Неоправославието и неговите предизвикателства – част 10

ІІІ. ЛИТУРГИЧНИ ОСНОВИ НА ПРАВОСЛАВНОСТТА

3. ВЪЗГЛЕДИ ЗА ТАЙНСТВАТА

Към поредицата „напластявания”, които открива о. Александър Шмеман в православното богослужение е „мистериалността – сакрализацията” в него, появила се (по негово мнение), със следконстантиновата епоха. Преведено на по-разбираем език това ще рече, че според о. Шмеман (и изобщо неоправославието), идеята за „освещаването”, за „тайнствата” и въобще за освещаващата сила на свещенодействията, е чужда на древната Църква...

„Самата дума тайна – тайнство, казва той, първоначално не е имала в християнството този смисъл, който му е придаден впоследствие – смисъл материален. В новозаветните книги на Свещ. Писание то е употребено само в единствено число и в общото значение на домостроителството на нашето спасение: думата „тайнство” (μυστήριον) у Павел и в ранното християнство винаги е означавала цялото Христово дело, цялото спасение, така че използването на тази дума дори за отделни страни на Христовото дело принадлежи към следващата епоха.”

„Неоснователно обаче, - забелязва прот. М. Помазански – прот. Шмеман се позовава на западния учен относно думата „тайна”, тъй като у апостол Павел четем точните думи: „Нека всякой човек да ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии” (1 Кор. 7:1) (гр. μυστηρίων – мн. ч. – бел. авт.). Апостолите били разпоредници на тайните и това апостолско домостроителство се изразявало, така да се каже, в конкретно осъществяване - в служение на Божието домостроителство: а) в мисионерска проповед; б) в присъединяване към Църквата чрез Кръщението; в) в низвеждане (благодатта) на Светия Дух върху човека чрез ръковъзлагане; г) в укрепване единението на вярващите с Христа в тайнството Евхаристия; д) в по-нататъшното им вдълбочаване в тайните на Царството Божие, за което говори същият апостол: „мъдрост проповядваме между съвършените ... ала проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена” (1 Кор. 2:6-7). По такъв начин дейността на апостолите е била изпълнена с тайнствени елементи – μυστηρίων...”^[1].

Теорията на о. Шмеман получава нови вариации у о. Й. Майендорф, според когото дори „в патристичния период не съществува термин, който да означава „светите тайнства” като специфична категория църковни деяния, а терминът mysteriou се използва преди всичко в по-широкия и по-общ смисъл на „тайнството на спасението” и едва след това с допълнителното значение на определени действия, които даряват спасение.”^[2] Според о. Майендорф „доктрината за „седемте свети тайнства” се появява за пръв път – това е особено характерно – в Изповеданието на вярата, което папа Климент ІV иска от император Михаил Палеолог в 1267 г. Това изповедание, разбира се, е подготвено от латински богослови.”^[3]

В тези си намеци о. Йоан далеч не е оригинален, а само показва колко се е усъвършенствало неоправославието в словесната си изтънченост в сравнение с първото поколение „парижки” богослови – духовните бащи на учени като Шмеман и Майендорф. Защото пръв се захваща да атакува православното разбиране за тайнствата иеромонах Тарасий, чрез своя труд „Великороссийское и Малороссийское богословие ХVІ и ХVІІ вековъ” от 1900 г. Което съчинение обаче получава подобаваща критика от архиеп. Серафим (Соболев). Ще приведа неговите думи, защото макар изказани срещу теориите на о. Тарасий, те с пълна сила се отнасят и за неговите духовни наследници – неоправославните богослови.

„Той, – пише владика Серафим – отрича учението за седемте тайнства по причина, че то уж, по своя произход, е католическо учение... По думите на о. Тарасий, това католическо и схоластическо учение за седемте тайнства било пренесено от киевските богослови в Руската Църква през ХVІІ в. При това руският народ приел това учение без протести, благодарение на своето простодушие... По повод на този възглед на о. Тарасий ние сме длъжни да кажем, че Православната Църква има в себе си учението за седемте тайнства не по силата на причината, указвана от него, а по силата на това, че даденото учение има за свое основание Божественото Откровение и светоотеческите творения. Доста преди появата на католицизма Св. Църква разполагала с огромно множество свидетелства от Св. Писание и св. Отци, по силата на което от самите апостолски времена тя установила именно седем, а не повече или по-малко тайнства за съобщаване чрез тях на вярващите на спасителната благодат на Св. Дух.

