Не бива да се самоизлъгваме с празната надежда, че упражняването на тия демонични явления все пак в известни отношения би могло да бъде полезно на вярата. Един свещеник разказва за себе си, че често срещал из улиците пияници, които добре познавал. В трезво състояние те никога не го поздравявали, защото били свободомислещи люде, но под влияние на винените пари ставали безкрайно вежливи и почтителни и още отдалеч му се кланяли и правели сърдечни пиянски излияния.

Ако някой по тоя повод рече: „Виж, колко е полезен алкохолът за религиозността на хората! Той ги прави по-вярващи и по-учтиви към свещениците. Трябва прочее да поощряваме пиянството, за да стават хората по-религиозни”! — няма ли с право трезвомислещите хора да му се изсмеят? Също тъй смях заслужава твърдението, че спиритизмът, духовидството и врачуването били полезни на вярата, понеже утвърждавали в хората убеждението в съществуването на духовния мир. Както пиянската религиозност е болнава, тъй и бесовската религиозност е болнава. Тя не съзижда в човека истинска, спасителна вяра, а го отклонява от нея.

Вярващи, които са се занимавали със спиритизъм, духовидство и врачуване, обикновено са изкривявали вярата си и са погивали духом. А невярващи, дори и да допуснем, че чрез заниманията си с тия забранени неща са стигали понякога до някаква вяра, не са ставали чрез спиритизма и пр. убедени православни християни, т. е. не са стигали до спасителната вяра, а са спирали в най-добрия случай пред суеверието и кривоверието, неща еднакво гибелни за душата, както и неверието. Оттук се вижда, че заниманията с демонизъм носят само вреда.

Словото Божие ни учи, че не ни е позволено да прекрачваме преждевременно и насилнически границата на невидимия мир. Понеже с вяра ходим, а не с виждане, (2 Кор. 5:7). Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме, (Рим. 8:25). Сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист, (1 Иоан. 3:2—3).

Който с нетърпение бърза да надникне в невидимия свят, става съобщник на бесовете и се огрешава. Такъв не може да стане съучастник на Божествения живот във вечността. Затова и Словото Божие, и св. Църква изрично ни забраняват предаването на пагубни увлечения в демонизъм.

Ето увещанията на Библията! В книгата Второзаконие 18 глава ст. 9—11 четем следната заповед Господня, отправена към еврейския народ: „Кога влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Господа.”

Ето увещанието и на Св. Православна Църква!

На VI Вселенски събор св. отци създали за борба с всевъзможните демонични увлечения на вярващите православни християни 61-во правило, в което се казва, че ония, които се обръщат към вълшебници и гадатели с цел да узнаят неща, недостъпни за нас, трябва да бъдат отлъчвани за шест години от Църквата. Ако пък упорстват и след това в увлечението си по магьосничество, да бъдат напълно отсичани от Църквата. Защото според Църковното разбиране всеки, общуващ с духове, е служител на сатаната.

Много характерен е завършекът на споменатото 61-во правило. „Какво общо има между светлина и тъмнина? Каква прилика между Божия храм и идолите? Или какво общо има верният с неверния? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (срав. 2 Кор. 6: 14—16).

В цитираното място от Библията и в указаното 61-во правило на VI Вселенски събор, напълно се изчерпва въпросът: какво отношение трябва да имаме ние, днешните православни хри­стияни, към спиритизма, духовидството и врачуването. То не може да бъде друго освен отрицателно. И който, въпреки категоричните указания на словото Божие и на църковния канон, държи друго поведение и упорствува в своите заблуди, не остава друго освен да прие­ме тежките санкции на църковния съд.

край

<< предишна

Духовна култура”, Кн. 9 и 10, София, 1949