Вход

Православен календар

Срещу Венцислав Каравълчев по въпроса за църковния календар – част 2

 

 

„Защото само едната ревност към Истината ми е надежда за спасение, надявайки се с нея да срещна Господа Христа, и предлагайки Му я като умилостивение за онези срамни грехове, които са извършени от мене.”

Преп. Иоан Дамаскин

Този затрогващ апел на св. Иоан Дамаскин към Всемилостивия Творец идва да припомни на всички ни за Божието дълготърпение към човеците. В Свещеното Писание на много места се говори за това дълготърпение, което е удивително за нас грешните, справедливо очакващи възмездие за многото си грехове.

Един такъв ярък и недвусмислен пример за Божието дълготърпение срещаме и във Второто послание на св. ап. Петър, в което се казва: че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден. (Защото) Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние, (3:8-9).

Този прекрасен пример за Божието дълготърпение обаче редовно се използва от недобросъвестни невежи като нашия автор, които механично го пренасят върху споровете за календара, за подвеждане на наивници и лапни-шарани. Един вид, видите ли, за Бога нямал значение календара, защото „един ден за Него бил като хиляда години и хиляда години – като един ден”. Какво да отговориш на такова гордо невежество?! Тези думи дават познание за Бога, за Неговото дълготърпение и милосърдие към синовете човешки, а не познание за времената, така че и дума не може да става за подобна спекулативна акомодация. Освен това ние, хората, не сме Бог и затова мерим времето по един общоприет начин. Затова безкрайно нелепо и глупаво е да се сравняваме с Твореца и за тази цел безогледно да си служим със стихове от Свещ. Писание, които имат съвсем различно значение от това, което ние влагаме в тях. За жалост обаче, точно по този примитивен начин и не без присъщото му самочувствие, Каравълчев тълкува тези думи в стремежа си да донесе от девет извора вода, за да му тръгне воденицата. Само че, както видяхме по-горе, цитатът поставен в съответния контекст говори за Божието дълготърпение, и съвсем не за календарните спорове, както и новоизлюпеният тълкувател да насилва текста.

Затова никак не е изненадващо, че и втората част на нескончаемото му произведение започва пак по същия смехотворно-претенциозен начин – този път с цитат от Иисус син Сирахов, който гласи: и тъй, защо се отвръщаш от онова, що е благоугодно на Всевишния? десет ли, сто ли или хиляда години, - в ада няма издирване за времето на живота, Иис. Сир. 41:6-7. Единственото, което става ясно от този цитат, е че Каравълчев явно вече е в ада, където наистина няма издирване за времето на живота. Чудно защо тогава се кахъри за въпроси, свързани с календара на земята, след като очевидно вече си има по-сериозни проблеми?!...

Повечето от нас обаче все още сме на земята, затова ще повторим, че тук сме подвластни на времето, колкото и да не ни се ще. Не за онези, които са в ада, а за тези, които са на земята ще приведем и тълкуванието на този 41 стих от Книгата на Премъдрия Иисус, Сираховия син: „Телесната смърт е естественият жребий на всяка плът. Бой се не от смъртта, а от греховно потомство и безславно име през живота и след смъртта. Срамувай се не от мъдростта, а от неразумието. Неблагоразумно е да се отвръщаш от онова, що е благоугодно на Всевишния, още повече, че рано или късно законът на смъртта неизбежно ще се изпълни, и в ада, където е задгробното съществуване на човека, и където няма измерване на времето, има значение не количеството изживяни години (десет ли, сто ли или хиляда години), а това, как е живял човекът през всичките тези години.” [1]

Както се вижда - нищо общо с календарните въпроси!

Издевателства и над историята

Както се видя, тълкуванията на библейските текстове не са силната страна на нашия „екзегет”. Да видим сега как се справя с историята.

Тя, разбира се, също отказва доброволно да му служи, затова авторът, без много да се церемони, решава грубо да я насили. С грандиозен апломб в характерния си стил, В. Каравълчев предлага на безкритичната си аудитория „откритието”, че Първият Вселенски Събор не бил оставил канон за празнуването на Пасха.

Поредният пример за примитивна аргументация: „щом с канон не е забранено, значи е разрешено”. Изнамерен е съответният авторитет - проф. В. В. Болотов. Приведен е следният текст: „От Първия Вселенски събор никакви категорични решения (относно Пасха) не са издадени... Това, което те (отците на събора) могли да направят, е да постигнат едно устно, неоформено, имащо характера на приятелско споразумение постановление, че Пасха трябва да се празнува съгласно обичая, установил се в Александрийската Църква”.