Ние няма да изясняваме неизменната истина за седмеричното число на тайнствата и да привеждаме свидетелства от Свещ. Писание и св. Отци за доказателство за съществуването на седем тайнства в Църквата от самите апостолски времена. Всичко това вече е прекрасно направено, подробно изяснено и изложено в догматическите системи на архиеп. Филарет (св. Филарет Московски – б. м.), митрополит Макарий и еп. Силвестър. ... Следва да си спомним думите на великия по благодатните си дарования Оптински старец иеросхимонах о. Амвросий (св. Амвросий Оптински – б. м.) при неговото обяснение на един чуден сън, относно последните съдби на света. От това обяснение се вижда, че числото седем в църковната численост има голямо значение. Затова просвещаваният от Св. Дух о. Амвросий, в своето обяснение на този знаменателен сън говори: „Православната Църква се поддържа и ръководи от правилата на седемте Вселенски събора. Седем тайнства и седем дара на Св. Дух (има) в нашата Църква. Божието Откровение било явено на седемте асийски Църкви. Книгата на Божиите съдби, видяна в Откровението на Иоан Богослов (била) запечатана със седем печата. Седем (са) чашите на Божия гняв, изливани върху нечестивите. Всичкото това седмерично изчисление се отнася към настоящия век и с края му (и то) трябва да свърши. Бъдещият век в Църквата се означава с осмото число. Шестият псалом има такъв надпис: Псалом Давидов в края на песните за осмия – според тълкуванието за осмия ден, т. е. за деня на всеобщото възкресение и идещия страшен Божи съд. Неделята Антипасха или на св. (ап.) Тома в Цветния Триод се нарича неделя за осмия, т. е. вечния и безкраен ден, който вече няма да се прекъсва от тъмнината на нощта”.^[4]

По такъв начин – заключава владика Серафим – имайки предвид значението, което се приписва от митр. Макарий и старец Амвросий на числото седем, ние можем да кажем, че Св. Църква е установила седем тайнства, защото в такова именно число те обемат в себе си цялата пълнота на нашия християнски живот и съответстват на всичките й потребности.”^[5]

Показателно е, че и „всички отделни църковни служби, извършвани всеки ден и нощ, освен свещената и Божествена Литургия, наброяват седем, според числото на даровете на Св. Дух. А седемте дарове на Св. Дух са: „премъдрост, разум, съвет, крепост, знание, благочестие и страх, като говори за това пророк Исаия (гл. 11, ст. 2 и 3) ... Поради което и Църквата, подражавайки на това седмерично число на даровете на Св. Дух – защото молитвите се извършват при съдействието на Св. Дух – има също седем служби или моления, дневни и нощни. ... Всички тези моления или служби, обозначени у (св.) Симеон Солунски, се наричат така: 1) полунощница, 2) утреня заедно с първия час, 3) трети час, 4) шести час, 5) девети час, 6) вечерня и 7) повечерие. За седмеричното число моления пророк Давид казва: „седмерицею днем хвалих Тя, о судьбах правды Твоея” (Пс. 118:164)”^[6] (“Седем пъти на ден те прославям за съдбите на Твоята правда.”).

