Статията на Роман Вершило «За мненията на игумен Пьотр (Мещеринов)», е посветена на неприятното явление от нашето съвремие – проникването на масовата култура в Църквата.

Авторът много точно квалифицира това «богословие без комплекси» на съвременните модернисти като солипсизъм в Църквата.

Що е това масова култура? Това е мироглед, който не е подчинен на каквато и да било система от нравствени координати, безпроблемно съвместяващ несъвместими неща и настояващ на това съединение. Нагледните примери ни заобикалят от всички страни. Рок-певец проповядва Православие, без да е скъсал с рока. Бандит прави пожертвование за храм, но не изоставя криминалния си бизнес. Шофьор на ТИР използва като къс месо малолетна проститутка и влиза в църква да запали свещ за дъщеря си. Хора носят на гърдите си кръст и зодиакален знак. Други редовно ходят на църква и продължават да ценят «творчеството» на Пугачова и Хазманов.

«Отваряй храма, искам да запаля свещ! Не съм дошъл при теб, а при Бога!», заявява добре облечена пияна мутра.

Вече не действа авторитетът на заповедите. Човек не помни и не изисква подчинение Ономува, Който е казал: Ако ме любите...

«Аз, - казва той, - си имам свой Бог. Той е в моята душа. За всички Той е един. На всички прощава».

Това са догматите на «нулевата религия», примитивни жертви на това «вторично опростяване»*, за което е писал навремето Константин Леонтиев. И нейните адепти са доста агресивни в тяхното отстояване.

Но ето, масовата култура, това съвместяване на неща, които по принцип са несъвместими, започва да ни обсажда и в Църквата.

Индивидуумът е такъв тип, за когото годно за ядене е всичко, което отговаря на личния му  вкус. «Аз така виждам. Аз така вярвам. На мен това е открито.» При това задължителността и определеността на значението на израза „Бог”за всички, за него не важи.

«Народ Божий – това не са тези, които имат Библията; строго казано народ Божий, това са тези, които са могли да я напишат и провъзгласят.» Това пък провъзгласи митрополит Антоний Блум в своите беседи за празниците, получили широко разпространение в Русия през 90-те години. И провъзгласи, «строго казано», лъжа. Библията, бидейки Божествено Откровение, е написана от Духа Божий. Никакъв народ, «способен да я напише» не е имало и няма да има!

«Евхаристията е източник на богословието», твърди протопрезвитер Александър Шмеман. И противопостави модернисткото «евхаристийно богословие» на догматическото богословие. «Задачата на богословието е да носи свидетелство за тази истина и тази задача е безкрайна. Всеки богослов може да я види и отрази само частично ... и всички звания в крайна сметка внасят своя принос в съзиждането на съборното богословие на Църквата.»

Съвсем не! Всеки богослов, всеки християнин, ако само види Истината, я вижда цялата, защото Христос е неразделен. Да «внесе своя принос в съзиждането на съборното богословие на Църквата» е невъзможно, защото то отдавна и навеки е създадено. Църквата само утвърждава истината, а не я създава. И така нататък...

Ако съдим по неотдавна издадените от наследниците на прот. Ал. Шмеман негови «Дневници», то към края на живота си, този виден руски модернист съвсем се е объркал: «За Православието е чуждо преклонението пред Светите Дарове. Религията е убила Христа, убива Го и сега. Аз обичам Православието, но не обичам Православната Църква. Християнството по определение е двусмислено.»

В лицето на протопрезвитер Александър Шмеман и митрополит Антоний Сурожки виждаме предшественици на игумен Пьотр Мещеринов по безпорядък и смесване на понятията, сложени на мястото на отхвърления от тях порядък - Катехизиса, авторитета на светиите и догматическото съзнание.

В настъпващото пред очите ни ново време като че ли се осъществяват всички очаквания на руския модернизъм от ХХ век. Почти нищо не е останало от ненавистното им «храмово благочестие»: под натиска на проф. Осипов и дякон А. Кураев Катехизисът е забравен, а «юридизмът» - подложен на атака; в замяна на «слушането на литургия без Причащение» навлезе практиката на честото Причастие без говение и святост на живота...

Ето го и закономерното следствие, което виждаме и при о. Пьотр: Ражда се новият човек, чиито убеждения вече не могат да бъдат проверявани нито чрез Писанието, нито чрез Преданието. Диалогът с него е невъзможен, тъй като всеки спор се превръща в спор за убежденията на о. Пьотр, а по-точно - за него самия.

За религиозните виждания на новия реформатор е характерно съмнението в съществуването на реален свят на явленията. О. Пьотр мисли, че се е изскубнал от света на историята и е влязъл в света на виртуалната свобода. Неопределеност и незадължителност биват внесени в собственото «Аз», което оттук нататък бива всячески обкръжено само от мнимости и привидности, форми без съдържание и съдържание без форма ... Това буквално е киберпънк под вид на Православие.

Днес този киберпънк е навсякъде.

Ето, той идва в храма от своя офис; ето го, стои на служба. В неговия ум митовете на масовата култура се преплитат с реалността. В разговор с реално съществуващ, а не маскараден или измислен свещеник, той отстоява «теорията», че Петър Първи бил немски шпионин, че Иван Грозни не е убивал своя син... За това, че Ордата - това е самата Русия. Че съществуват три луни, а Куликовската битка е измислена от масоните.

Отслабено от присадката, наречена «виртуална свобода» от отците и догматите, която направиха митр. Антоний Сурожки и о. Александър Шмеман, църковното съзнание не успя навреме да даде отпор на пълния адогматизъм, настъпил не само в богословието, но и във всичко, с изключение само на личния бизнес на новообърнатите. Виж тук новите руснаци се придържат към твърдо установени правила и дефиниции. Еврото те не приемат за долар и Центробанк не бъркат с Алфа-банк, знаят с какво акциите на Норникел принципно се отличават от акциите на Юкос.

В опровергаване на бледословието, свещеникът би допуснал грешка, ако тръгне да апелира към Преданието на Църквата, към авторитета на историческата наука, към Пълния сборник на руските летописи, към Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски, към Карамзин, Ключевски, Пушкин, Зимнин. Но той би постъпил правилно, ако попита пустословеца: вярва ли в съществуването на негов двойник на луната? Ако онзи отвърне: а защо не – значи е недостоен за по-нататъшна беседа. Защото за всяка празна дума човек ще даде отговор пред съда.

Това се отнася и до игумените-изобличители, които твърдят: «Аз познавам Светия Дух. Той винаги пребъдва в мен».

Ако тези слова бъдат произнесени от когото и да било, не само от свещеник, то всеки възпитан от Църквата православен би разбрал: пред него стои прелъстен човек. Но когато те са казани от ръководителят на Мисионерския младежки център при Свето-Данииловския манастир, то в ума ни нахлуват доста по-печални мисли.

2007 г.

* Според историософията на К. Леонтиев историята на всяко общество преминава през три етапа:
1. първична простота;
2. разцвет и сложност (апогей в развитието);
3. вторично смесително опростяване, (в резултат на което следват обща уравниловка, упадък и смърт). Според него, в края на XVIII век, Европа е навлязла в третия етап, а за прогресът К. Леонтиев твърди, че той „не е процес на развитие, а процес на вторично смесително опростяване, процес на разложение” – бел. прев.

Антимодернизм.ру

Превод: Свещ. Божидар Главев