проф. В. В. Болотов

Колко вълнуващо! Прекрасен повод за новостилно опиянение! Да отворим шампанското! Наистина ценна находка – човек с енциклопедични познания, владеещ древни езици, признат корифей в историческите среди и на всичкото отгоре православен руснак, че и най-накрая защитник на юлиянския календар. И изведнъж... осъществител на новостилния блян - да подложи на съмнение решението на Първия Вселенски Събор за Пасхата.

Като след всяко опиянение обаче следва тежък махмурлук и трудно отрезвяване, защото след по-внимателен анализ това изказване може да събуди единствено насмешка и недоумение. Нима на работна закуска са се събрали светите отци на Първия Вселенски Събор, че да постигат „приятелски споразумения”, както твърди г-н професора, и на какви сведения основава своето твърдение при положение, че в Посланието на Император Константин, трудовете на църковните историци Евсевий Кесарийски, Сократ Схоластик, Ерм Созомен и по-съвременните - еп. Иоан Аксайски, Д. А. Лебедев и пр. се съдържат текстове, ясно указващи две неща!

Първо: Съборът е издал недвусмислено определение, (постановление или орос) за празнуването на Пасхата и второ: това определение съвсем точно определя времето, а не мястото или начина на празнуване. Св. Епифаний Кипърски (ок. 315-403) пише за събора: Събралите се отвсякъде епископи, като разгледаха обстоятелно този въпрос, (за времето на празнуването на Пасхата – ск. м.) по общо съгласие постановиха да се празнува Пасхата съобразно с определението (ороса) и църковните установления”.[2]

За жалост, проф. Болотов просто е станал жертва на духа на волнодумство, витаещ по това време из коридорите на Санкт-Петербургската Духовна Академия! Но ако за него това е изключение, при нашия автор е постоянно състояние. И така:

Има ли орос или няма орос

Оплетеният в собствените си лъжи Венцислав, който непрекъснато отрича на Първия Вселенски Събор да е имало определение (орос) относно Пасха, най-изненадващо сам се опровергава и то в шестата част на собственото си творение, цитирайки св. Иоан Златоуст, който пък пише: „Но понеже на първия събор се събраха отците и определиха кога да става Пасха, за да пребивава навсякъде Църквата в съгласие и единство, беше възприето определението (ороса ск. м.), което те направиха”. Каква нужда да го опровергаваме, когато той сам услужливо ни спестява този труд!?

А в своята Църковна история пък Ерм Созомен пише, че император Константин „мислейки, че може да се предотврати това зло [арианската ерес], преди то да достигне до болшинството от народа, изпратил мъж, известен със своята вяра и живот и от предишни времена, прославил се с много случаи на твърдо изповядване на вярата, като му поръчал да примири спорещите в Египет относно известния догмат и онези на изток, които не се съгласявали относно времето (к. м.) за празнуване на Пасхата. Този пратеник бил кордобският епископ Осия”.

Както се вижда, всички сведения и коментари се въртят все около времето и това си е!

Но защо говорим за историци, след като за нас като вярващи най-голямо значение би трябвало да имат съборните канонични определения: в случая в Първото правило на Антиохийския събор спорният въпрос е изложен най-ясно. Текстът на това правило обаче винаги упорито се избягва от новостилците, затова го привеждам тук в пълнота: „Всички, които дръзват да нарушават постановлението на светия и велик Събор, състоял се в Никея в присъствието на преблагочестивия и боголюбезен цар Константин относно празника на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и отхвърлени от Църквата, ако продължават упорито да се противят на доброто постановление. Това се отнася за миряните. Ако пък някой от предстоятелите на Църквата — епископ, презвитер или дякон, след това решение дръзне, за развращаване на хората и за смущаване на Църквата, да се отделя и заедно с иудеите да празнува Пасхата, такъв светият Събор още отсега осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, но и за разстройване и развращаване на мнозина. И не само тях Съборът изключва от свещенослужение, но и всички, които дръзнат да бъдат в общение с тях след низвергването им от свещенство. При това низвергнатите се лишават и от онази външна чест, която им принадлежи по светото правило и по Божието свещенство”.

Текстът е повече от ясен и съвсем не предполага интерпретации, още по-малко пък такива, каквито си фабрикува за кой ли път В. Каравълчев!

