Книгата «Ще видим Бога както си е» на архимандрит Софроний (Сахаров) в светлината на светоотеческата традиция – част 2
Връщайки се на темата за покаянието, веднага трябва да отбележим нещо много съществено, а именно, че за архимандрит Софроний е характерна рязката конфронтация на всички движения на каещата се душа.
Това му дава усещането, че той е най-нищожният от всички хора (45) и жалък урод (35), и моленията му се съпровождат от «силни вопли и горещи сълзи» (45), и в същото време най-неочаквано, без никакъв преход се появява «светоносна любов» и «видение на Нетварната Светлина» (!), които го отвеждат до съзерцание на Самия Бог. В този смисъл авторът се уподобява на Апостолите и ... Моисей («намирайки известна прилика с тях») (45).
Импулсивността на преживяванията, както ще се види по-нататък, съставлява една от съществените духовни черти на архимандрит Софроний, тоест с други думи, в схемата на неговата духовна борба за спасение не се долавя този тъй важен признак — последователността, постепенността, бавният преход от едно състояние в друго. Напротив, авторът пише за титанични преживявания, граничещи със страст: «безумна молитва»(56), «тотално покаяние»(77), «енергия на благословеното отчаяние»(65), «жажда за Бога, която ме поглъща» (104).
Когато четеш всичко това, възниква впечатлението, че авторът е някакъв гигант на духа, да не кажем «духоносец», защото цялата тази борба, трагедия, болка, любов и щастие сами по себе си така и се нареждат в скалата на свръхчовешките измерения, недостъпни за останалите смъртни, «мъчещи се в блатната тиня на малките страсти»(45). За съжаление, подобни места в книгата не са малко и по-нататък при необходимост, те обезателно ще бъдат указани. Пътят на духовното развитие, основан на контрастни и крайни състояния изисква особена трезвост, изключваща високото мнение за себе си: «Благославям Бога, Който благоволи да ме възроди чрез горещо покаяние»(45) и такова високомерие: «трудно е да се обясни дълбочината на християнския живот на хора, които не притежават дивното действие на съответния опит» (44-45).
Описвайки духовния плач, неотделим от покаянието, архимандрит Софроний посочва времето на неговата поява, което лично за него съвпадало с моментите, когато «чрез явяваната в мен Светлина виждах дълбочината на своето падение» (47). Това е плачът за себе си. Вторият етап са сълзите за хората, непознаващи Бога, а третият — за целия свят. Между тези етапи има обаче съвсем кратки промеждутъци от време. Ние можем само да се запитаме: готови ли са повечето от нас за такива глобални преживявания, които трябва да се оценят именно от духовно трезва позиция?
|
Разбирайки духовния плач като онзи фар, който свидетелства за правилността на избрания път, архимандрит Софроний рисува ярката картина на борбата на човека със самия себе си. Но и тук възниква проблем — на читателя по никакъв начин не му се предлага някакъв по-умерен вариант, а напротив, описват се най-различни по напрежение състояния, без да се държи сметка, как ще бъдат възприети поотделно от всеки един вярващ. Тук се срещаме и с душа, «хвърлена в мрака на смъртта», и «с мъчителното отчаяние», и «угасване на безсмъртния живот», и «сладки сълзи на любов» и «чуден покой». И отнова възниква впечатлението, че и тук, в духовния плач, се извършва стремителен преход от бездната на богооставеността в небесните сфери, където вече няма ни страсти, ни грях, а само една Светлина. В този контекст времето и последователността отстъпват на втори план.
Познанството на архимандрит Софроний с източната медитативна практика, с която се е занимавал в младостта си, може съвсем ясно да се забележи при описаните от него резултати от плача по отношение на вечността. Ето един показателен пример: «Умът на плачещия християнин е изцяло насочен в сферата на Божествената вечност... Него не го плаши бедността, оскърбленията или униженията от синовете на този век не го унижават, нито другите удари на временната съдба: защото не само ума, но и нозете му са високо вдигнати над земята (курсивът навсякъде мой - авт.). Той състрадава на хората, скърби за тях пред Бога, но не споделя техните интереси». Образът на «ума и нозете», издигнати над земята, може да бъде получен под влияние на индуистката аскетика, където всички помисли действително са насочени «нагоре» — в астрала, а не към земята.
В дадения случай нашата задача се състои тъкмо в това - да покажем индивидуалното и нетрадиционното, което отличава духовните стъпки на архимандрит Софроний Сахаров от вече утвърдения почти двухилядолетен опит на пътя към спасението в Православието. Това, което авторът на тази рецензия най-малко желае, е да бъде обвинен в някаква умишлено създадена постановка, с недобросъвестно цитиране и тенденциозно поднасяне на фактите.