Както и по-горе отбелязах, о. Майендорф не е толкова непредпазлив като о. Тарасий в отричането си на седемте св. тайнства. „Очевидно западният произход на това строго изреждане на светите тайнства, – пише той – не пречи на широкото му възприемане от източните християни след ХІІ в., дори и сред тези, които са категорично против унията с Рим.”^[7] О. Йоан не си задава въпроса, защо източните християни нямат нищо против едно „западно” определение, а причината е проста – явно е, че това определение изразява вярата, която и самата Източна Църква намира в себе си. Авторът умело избягва думата „църква” с използването на „източните християни”, при все че на други места не престава да тръби, че Църквата е именно събранието на вярващите. Но най-интересно е как завършва своите разсъждения за седмеричния брой на тайнствата. „Изглежда,– пише той – това е не толкова резултат от влиянието на латинското богословие, колкото е следствие от специфичното средновековно и византийско очарование към символичните числа – особено числото седем, което извиква асоциация със седемте дара на Духа в Исаия 11:2-4.”^[8] Не може да не се долови нотката на презрително снизхождение към безпросветното средновековие или византийската екстравагантност, които като че ли ни най-малко не ни ангажират с разбирането си по въпроса – нас просветените разумни християни от ХХ (ХХІ) век!

Нищо, че (както вече стана видно) това число – седем – присъства и в Стария и в Новия Завет, които едва ли могат да бъдат отнесени към средновековието или византийските „очарования”. Всъщност това е поредната дума, която ловко подменя истинската, която в случая е „благоговение”. Това е отношението, което личи от думите на един, мисля, повече заслужаващ доверие Иоан – св. Иоан Златоуст, който казва, че Самсон „със седемте плитки на главата си явявал образа на седмосветлата благодат”.^[9]

Даровитият старобългарски книжовник Григорий Цамблак изразява същото светоотеческо разбиране за седморното число, каквото видяхме у св. Амвросий Оптински и св. Иоан Златоуст, като го вплита в Похвалното си слово за св. Димитър Солунски: „хваля и тук седморното число като двойнствено, почитам на тези седмочислени копия, (с които е убит св. Димитрий – б. м.) остротата им повече, отколкото седемте очи на този Зоровавелев камък (срв. Зах. 3:9). Облажавам Димитриевото добро съботство на седемте язви! (аналогия със смъртта на Иисус Христос – (Иоан 19:34) и Тялото Му останало в гроба през съботата). С тях да се почва от настоящето седмо (начало) и с всички светии – част от бъдещото осмо предстояние.”^[10]

В полза на своята теория неоправославните богослови изтъкват, че някои отци, като че ли говорят за друг брой тайнства, или пък в числото на седемте включват други свещенодействия (опело, пострижение в монашество). Оказва се обаче, че и това не е тяхно „откритие”, а на вече споменатия о. Тарасий. Ето как го коментира архиеп. Серафим (Соболев): „Необходимо е още да отбележим, – пише той, - че о. Тарасий отхвърля учението за седмеричното число на тайнствата не само затова, че то уж е установено от католиците и схоластиците. Както видяхме той въстава против това число и по силата на недопустимото по негово мнение отделяне на седем тайнства, като най-важни, от числото на всички други свещенодействия, които о. Тарасий нарича също тайнства. Той заявява, че тайнствата трябва да се наричат не само известните ни в числото на седемте, но и явленията в живота на Господа, християнското учение, празниците Рождество Христово и Богоявление, пострижението в монашество... Разбира се, думата „тайнство” се употребява не само по отношение на седемте тайнства, но и в по-широк смисъл. Може да се нарича тайнство и пострижението в монашество, което, както свидетелстват жизнеописанията на св. Антоний Велики и преподобните Иоан и Симеон юродиви (Христа ради), може да се нарича даже второ Кръщение, доколкото чрез пострижението Господ прощава всички грехове, извършени от раждането. Може да се нарича тайнство и всеки обред и молитва, (извършвани) в Църквата, доколкото тук се изразява вяра в Божията помощ, съобщавана ни от Бога незримо и тайнствено. Но в собствен смисъл тайнствата, които се признават от Църквата, са само седем. Така вярва Св. Църква, която в цялата си пълнота съдържа в себе си благодатта и истината. И ние, нейните членове, в смирение трябва така да вярваме, за да не паднем чрез разминаване с Църквата в гордост, да не се отделим от нея и да загинем навеки.”^[11]