Трябва да се подчертае, че цялостният му подход в изграждането на апологията от него е дълбоко нечестен. При разглеждане на въпроса за празнуването на Пасхата, първо би трябвало да се цитират съответните съборни определения, след това текста на съответните канони, при нужда да се изясни чрез тълкуванията на авторитетните църковни канонисти и ако все още има неяснота, да се свери с творенията на светите отци; чак тогава идват историците и, нещо много важно – всеки следващ аргумент да е в съгласие с предходните и по-авторитетни мнения.

При В. Каравълчев, обаче цялата логическа парадигма е нагоре с краката. Първо, той изравя някой историк като не взема дори цялостната му позиция, а отделно твърдение, което да пасва на неговата хипотеза, както в случая с проф. Болотов, след което подвежда читателя с превратни тълкувания и неправилно и тенденциозно приведени цитати от свети отци, после, разбира се, обявява за погрешни изясненията на църковните канонисти и накрая започва да извърта текста на каноните, за да ги напасне по предварително зададеното от него погрешно мнение. Това е спекулативно-манипулативен и ненаучен подход, който няма за цел да търси истината, а да я изврати! Така построена апология може единствено да докара световъртеж на по-наивния читател, но не и убедително да докаже правотата на новия календар. Което пък по принцип е и невъзможно!

Пидалиона на преп. Никодим Светогорец

Що се отнася до изясняване въпроса относно времето за празнуване на Пасха, В. Каравълчев в шестата част на своето произведение, отново дава неоценимия си принос, правейки на пух и прах тезата на... новостилците! Там той е привел една голяма извадка от тълкуванието на 7-мо Апостолско правило в Пидалиона на преп. Никодим Светогорец като естествено отново се опитва да представи въпроса така, сякаш старостилците тачат точността на времената и нарушават мира в Църквата, а не новостилците. При В. Каравълчев, обаче този отрязък е изваден както от текстовия, така и от времевия контекст. Интересното е, че дори така изваден, той е крещящо изобличение на нечестието на новостилците. Ето какво гласи той: „Освен това св. Йоан Златоуст казва също, че да се пости и чества Пасха по едно или друго време, след 21 март, както правим ние, гърците, или след 11 март, както правят латините – не е престъпление. „Но да раздели някой Църквата и да се противопоставя горделиво, и да прави разделения, и да отделя себе си от събора на Църквата, това е непростим грях и достойно за осъждане.” Нека знаят всички, че вселенските събори, които станаха след първия, и останалите отци също виждаха, бидейки мъдри, че равноденствието се измества много, но не искаха да го преместят от 21 март, което възприе Първият вселенски събор, предпочитайки съгласието и единството на Църквата пред точността на равноденствието”.

Какъв е изводът обаче? След като св. отци са виждали, че равноденствието се измества, но не са предприели календарна реформа, оказва се, че именно онези, които през 1923-24 г. въвеждат новия календар са отговорни за разделението на Църквата, защото именно те въстават срещу вековния църковен опит и срещу единството, движени именно от мотива за „точността на времената”. При това положение всеки, който поддържа григорианския календар на практика поддържа разделението. Това са изводите, които всеки нормален здравомислещ човек би си направил от цитираните думи, както на св. Никодим, така и на св. Иоан Златоуст.

В. Каравълчев за пореден път лукаво е скрил от читателите си, че в действителност целият контекст на тълкуване на това правило при св. Никодим е насочен срещу григорианската пасхалия и именно нея той критикува през цялото време, като успоредно с това подчертава безспорните преимущества на Православната Пасхалия! Св. Никодим пише ясно: „Неговата точност (на григорианския календар) поражда две огромни нередности у латинците – те празнуват Пасха или заедно с иудеите или преди тях”. После св. Никодим добавя, че е крайно неправилно нашата Пасха да се чества „преди иудейската или заедно с нея”.

В премълчаната от В. Каравълчев част от текста на тълкуванието св. Никодим ясно посочва: „Има четири необходими условия, които са свързани с датата на Пасха:

- първо - Пасха трябва да се празнува винаги след пролетното равноденствие;

- и второ
(и особено важно за нас в случая, ск. м.) – трябва да не се празнува в един и същи ден (εἰς την αυτήν ἡμέραν), с иудейската пасха”.

След което св. Никодим категорично заключава: „Тези две условия са предписани от това 7-мо Апостолско правило”.