Уви, има такива моменти, които принципно привличат вниманието към себе си, а смисловата им натовареност и завършеност е такава, че ни позволява, без вреда да ги изкараме от контекста, за целите на разбора. Става дума главно за това, че по съдържанието си, те излизат извън обичайното русло. Но нали психологията на днешния човек, (особено на този, който се намира под психическата преса на своето «велико» светско образование), е такава, че прехвърлил надве-натри обичайното и веднъж завинаги установеното, той необикновено бързо и охотно реагира на всяка нетрадиционна мисъл, на всичко извън обичайното. На такъв човек му се струва, че тъкмо тук се заключава същината, «солта», и това са именно най-новите постижения в развитието на богословската мисъл.
И с удивително доверие, (което обаче почти никога не е насочено към Свещеното Предание на Църквата), този човек приема всичко онова, което някога е било извън нормата и традицията за непреложна истина, приемайки всичко предишно и «старо» като предходно и подготвително, като натрупване и незавършено. Тук въздействие оказва и магията на печатното слово, която напълно съответства на духовното ниво на съвременния човек, който бива насочван само върху части от традицията в утвърждаване на един повсеместен «новаторски дух», на първо място в отношението към Бога.
Пишейки на много места за покайната молитва, архимандрит Софроний допуска някои изказвания, които просто не могат да останат незабелязани. Става дума за определени състояния и въздействия, породени от напора на чувствата. Така един от жалоните в авторовия път за спасение се явява «благодатта на отчаянието» (160). Това, меко казано, е рисковано словосъчетание от гледна точка на православното богословие, доколкото отчаянието като таково, е разглеждано от Църквата като безусловен грях, в отличие, да речем, от скръбта, (дори само тази «по Бога»). Трудно е от съединението на несъчетаеми контрасти да се извлече духовен смисъл. Самият архимандрит Софроний обяснява «благодатта на отчаянието» като следствие от ужаса от собственото си несъответствие на Божия образ и «безумната молитва», потресла го до дъното на душата и породила «море от сълзи»(5б). Но отчаянието винаги е било и ще бъде предверие на духовната смърт.
Както по време на плача по Бога идват мигове на необикновено успокоение на съвестта, в което се заключава утешението на плачещите, така и в лъжливото наслаждение, получено в резултат на бесовска прелест, идват мигове, в които прелестта сякаш се разкрива и позволява да бъде почувствана такава, каквато е. Тези мигове са ужасни! Тяхната горчивина и произтичащото от тях отчаяние са непоносими. Но така състоянието, до което отвежда прелестта, може по-лесно да се разпознае от прелъстените, които могат да вземат мерки за изцелението си. Уви! Начало на прелестта е гордостта, и нейният плод — преизобилна гордост. Св. Игнатий Брянчанинов |
На друго място, разсъждавайки за дара на молитвеното покаяние, наченки от което той бил обладавал, авторът пише: «Покайната молитва ме е поглъщала изцяло. Една безтегловна, невидима сила ме е пренасяла в умно-духовното пространство. Там аз бях сам. Нямаше нито слънце, нито звезди, нито хора, нито друга някаква твар и не усещах дори тялото си. Случвало се е следното: нямаше светлина, но все пак моят взор проникваше в абисалните дълбини»(139). Такава молитва го е изваждала извън границите на времето. И по-нататък: по време на молитва, той вече не гледал на себе си според земните категории, бидейки «вън от всякаква иерархия: социална и даже църковна»(140), защото мислел само за Бога и «предстоял пред Него Единия» (пак там).
Читателят може да реши, че авторът хвърля мост към протестантизма. Понятно е, че той всъщност има предвид Църквата със земната й организационна структура, тоест човешката иерархия. Вярно е, че самото разделение на Църквата на небесна и земна е достатъчно условно, защото така постепенно се нарушава принципа на единството на Христовото Тяло, към което стават причастни Неговите светии и в този живот и в онзи. Но при всички случаи иерархията винаги ще съществува, както в отношението на Бога към тварите, така и в средата на самите твари: един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, (1 Кор. 15:41), и да я премахнем ние, които сами се каем и се стремим към смирение, не можем.
Трябва с пределно внимание да се отнасяме към подобни съждения, защото тяхното влияние върху интелектуалците, (а и не само) е доста съблазнително, тъй като именно в хуманитарно-технократските среди се формира деструктивно отношение към «остарелите и консервативни» иерархически ценности. След това тази тенденция се разраства и обхваща вече цялото общество, на което днес се явяваме свидетели, (за да може после този бунтарски дух да разчисти място за своите носители в същите тези иерархически структури, реализирайки скритата им жажда за духовна власт над хората). А всичко това започва с една проста реакция — прочел и се замислил: ама наистина, защо ми е нужна тази иерархия, когато аз и без нея си виждам Бога, както Той е.
Протоиерей Михаил Ходанов, «Нетерпимость», или разговор по совести».
Превод: Десислава Главева