Това не е „частното богословско мнение” на архиеп. Серафим, а наистина „вярата на Църквата”, което личи и от Посланието на Източните патриарси. Затова спокойно можем да изповядваме заедно с тях: „Вярваме, че в Църквата има евангелски тайнства на брой седем. Ни по-малко, ни повече от това число тайнства в Църквата нямаме. Числото на тайнствата над седем е измислено от неразумни еретици. Седморното пък число на тайнствата се крепи върху Свещеното Писание, тъй както и останалите догмати на Православната вяра.”^[12]

Ако числото на тайнствата над седем е измислено от „неразумни еретици”, то от кого е измислено числото на тайнствата по-малко от седем? И това е известно – от „свръхразумните” протестанти!

И тримата основоположници на протестантизма „Лутер, Калвин и Цвингли признавали в началото на реформаторската си дейност само три тайнства: кръщение, евхаристия и покаяние. Скоро обаче отрекли тайнствения характер на покаянието. Техните последователи признават днес за тайнства само кръщението и евхаристията.”^[13]

За съжаление към „техните последователи” днес, в известна степен се нареждат и неоправославните богослови. Наистина, те не се осмеляват да отрекат останалите св. тайнства, но определено – което личи и от техните трудове – обичат да се занимават и да акцентират именно главно върху Кръщението и Евхаристията, и, както ще видим в следващата глава, съвсем по протестантски, ако не да отричат, то поне да омаловажават тайнството Покаяние (Изповед).

Спирайки се на Кръщението, неоправославието (в лицето на о. Й. Майендорф) на практика отрича наследствения първороден грях^[14], предаващ се на всеки човек по пътя на естественото му зачеване и определян като „греховното природно състояние, в което живее грехът (αμαρτία) като деятелно начало, което принуждава личността на всекиго от нас да извършва грях, както и Адам, поради което се подхвърляме на същото наказание, както и Адам.”^[15] Но тук няма да се спирам подробно на този въпрос, тъй като той беше предмет на курсова работа под заглавие „Православно богословско изяснение на учението за първородния грях (в светоотеческо и „неоправославно” осветление)“, която написах през 2000 г.

Главната тежест на всичките си богословски размисли неоправославните богослови прехвърлят върху тайнството Евхаристия, което (ако използвам една любима за тях дума) се „преекспонира” в т. нар. „евхаристийна еклисиология”. Тя е, така да се каже „върхът” на „богословските открития” на неоправославието, към който връх се събират всичките му пътища и от който изтичат вътре в Църквата изворите, носещи неоправославни мисли, разтворени в православни води. Именно на евхаристийната еклисиология и главните проблеми, свързани с нея, е посветена следващата глава.

<< предишна || следваща >>

^[1] Помазански, протопрезв. М. Пос. съч., с. 23-24.

^[2] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 239-240.

^[3] Пак там.

^[4] Архим. Агапит, „Жизнеописание Оптинскаго старца иеросхимонаха Амвросия”, Приложение VІ – ІХ, М., 1900 г.

^[5] Серафим, архиеп. Пос. съч., с. 285, 287-288.

^[6] Вениамин, архиеп. Пос. съч., с. 64.

^[7] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 240.

^[8] Пак там.

^[9] Жития на светиите, съставени от св. Димитрий митрополит Ростовски – август, Света Гора, Атон, 2001, – Из: Слово на св. Иоан Златоуст за деня на отсичането на главата на светия Господен Предтеча Иоан, с. 602.

^[10] Цамблак, Гр. Похвално слово за Димитър Солунски. – В: Стара българска литература. Ораторска проза. – т. 2, С., 1982, с. 239.

^[11] Серафим, архим. Пос. съч. с. 288.

^[12] Православен катехизис с послание..., с. 221.

^[13] Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство..., с. 179.

^[14] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 182-190.

^[15] Popovich, Justin – Philosophie orthodoxe de la verite, Dogmatique de l`Eglise orthodoxe; Paris, 1992, V. 1, p. 309-310, – Цит. по: Кураев, д. А. О нашем поражении. – С.-Петербург, 1999, с. 481.