Ето как всички усилия на В. Каравълчев да докаже, че „μετά των ιουδαίων” не означавало „заедно в един и същ ден с иудеите” удариха на камък![3]

След което Преподобният посочва още две условия, които казва, че сме получили по Предание, но не фигурират в определен канон, а именно че:

- трето – трябва да празнуваме не просто след пролетното равноденствие, но след първото пълнолуние, което се случи след равноденствието; и

- четвърто – трябва да празнуваме на първата неделя след това пълнолуние.

Важно уточнение в случая е, че св. Никодим не прави разлика в авторитетността на двете групи условия и не смята, че тези, които сме получили чрез Преданието и не фигурират в канон са с по-малка важност. Той пише: „Тъй че за да могат да бъдат спазени еднакво тези четири условия и по цялата земя християните да празнуват Светата Пасха по едно и също време и в един и същи ден и за да не е необходимо да се консултират всяка година с астрономите и със синодите, богомъдрите и богопросветени отци оформили правилото за Пасхата”.

Значи това, което твърди Каравълчев, че единственото необходимо нещо е християните просто да празнуват заедно в един и същи произволно взет ден, е невярно и недостатъчно, защото според написаното от преп. Никодим е точно обратното. Да, важно е да празнуват заедно, но при задължителното спазване на гореупоменатите четири условия. Ето това са ни завещали светите отци и църковните събори! И ето това нарушават обаче новостилците, които през 1923 г. повреждат църковния календар и причиняват размирици в Църквата!

Освен това Каравълчев се опитва да излъже читателите си, че думите на св. Иоан Златоуст „Точността на времената и пазенето на дните Църквата на Христос не познава” трябва да се отнесат към защитаващите църковния т. нар. стар календар. Но те никога не са изтъквали астрономическата точност като определяща отношението към календара, а това, че той удовлетворява нуждите на Църквата за подреждане на празниците така, че да не се нарушават каноните и богослужебния устав. Астрономическата точност е аргумент именно на григорианите. Самият св. Никодим Светогорец под такива, които „пазят дните и се увличат по точността на времената”, има пред вид точно католиците григориани, защото в частта от това тълкуване, което В. Каравълчев е скрил от читателите, пише: „На практика точно тази точност довела у латините до две големи грешки: да празнуват Пасха или заедно (преп. Никодим има пред вид в един ден, както стана ясно по-гореск. м.) с иудеите, което представлява нарушение на този канон (7-мо Ап. правило - ск. м.), или преди иудеите”. Сега е наш ред да попитаме, какво има да каже Каравълчев относно това тълкувание на преп. Никодим и защо го е скрил и заблуждава читателите си?

Освен това, увлечен да принажда несъществуващ смисъл към думите на св. Иоан Златоуст, е изтърсил класически нонсенс, достоен за кандидатстудентски бисер: Св. Иоан Златоуст, пише той, „не се свени да счита за добро нещо едновременното честване на Пасха на православни и католици!...” О, Sancta Simplicitas! Дръпнал междата на появата на католическата църква от XI чак в IV век! Може би, както е тръгнал, скоро да очакваме и капитален „труд” на тема „Православно-католическият диалог през IV век.”!

Скритата от В. Каравълчев част от текста дава и други поводи за размисъл на новостилците. Обикновено ще ги чуем самоуверено да твърдят, че като се явим пред Господа, Той нямало да ни пита кой календар сме спазвали. Св. Никодим обаче е на друго мнение: „На Господ е много по-угоден редът на нашата пасхалия и нашият календар, отколкото точността на пасхалията и календарът на латините”. Но посрамяването на новостилците не свършва дотук: „Това е видно, продължава мисълта си Преподобният, от чудесата, които Господ показва и продължава да показва в тази връзка. В Хелиопол, Египет, където са големите пирамиди Господ всяка година представя странно, необяснимо събитие: Вечерта преди нашия (не латинския) Велики Четвъртък земята избълва стари човешки останки и кости, които покриват земята на едно обширно поле и остават там до следващия четвъртък, когато отново се прибират, за да се покажат пак на следващия Велики Четвъртък. Това не е мит или басня, а несъмнена истина, която е потвърдена от древни и съвременни историци”.[4]

Новостилците, както е широко известно, буквално пощръкляват, когато припомняме, че Бог свидетелства с чудеса за правотата на църковния стар календар. Св. Никодим, обаче не се притеснява да твърди същото.

Нелепата аналогия между Първи Вселенски Събор и „Всеправославния” конгрес от 1923 г.

