има Кой да го съди за това...

Заключение

Тази негова статия е в духа на една инициатива, която отдавна е в ход от враговете на Църквата и подставените им лица и медии – акцията „канонично разграждане”. Каноните са пречка пред осъществяване на икуменическите и антихристови блянове, затова трябва да бъдат премахнати, но това не може да стане изведнъж. Затова първо трябва да се внуши на християните, че каноните не са нещо постоянно и неизменно, че вече не действат, че са променяни, че не спасяват или както дякон Кураев обяви неотдавна на всеослушание, че никога не са били спазвани.

След това някои канони, правила и практики от писаното и неписано предание също ще бъдат обявени за неавторитетни и изменяеми, както стана с Църковния календар. След което ще бъдат атакувани и самите Вселенски събори, ако не по друг начин, то пак с твърдението, че много от техните правила също отдавна не се спазват. И накрая от Църковната ограда няма да остане нищо, което ще позволи на вълците да разграбят и разпръснат овците. А междувременно техните защитници се демонизират с всички сили и средства, като се крещи, че са необразовани и достойни за презрение талибани, а ако са духовници – незабавно да им се свалят расата! Защо? Защото пречат на плановете за разграждане на Църковния двор! Съвременните Иродиади в панталони винаги неудържимо ще беснеят и ще искат главата на онези, които ги изобличават на висок глас, но е добре да знаят, че коварството и лукавството не са отвели никого в Царството на Справедливия, но пък за сметка на това отдавна са направили пъртина към долната земя.

Това са методите, с които си служат и сценарият, по който работят враговете на Църквата и който се осъществява пред очите ни. Православната позиция обаче е ясно и недвусмислено отразена в един от анатематизмите на Седмия Вселенски събор където е заявено: „Този който отхвърля всяко писано и неписано Църковно предание да бъде анатема.”.^[4]

Бележки:

* В безсилието си да оправдае собствените си икуменически убеждения, Венцислав Каравълчев изважда на бял свят компрометиращи, според него, данни за различни уважавани духовници, чиято преданост към Православието обаче, за разлика от него, е вън от всякакво съмнение:

- св. Николай Велимирович, след завършване на Белградската духовна семинария, наистина е учил в Старокатолическия факултет в Берн, а след това е завършил философския факултет в Оксфорд. Но, това което премълчава Венцислав, е че по-късно приема монашески постриг и още по-късно става епископ, след като преди това кардинално е променил религиозните си възгледи! Впоследствие пише и многократно се изказва срещу икуменизма и новия календар.

- архимандрит Серафим Алексиев, също след завършване на Софийската духовна семинария, е учил в Старокатолическия богословски факултет в Берн. Но и той по-късно е постриган за монах. Преломът в живота му идва след запознанството му с архиепископ Серафим Соболев, който оказва решително влияние в оформянето на православния му мироглед. Много от трудовете на архим. Серафим Алексиев са насочени към опазване чистотата на Православната вяра, срещу икуменизма и новия календар. Докато Каравълчев е икуменист, и съдейки по делата му, такъв ще си остане.

Затова познавайки вече неговото лукавство и недобросъвестност, когато изкара поредния „компромат” срещу поборници на Православието, по-разумно е читателят да не бърза да му се доверява.


^[1] Деяния Вселенских Соборов, Том VII, Казань, 1909, стр. 129.

^[2] Πηδάλιον της νοητής νηός, της Μίας Αγίας, Καθολικής και Αποστολικήs των ορθοδόξων Εκκλησίας, παρά Αγαπίου Ιερομονάχου, και Νικοδημου Μοναχού, Αθήνα, 1841, σ. 121

^[3]Деяния..., стр. 46.

^[4] Пак там, с. 301.