Изумително абсурдна е аналогията, която Каравълчев прави между Първия Вселенски събор и „Всеправославния” конгрес в Константинопол: „Отците от I Вселенски събор „единодушно решили да изпуснат 3 дни от календара, за да се изравни той с астрономическия и датата 18 март става 21 март. Те (отците) правят същото, което 16 века по-късно ще направи Всеправославният събор в Константинопол – изпускат няколко дни от календара.

В петата и шестата част на своето произведение, когато оспорва съществуването на Сигилиона с анатемите срещу папския календар от 1583 г., В. Каравълчев използва като единствен аргумент това, че в някои по-късни исторически източници не фигурират сведения за него. Дори и да е така, а то не е, защо е този двоен стандарт? Защо не приложи същата стриктност и не представи исторически сведения и за „изпуснатите, (според него) три дни от календара” през 325 г.?! Такива смели твърдения задължително трябва да бъдат подкрепени с доказателства, каквито обаче у Каравълчев липсват. Затова ще се спрем по-подробно на този въпрос.

Има различни исторически събития. За различните историци различни събития са важни. Това, което считат за важно обезателно ще запишат, маловажното може и да пропуснат. Има обаче едно важно събитие, което заради самото си естество едва ли би било пропуснато от един историк, а то е реформа на календара. Една промяна на номерацията на дните касае пряко всички историци и хронисти в цивилизования свят, както всъщност и всички хора. Ако такава промяна беше направена, би трябвало тя да е отразена във всички повече или по-малко авторитетни исторически трудове от времето около и след Първия Вселенски Събор. Трябваше да е отразена и датата на провеждането на реформата, кога и как се приема в различните държави. Работата е там, че за такава реформа липсват каквито и да било сведения. Световната история мълчи. Защото да преместят календара с три дни никога и през ум не е минавало на Отците от Събора. Не е било нужно, нито пък са имали за цел да прибавят или изваждат дни от общоупотребявания календар, просто защото те са използвали наличния вече календар.

Кои са тогава предпоставките за заблудата на новостилците? Някои исторически документи от по-късно време съдържат сведения за съгласуване на датата на пролетното равноденствие между Александрия и Рим и за това, че Римската църква, която изчислявала деня на Пасха, приемайки 18 март за ден на пролетното равноденствие, впоследствие приема александрийската дата на равноденствието - 21 март. Има данни, че някои приемали 18 март за ден на пролетното равноденствие и във времето преди Събора. Първият Вселенски Събор обаче възложил на Александрийската църква, обладаваща високите астрономически достижения на Египет, да определя деня на Христовата Пасха. При това положение датата на пролетното равноденствие, която ще ползва повсеместно оттук нататък Църквата за Пасхалните си изчисления, ще се определя от Александрийската църква, чиято дата на пролетното равноденствие е 21 март. За никакво прибавяне или премахване на дни не може да става дума, просто всички, които до този момент приемали за дата на равноденствието 18 март, трябвало да се коригират, приемайки оттук нататък за такава дата 21 март, но това не е наложило вадене на дни от календара! Светите отци не са канонизирали датата 21 март като дата на пролетното равноденствие в астрономически смисъл. Те приемат просто една дата, която ще се ползва за пасхалните изчисления. Именно с това не е бил наясно папа Григорий XIII, когато постановява, че равноденствието се е изместило с още 10 дни по негово време и непременно трябва да се „закове” на 21 март. Значи, както казахме, календарна реформа от онова време не е засвидетелствана от нито един историк. Защото, както през 1582, така и през 4 век такава реформа историята не може да утаи.

Възможно ли е фактът с преместване датата на равноденствието от 18-ти на 21-ви март, да е подвел привържениците на безразсъдни и антицърковни реформи? Струва ми се, не. „Грешката” им е съвсем умишлена и целенасочена, като целта е ясно формулирана от В. Каравълчев: „При това отците от І Вселенски събор правят същото, което 16 века по-късно ще направи Всеправославният събор в Константинопол.”


Милутин Миланкович - изобретателят на т. нар. поправен „новоюлиянски” календар.

Просто и ясно като бял ден! Значи това е някакъв нескопосан опит да се канонизира „Всеправославния конгрес”, както се е самоназовал лъжевсеправославният лъжесъбор в Константинопол, проведен през 1923 г., на който са присъствали само 9 човека (!!!), четирима от които са гръцки архиереи и патриарха-масон Мелетий Метаксакис. Всеки може да прецени каква представителност е имал този „събор” и колко могат да бъдат валидни неговите решения. [5]

Видно обаче от гореказаното е, че разбойниците от „Всеправославния конгрес” са направили точно това, което е направила и папската комисия за реформиране на календара, но обратното на това, което са направили отците от Първи Вселенски събор. Защото едно е пренасяне на датата на равноденствието, при което календарът с дните в него остава непокътнат, съвсем друго е премахване на дни от календара, както става при григорианската реформа, когато изчезват в небитието 10, (а днес вече 13) дни. Все едно да се изравнят следните две събития: Примерно да приемем, че датата на Съединението на България ще празнуваме не на 6, а на 9 септември. Което е съвсем различно от това да постановим, след 6-ти септември идва не 7-ми, а... 19-ти септември, както става при календарната реформа, където „изчезват”, „потъват”, „изпаряват се”, или както искате го наречете, цели 13 дни!

Комисията за реформиране на календара при папа Григорий ХІІІ, 1582 г., - истинският духовен предшественик на „Всеправославния” конгрес.

Къде тогава е общото в действията на светите отци от Първи Вселенски събор с вълците в овчи кожи от „Всеправославния конгрес” през 1923 г.?! След другите безобразия, които се предлагат на този конгрес са още и въвеждане на женен епископат, второбрачно духовенство, съкращаване на богослужението, съкращаване и постепенно премахване на поста, въвеждане на новия календар, разширяване на икуменическите връзки, опростяване одеждите на духовенството, премахване на брадите и постригване на косите. За мислещите хора целите на този конгрес са съвършено ясни и прозрачни – разрушаване на Православната Църква отвътре.

За църковния мир

Според В. Каравълчев „Църквата в лицето на такива колоси на вярата като св. Атанасий е поставяла църковния мир и църковното единство над всичко!” Подобна глупост провъзгласи неотдавна и известния с лоша слава дякон Кураев по отношение възможността за въвеждане на новия календар в Молдовската църква, с което за пореден път разбуни духовете със своето дебелоочие. Мирът, единството и любовта, според него, били по-важни от някакъв календар. Само забрави да уточни, че мирът на такава безпринципна основа е богопротивен, че единство може да има и в дружния марш към ада и че любовта не се съчетава с неуважението към светоотеческата вековна църковна традиция.

Но да се върнем на св. Атанасий. Точно него ли намери Венцислав да посочва като поборник за църковен мир?! Май е забравил, че св. Атанасий е сред главните опоненти на Арий на Първи Вселенски Събор, а после неспирно се бори да неутрализира зловредното действие на учението му в Църквата. Нима не е можел „в името на църковния мир” да остави Арий да проповядва ереста си?! Разбира се, че не. Значи църковният мир не стои над всичко и най-вече над чистотата на Вярата. Защото, когато църковният мир е за нейна сметка, тогава дори монаси, живеещи в уединение като преподобните Сава Освещени и Антоний Велики, са го напускали, за да помогнат истините на Вярата да бъдат утвърдени, запазени и защитени. Много им е удобно на новостилците, след като ни натрапиха НАСИЛА папския календар, сега да ни запушат устата с елейни приказки за църковен мир, който, О, безподобна, демоноподобна наглост! ние сме били нарушавали!!! Защо не погледнат себе си, че точно те са рушителите на църковния мир и единство с провеждането и защитата на убийствената за Православната Църква календарна реформа, пък тогава да ни преподават лицемерните си уроци за „мир”?! И щом толкова ги е грижа за „църковния мир”, защо не върнат незабавно стария календар?! Очевидно е, че под „църковен мир” имат предвид единствено стремежа да си осигурят комфорта мирно да провеждат всякакви реформи в Църквата и никой за нищо да не ги критикува под угрозата, че ще бъде набеден за „рушител на мира”.

Впрочем клеветата е любимо и често използвано средство от В. Каравълчев. За привържениците на стария календар този тъй велик „миротворец” твърди: Те са водени от същия дух на неразумна ревност и рушат каноничната Църква отвътре, като, смело можем да твърдим, подготвят хората да напуснат Църквата.” Дали е така, сме заявявали многократно и пак ще оставим фактите да говорят сами. Само че синът на вечния клеветник отказва да види, разбере и приеме, а пробутва клеветите си където му падне. Толкова ли е трудно да се разбере, че ако защитниците на стария календар в рамките на каноничната Църква желаеха разкол, можеха отдавна сами да отидат при вече съществуващите разколнически формирования, където да служат необезпокоявани от никого по стария календар!? Явно за нашия комбинатор се явява непосилно интелектуално предизвикателство осмислянето на нещо толкова просто, че целта на критични статии като тази не е „подстрекаване към разкол”, а преосмисляне на календарната реформа вътре в Църквата и връщане на Отеческия календар!

Всеправославното съвещание в Москва през 1948 г.

На друго място в своето съчинение, пак след абсолютно задължителните и втръснали на всички безпочвени обвинения, че старостилците сеят семената на разкола, В. Каравълчев отново привежда текст, който не е прочел внимателно. Това впрочем важи за всичките му позовавания, така че вече е излишно да правим това уточнение. Става въпрос за резолюцията по въпроса „за църковния календар” наВсеправославното съвещание в Москва от 1948 г.:

„До времето, когато ще бъде изработен и утвърден най-усъвършенстваният календар, Съвещанието счита, че за неподвижните празници всяка автокефална църква може да използва съществуващия в тази църква календар. Съвещанието счита задължително за клириците и миряните да следват стила на тази поместна църква, в пределите на която живеят, като един от обичаите на тази църква, съблюдаването на които в името на единението и любовта ни заповядват светите канони”.

От текста ясно се вижда, че се дава предписание всяка поместна църква да ползва действащия към времето на проведения събор календар, който през 1948 г. за Българската Църква е ЮЛИЯНСКИЯ! Чак 20 години по-късно, през 1968 г., патриарх Кирил грубо нарушава това предписание и осъществява календарната реформа в БПЦ. По този начин не друг, а той посява семената на разкола. И днес стои дилемата да се поливат ли тези семена, оставяйки в употреба новия календар или да се изтръгнат от корен по единствения възможен начин, а именно като се върне стария календар.

Набеденият за историк Венцислав от една страна лукаво се позовава на това Съвещание, а от друга - произнася хула срещу него, защото по неговата сбъркана логика излиза, че Московското съвещание е взело решение всеки да прави, каквото си иска: който иска служи по новия, който иска - по стария календар. Кой уважаващ себе си събор създава правна норма с незабавната уговорка, че тя не бива да се изпълнява?! Ако В. Каравълчев си беше направил труда да се запознае по-обстойно с хода на дискусиите, щеше да е наясно, че на тях е постигнат компромис - да се задържи отстъплението поне до нивото от 1948 г., без да се правят повече ненужни календарни реформи. През цялото време на събора Цариградската и Румънската патриаршии продължават да правят интриги, за които още преди това съвещание е трябвало да бъдат наказани като нарушители на съборността и отстъпници от Църковното предание. Такъв опит е бил направен през 1930 г., но и тогава, както и след това успяват да се измъкнат. Всъщност на Московското съвещание Цариградската патриаршия формално не участва, но интригантства чрез Румънската.

Един от докладчиците от българска страна е печално известният архим. Методий Жерев. По календарния въпрос той е пълен лаик и остава такъв до смъртта си. Бидейки наясно с неговата некомпетентност нашата църква го е натоварила само да прочете труда на проф. Н. Н. Глубоковски „За реформата на календара” и нищо повече. Там той заявява: „Като член на делегацията на Българската Православна Църква, по благословението на нейния Предстоятел Блаженнейшия Екзарх Стефан, имам честта да запозная авторитетното Съвещание с въпросното мнение на Глубоковски, което се явява не само мнение на този знаменит богослов, но и мнение на цялата Българска Православна Църква по дадения въпрос.


Смъртта на Арий

Двадесет години по-късно архимандрит Методий, след като патриарх Кирил въвежда новия календар, започва фанатично да го защитава с нелепи и скандални, както от астрономическа, така и от църковно-каноническа гледна точка аргументи, в разрез дори със завещанието на своя духовен отец – Архиепископ Серафим Соболев! Затова в края на своя живот, отблъснал от себе си Божията благодат и помрачил безвъзвратно ума си, започва да се занимава с окултизъм – жалък, но логичен завършек за ренегати като него.

 

<< предишна

На повечето аргументи на В. Каравълчев е отговорено и в книгата на архим. Иоан Филипов "Кой разкъса единството на Православната Църква чрез римокатолическия календар".

Бележки:

[1] Толковая Библия Лопухина, Книга Премудрости Иисуса, сына Сирахова.

[2] „Против ересите”, гл. 70. – PG, t. 42, col. 360.

[3] Читателят добре помни, че във всички части на своя „труд” Венцислав през цялото време твърди, че μετά των ιουδαίων не касаело времето („по едно и също време с иудеите”), а мястото и начина на празнуване на Пасха. Ето обаче какво казва за правилата за празнуване на Пасха в едно свое писмо о. Иоил Янакопулос - един от любимите на В. Каравълчев авторитети. Той потвърждава, че в Пидалиона има четири предпоставки за празнуване на Пасха и ги изброява поименно:

- пролетното равноденствие;

- първото пълнолуние след него;

- първата неделя след това пълнолуние;

- след иудейската пасха;

После продължава: „Григорианският календар спазва само три от горните изисквания: пролетното равноденствие, първото пълнолуние и първата неделя след него. Но Григорианският календар тотално пренебрегва иудейската пасха. Поради това, папската пасха или съвпада с иудейската или я предхожда в пълно незачитане на 7-мо Апостолско правило, и въпреки историческата точност, че Христовото Възкресение става след иудейската пасха. Ние обаче спазваме всичките четири изисквания за Пасха или с други думи празнуваме Пасха след иудейската, според правилото на Първи Вселенски Събор (к. мой.)! Знаем от Пидалиона на нашата Църква, че Отците от този Първи Вселенски Събор са канонизирали (sic!) Пасха да се изчислява на основата на пролетното равноденствие. Това казва Пидалионът.”

По-нататък о. Иоил пише: „Преследват се четири изисквания за определяне на нашата Пасха. Първо, че тя трябва винаги да става след пролетното равноденствие; второ, че не бива да е в един и същи ден (к. мой.) с иудейската (и двете изисквания са според 7-мо Aпостолско правило). Трето, че не просто след равноденствието, а след първото пълнолуние след него; и четвърто – да бъде в първата Неделя след това пълнолуние. (Tези две изисквания са според Традицията, а не по канон)”, с което Янакопулос недвусмислено изравнява Традицията с каноните по авторитет.

„Св. Иоан Златоуст във Втората си Омилия Срещу евреите пише, че Първият Вселенски Събор е наредил (к. мой.) Пасха да се празнува в първата неделя след иудейската, защото Христосe възкръснал след иудейската пасха. Например християните, които празнували с иудеите, били наричани „квартдецимани”, защото празнували заедно с иудеите, чествайки по този начин „кръстната Пасха”. Първият Вселенски Събор определя(к. мой.) да се чества „възкресната Пасха” и това да става в първата неделя след иудейската. Така този блажен отец, - продължава Янакопулос, - искал да отдели християните от кръстната Пасха и да ги отведе до Възкресната. Следователно квартдециманите не искали да съблюдават Канона (sic!) на Първия Вселенски Събор за празнуването на Пасха в първата Неделя след иудейската. Затова и Пидалионът също включва постановеното от този свети отец, в противовес на латините, защото те честват Пасха преди или заедно с иудеите, в нарушение на Канона (sic!) на Първи Вселенски Събор”.

И така, къде отидоха „доводите” на Венцислав, че на Първи Вселенски събор не е имало решение за празнуване на Пасхата?! Къде отидоха твърденията му, че в 7-мо Апостолско правило под „не наедно с иудеите” не се имало предвид времето за нейното празнуване, а мястото и начина? Ето че дори неговият фаворит - архим. Иоил не е посмял да изопачи историческата истина и да не признае безспорните факти, както за ороса, така и за значението на 7-мо Апостолско правило – бел. авт.

[4] Всички цитати от Пидалиона на св. Никодим Светогорец са от изданието Πηδάλιον της νοητής νηός, της Μίας Αγίας, Καθολικής και Αποστολικήs των ορθοδόξων Εκκλησίας, παρά Αγαπίου Ιερομονάχου, και Νικοδημου Μοναχού,  Αθήνα, 1841, σ. 5.

[5] На „събора” присъства също Алеутския и Северноамерикански архиепископ Александър, който тогава е с неизяснен канонически статут, без да представлява някоя поместна църква. Също така на първите заседания на този злополучен конгрес присъствал и намиращият се по това време в Константинопол Анастасий (Грибановски), член на Руския Архиерейски Задграничен Синод, който обаче скоропостижно го напуска с думите, че „няма определени инструкции по календарния въпрос” от останалите руски задгранични иерарси – бел. авт.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти