Посвещава се на 29-тата годишнина от блажената кончина на иеромонах Серафим (Роуз)

(12 август 1934 - 2 септември 1982)

Критика на „православния” еволюционизъм

„Лъжеучението не се спира пред никакви измислици и пред никакви лъжи, за да придаде на своите басни вид на истина и така по-сигурно да отрови душата.”

Св. Игнатий Брянчанинов

Повод за написването на настоящия статия е творението на дякон Андрей Кураев „Православие и еволюция”, в която авторът самоуверено твърди, че Сътворението и еволюцията могат да бъдат съвместени. Този душепагубен литературен експеримент ни дава повод да направим една съпоставка на неговата позиция с тази на светите отци на Православната Църква, което от своя страна ще хвърли и повече светлина върху тези тъй велики Божии дела, каквито са Сътворението на света и човека.

Най-общата ни оценка е, че авторът е писал статията съвсем предубедено, поради което не си е направил труда да си изясни естеството на предметите, които разглежда. Затова първо ще започнем от подхода.

За ума и предразсъдъците

Човек се насочва към изследването и опознаването на даден предмет или явление с ума и с душата си. Един от най-стойностните и изчерпателни трудове, отразяващи Православната светоотеческа позиция по въпроса за Сътворението, е книгата „Битие, Сътворението и първите хора” на иером. Серафим (Роуз). Още в нейното въведение отец Серафим обръща внимание какъв трябва да бъде подходът при изясняване на описаните в 1 глава на книга Битие събития. „Съвременната наука и философия, - казва той - са напълнили умовете ни с огромно количество теории и мними факти за първопричината на вселената и човека, затова ние неизбежно подхождаме към тази книга с предубеждения”.

Тук идва ред на една неизбежна съпоставка. От едната страна е иеромонах Серафим (Роуз) – мъж благообразен, благоговеен, с равноангелски живот, който подхожда към темата с изключително страхопочитание и трепет, а от другата страна - дякон Андрей Кураев – мъж неблагообразен, неблагоговеен, който подхожда към изследване на великите Божии дела със самочувствието на човек, комуто всякога всичко е ясно.

Отец Серафим си е направил труда да изследва детайлно всички достъпни нему светоотечески текстове, касаещи разглеждания въпрос, докато съдейки по изброените автори, на които се позовава дяконът, ясно се забелязва, че в предпочитанията му липсват светите отци. Като илюстрация ще приведем следното нелепо негово заявление: „Спокойното отношение към еволюционизма е традиция в православното академично богословие”.

Първо трябва да отбележим, че има разлика между „академична традиция” и „православна традиция” като в болшинството от случаите тези две понятия изобщо не се припокриват, нито съчетават. Защото така нареченото „православно академично богословие” в много отношения съвсем не е православно, бидейки натъпкано именно с онези „теории и мними факти за първопричината на вселената и човека”, за които споменава по-горе о. Серафим, и които правят невъзможно непредубеденото и чистосърдечно изследване на въпроса. Също така в това богословие светоотеческите тълкувания като правило напълно се игнорират.

Представителите на тази „академична традиция” може и да имат спокойно отношение към еволюционизма, но в повечето случаи обладават крайно неспокойно отношение към библейския текст, като правят неспирни опити да го изкривят така, че той да може да се съгласува със съвременните „научни”, а всъщност псевдонаучни и псевдофилософски теории. Има, разбира се, и изключения от тази „академична традиция”, защото когато някой автор се потруди да изучи мнението на светите отци, неизменно стига до извода, че „макар и древната Църква да не е имала случая да изкаже съборно своето решително слово относно Моисеевия разказ за шестдневното творение, но главно и господстващо сред нейните пастири било мнението, че не се касае за алегория, а за действителна реална история за Сътворението на света и че под дни се разбират не въображаеми, а истински действителни дни”^[1]. Съвсем истински дни, а не огромни периоди от време, както е според един от постулатите на „академичната традиция”, което автоматично изключва възможността за произход на видовете чрез постепенна вековна еволюция.

Че не е светоотеческа тази „академична традиция” не е, но дали е научна? За научното ѝ ниво свидетелства следният пример: В своята „Толковая Библия” проф. А. П. Лопухин твърди: „На всички е известно, че на еврейски думата „йом” може да означава и действително на много места в Свещеното Писание означава неопределен период от време.” След което професорът посочва следните цитати: Бит. 2:4, 17; Лев. 7:35-36; Втор. 9:24; 31:17-18; 32:7; Пс. 2:7; Ис. 34:8; 63:4; Иер. 46:10; Иоил 2:31; Ам. 3:14; Зах. 14:9; Мат. 10:15; 12:36; Иоан. 8:56; Рим. 2:5; 2 Кор. 6:2.

Първо трябва да отбележим, че Новият Завет е писан на гръцки език и цитатите от него не могат да покажат, какво значение е имала думата „йом” в древноеврейския. Що се отнася до цитатите от Стария Завет, ако човек си направи труда да ги прегледа, ще установи, че в тях или става въпрос за точно определен ден, или за вечното „днес”, или „йом” е използван в множествено число и така наистина означава по-голям период от време. Когато обаче е в единствено число, „йом” винаги в Свещеното Писание означава ни повече ни по-малко от „ден-денонощие”. Свети Иоан Дамаскин пише: «От началото на един ден до началото на другия ден е едно денонощие, защото Писанието говори Биде вечер, биде утро – ден един (Бит. 1:5).»^[2].

При такива голословни твърдения, както е в случая с проф. Лопухин, обикновено се разчита на сигнални фрази от рода „на всички е известно, че...”, с което модернистичната нелепица се представя като нещо общоприето, самопонятно, неподлежащо на проверка и коментар.

По причина на топлата си сърдечна привързаност към академичната традиция дякон Андрей Кураев често попада в плен на „академичните” предразсъдъци, което е неизбежно при положение, че у него липсва идеята, че при разглеждането на тази материя, човек трябва да се опита поне бегло да ги анализира и ако може да ги надскочи. Освен това в края на статията си той съвсем простосърдечно си признава, че се е оказал в плен на предразсъдък, който дори не е „академичен”, а съвсем нисък и утилитарен – обикновено човекоугодие, от което става ясно, че изпитва благоговение и трепет не пред Бога, Свещеното Писание и св. отци, а пред обикновеното човешко мнение. Той е силно загрижен за това: „че биологът, прочитайки някоя заядлива креационистка книжка, (в която някой е дръзнал да критикува „недосегаемата” еволюционна хипотеза, ск. м.) ще отнесе думата „халтура” към цялото християнство”.Напразен страх! Отдавна вече има много учени, които отхвърлят еволюцията и дарвинизма, а думата «халтура» все повече хора основателно отнасят към «мисионерските» напъни на дякона.

Също тъй дякон Кураев е загрижен и за това, как ще бъде приета неговата „мисионерска”изява от студентите, пред които трябва да говори за православния възглед по отношение на еволюцията и затова го напасва така, че да им се хареса, което е съвсем типично за един професионален халтураджия. А когато с такава нагласа подходиш към неизказаните Божии дела, провалът е неминуем, въпреки шумните аплодисменти на лаиците!

Ето какво казва за истинския православен мисионерски подход един истински, а не набеден мисионер - о. Даниил Сисоев: „Ако искаме да постигнем мисионерски успехи, то пътят е един. Честно и разбираемо, ярко и властно да оценяваме света в светлината на Божието слово. Всички провали на мисията са свързани с това, че мисионерите са се прегъвали пред изменчивия свят”!

А когато стане въпрос за провалена мисия и особено за провалил се мисионер, в съзнанието неизменно изниква христоматийният пример в лицето на такива като дякон Андрей Кураев и други подобни «църковни» шоумени и популисти. Защото, какво се получава, когато мисионерът се огъне пред изменчивия свят? Получава се мисионерство с обратен знак – вместо проповед на Православието в света, налице е проповед на света, на лъжеучения и ереси сред православните.

В своята критика към дякон Кураев прот. Константин Буфеев правилно отбелязва: «Нека когато следващият път о. Андрей отиде да изнася лекция в школата по акушерство, за да не възлага непоносими за хората бремена, да не настоява на това, че Пресвета Богородица станала Майка и си е останала девица. Така по всяка вероятност ще му бъде по-лесно да „улови” практикуващите гинеколози-специалисти по тези въпроси в мрежите на вдъхновената проповед и от слушателите няма да се изисква нито „жертва на интелекта”, нито преодоляване на логически препятствия. Само дето такова мисионерство няма да бъде проповед на Православието, а просто ще утвърди хората в ереста и хулата. Съвсем иначе е проповядвал в Атинския ареопаг св. ап. Павел. След като похвалил гърците за тяхното благочестие, апостолът на езичниците без притеснение възвестил безумната за елините вест за Христовото Възкресение от мъртвите» (вж. Деян. 17:32-33).

За душата и страстите

И така, преди да пристъпим към анализ на Свещения текст, нека след като видяхме как иером. Серафим Роуз акцентира върху очистването на ума (от предразсъдъци), погледнем как св. Василий Велики описва пък душевното състояние, необходимо за тази задача: „Кой слух ще бъде достоен за величието на този разказ? С каква подготовка трябва да пристъпи душата към слушането на такива слова? Тя трябва да бъде чиста от плътски страсти, непомрачена от житейски грижи, трудолюбива, търсеща, вникваща във всичко, от което може да се придобие представа за Бога, достойна за Бога”^[3]. Да сте чували някога дякон Андрей Кураев да говори с такова благоговение? Едва ли. Та той изобщо не гледа сериозно на неща като очистване на душата и целомъдрие, нещо повече, присмива им се с характерния си цинизъм, като неведнъж в свои изказвания се е поругавал над тях! А за пословичното му „трудолюбие” можем да съдим от липсата понякога на елементарни познания относно предметите, които разглежда. Разбира се, че когато такъв човек протегне нечистите си ръце към Истината, Тя погнусена ще избяга от него и вместо Истината той ще прегърне лъжата.

А пример за това, как високата образованост не е пречка пред това, човек да подходи с чист ум и чисто сърце към разглеждане на въпросите за Сътворението на света и човека, са думите на свети Филарет Московски. Когато изказали съмнение пред високо просветения митрополит за написаното в Библията, - как така китът погълнал Иона (книга на св. пр. Иона), светецът отговорил, че той ще продължи да вярва на Свещеното Писание, даже ако там би било написано, че не китът погълнал Иона, но че Иона погълнал кита!

За отношението към „мъдростта” на този свят

За разлика от дякон Кураев св. Василий например никак не се е притеснявал, каква ще бъде оценката на светските „мъдреци” към начина, по който ние разбираме Сътворението. В „Шестоднев” той пише: „Но молим елинските мъдреци да не ни се смеят, докато не приключат споровете помежду си.”^[4] И изобщо в цялата Първа беседа от Шестоднев той изразява твърде критично, на моменти дори саркастично отношение към елинската „мъдрост”. Накратко, св. Василий благоговее пред Твореца, а е критичен и саркастичен към „мъдреците на този свят”, докато при дякон Андрей Кураев е точно обратното – благоговее пред „науката”, а е саркастичен към Преданието на Църквата и към вярващите, приемащи безусловно това Предание.

Ето какво пише за отношението на православния християнин към езическата „мъдрост” и св. Григорий Палама: „У външната мъдрост трябва първо да бъде убита змията, тоест да се унищожи идващата от нея надменност; след това трябва да се отсекат и изхвърлят като огромно зло главата и опашката на змията, тоест явно лъжовното мнение за ума, за Бога и първоначалата, както и басните за творението; средната ѝ част, тоест разсъжденията за природата ти си длъжен с помощта на изпитващата и съзерцателна способност на душата да отделиш от вредните мъдрувания, тъй както приготвящите лекарства с огън и вода очистват змийската плът като я сваряват (...) От змията ние също имаме полза, но първо трябва да я убием, да я разсечем, да приготвим от нея лекарство и тогава вече с разум да прилагаме лекарството против нейните ухапвания.”^[5]

Съвременните „православни” еволюционисти и модернисти обаче горделиво се самозаблуждават, че могат да използват змията в нейния суров вид, в резултат на което над тях се сбъдва пророчеството на Премъдрия Соломон, че който събаря ограда, (Божественото Откровение) змия ще го ухапе (Екл. 10:8).

За отношението на философията към богословието професор протопрезвитер Михаил Помазански пише: „Философията може да бъде приятел на богословието само тогава, когато е извън богословието. Но когато нахлува в него и внася нещо несъдържащо се в Божественото Откровение, тя веднага се превръща в неприятел на богословието и с това си нахлуване показва стремеж не само да допълни богословието, но освен това да го ръководи и „просвещава”. Звучи подкупващо, когато слушате нейните заявления, че тя влиза като ancilla theologiae; но ето че току-що влязла в дома и вече се разпорежда в него.”^[6]

Характерно явление за модернизма е философската деформация на богословието. Не че някой от модернистите би могъл да бъде наречен философ в собствен смисъл на думата; те обикновено се изявяват в успешно само в сферата на посредствения софизъм, но просто спекулативно използват философски методи и термини, за да се освободят от оградата на богословието, както много ясно личи и от статията, която критикуваме тук.

Аргументацията

Буквално от първите редове на статията става ясно, че дякон Андрей Кураев или умишлено заблуждава читателите или изобщо не познава явленията, които описва. Той твърди: „В Русия се появиха немалко книги, посветени на критиката на дарвинизма. В по-голямата си част това са трудове на американски протестантски автори-креационисти.” На други места използва още по-„стряскащ” православното съзнание термин „протестански фундаменталисти”, разчитайки на евтин ефект върху читателите, вместо да си направи труда да изследва въпроса добросъвестно и да доказва тезата си коректно. По-нататък излага една абсолютно недействителна и измислена хипотеза за възникването на креационизма. Трябва да кажем обаче, че креационизмът като „учение за Сътворението” винаги е бил съществена и неотменима част от Православното вероучение. Който не приема това учение на Съборната Църква не може да се нарече православен. Дякон Андрей Кураев прави недопустимо за православен богослов смесване на научния креационизъм, у който наистина могат да бъдат намерени протестантски исторически корени и православния, определян от някои като патристичен креационизъм. Твърде абсурдно и недобросъвестно е допускането, което той прави, че о. Серафим Роуз като виден представител на православния креационизъм, е почерпил този креационизъм точно от тези т. нар. „протестантски фундаменталисти”. Като се има пред вид, че в книгата „Битие, Сътворението и първите хора” о. Серафим подлага на критика точно възгледа на протестантските фундаменталисти, се вижда, че дякон Андрей Кураев свободно се произнася за нея, а всъщност дори не си е направил труда поне да я прелисти. При разглеждането на разказа за Сътворението в книга Битие о. Серафим Роуз се опира изцяло на светоотеческата православна традиция, докато ако погледнем авторите, които ползва дякон Андрей Кураев ще видим, че това са предимно еретици и модернисти, сред които Тейар дьо Шарден, В. С. Соловьов, В. Н. Илин, проф. Димитру Станилое, В. Зенковски, еп. Василий Родзянко и др. под.

Ако пък трябва да говорим за явлението „научен креационизъм”, макар, както споменахме, неговите исторически корени действително да могат да бъдат намерени в протестантизма, все пак днес вече е налице и една нова диференциация, която не може да бъде подмината просто така. Ако дяконът си беше направил труда да прочете повече, щеше да установи, че въпросните автори-критици на дарвинизма, които са условно обединени в движение нарекло се „Интелигентен дизайн” (ИД), и чиито книги наистина добиха голяма популярност, вече съвсем не са само протестанти, а просто труженици на научното поприще от най-различни конфесии и националности.

Например в института „Дискавъри” в Сиатъл, обединяващ изследователи, критично настроени към дарвиновата теория, работят хора от различни националности и с различна конфесионална принадлежност. Там има иудеи, агностици, мюсюлмани, християни и т. н. и това, което ги обединява няма нищо общо с религиозната им ориентация. На обвиненията за тясна религиозна насоченост на института неговият президент Брус Чапман отговаря: „Тук работят хора с различни възгледи, които смятат, че теорията на Дарвин не може да даде отговор на всички въпроси. Религията тук няма нищо общо. Тези (обвинения) са просто трик за отвличане на вниманието”.

По някакво неписано правило, на учените принадлежащи към направлението ИД, задължително се прикачва етикета „креационисти”, но някои от тях съвсем ясно и категорично заявяват, че теорията за ИД не предполага непременно присъствието на Бог-Творец. Биологът Пол Нелсън например твърди: „Задача на креационизма е да реши въпроса, как може да се съгласува написаното в Библията с научните данни. За разлика от него (креационизма, ск. м.) ИД изучава природните структури, появата на които може да се обясни само с участие на разум (интелект). Не е задължително Бог да е дизайнерът. ИД предполага само научно доказаното участие на разум, като първопричина за възникването на живота”.

И така, поставянето на съвсем различни по произход и съдържание теории под един общ знаменател съвсем не помага за обективното изследване на проблема, а напротив - това е признак за предубеден идеологически подход, в случая от страна на дякон Андрей Кураев.

Явно отец дяконът не е чувал и за инициативата „Антидарвин”, която обединява до момента повече от хиляда учени от цял свят – учени от изследователски центрове, институти и университети, обединени около общото разбиране, че дарвинизмът е всичко друго, но не и наука. А при това положение да твърдиш, че креационистите са „американски протестантски фундаменталисти” освен, че е нагла лъжа и чудовищна глупост, е и пълна липса на осведоменост!

И така, дякон Андрей Кураев залага следният капан: той смесва всички известни нам възгледи, които логически не се съвместяват с дарвиновата теория, сред които е и православния светоотечески възглед за сътворението на света и човека, залепва етикета „протестантски”, разклаща вярата у православните, след което им предлага някакъв абсурден и безумен „еволюционен креационизъм” (или „теистичен еволюционизъм”), който после набеждава за православен.

„При мен е налице мисионерски интерес да не приемам съжденията на крайните креационисти и да опитам да намеря (к. а.) еволюционистки прочит на Шестоднева”, признава си без никакъв срам дяконът, от което става ясно първо, че подхожда към проблема с предпоставена теза; второ, че подхожда недобросъвестно, като съзнателно търси „еволюционистки прочит на Шестоднева”; и трето, че под „краен креационизъм” разбира такъв креационизъм, който отхвърля дарвинисткия еволюционизъм. Но Православният креационизъм е точно такъв!

Другото, което става ясно е, че самият той съвсем не вярва в нещо определено, най-малко пък в това „откритие” - „еволюционния креационизъм”, защото малко по-нататък следва друго също толкова безцеремонно и цинично признание: „За мен няма личен проблем да вярвам в това, че Бог е създал света мигновено или в шест дни”. Гледай ти, значи може и така и иначе, „личен проблем” няма! Човекът явно не се интересува от друго, освен несмущавано да се отдава на своето мисионерско хоби, пуснал фантазията си на воля. Затова и е захвърлил вярата (строго ограничената в границите на Свещеното Предание Православна вяра) като нещо смущаващо, ограничаващо и ненужно.

По-нататък дяконът се заема с опровергаване на аргументите на „крайните креационисти”, сиреч на православните. Тъй като вече доста често използваме, а и по-нататък ще се налага да използваме понятието „Православен креационизъм” трябва да направим забележката, че го ползваме просто за улеснение, като работен термин, за да не се налага всеки път да уточняваме, че става въпрос за „вярата, че Бог е сътворил света и човека без „посредничеството” на еволюцията”. В случая само приемаме определението на дякона, защото всъщност Православната Църква изповядва точно това, което той определя като „краен креационизъм”.

За да улесни работата си по опровергаване на въпросните аргументи, дякон Андрей Кураев „мъдро” е пренебрегнал основните аргументи на православните отци срещу еволюционизма, а се е спрял на по-несъществени и второстепенни такива, някои от които са несъществуващи във вида, в който той ги е изложил. По тази причина бихме могли изобщо да не се спираме на неговите контрааргументи, а просто да споменем основните доказателства от библейския текст и да считаме въпроса за приключен. Това и ще направим, разбира се, но сега ще се спрем за кратко на първия, обосновката на който показва неговата несъстоятелност и разкрива подхода на дякона като нискокултурен, недобросъвестен и мерзък.

Така нареченият „първи аргумент” на креационистите срещу еволюцията е формулиран от него така: „Еволюцията предполага смяна на поколенията. Смяната на поколенията предполага смърт. Същността на проблема е в това, че ако би имало сменящи се поколения животни до появата на човека и грехопадението, то ще трябва да кажем, че смъртта е била в света преди греха на човека. Но смъртта е следствие от греха, при това човешкия грях. Тъй като преди появата на човека в света не е имало грях, то богословски не може да се предположи наличие на смърт.”

Дяконът е приписал този аргумент на иером. Серафим Роуз, но веднага трябва да кажем, че при о. Серафим той отсъства във вида, в който ни го поднася дякон Андрей Кураев^[7], а можем да го срещнем по-скоро при о. Даниил Сисоев - друг „краен (по скàлата на Кураев) креационист”. По неизвестни нам причини обаче дяконът е решил да избегне директния сблъсък с него. Дали защото о. Даниил е пример за неприемлив за дякона мисионерски опит, непърпящ компромиси с вярата, дали защото е респектиран от мъченическата му смърт или пък просто бърка авторите – можем само да предполагаме.

Тъй като обаче и Свещеното Писание и светите отци ясно свидетелстват, че смъртта и тлението не само на човека, а въобще като общ феномен, са следствие от човешкия грях, дяконът предлага следната хитрост: „Смърт” – това е дума пределно наситена именно с човешки трагизъм. Можем ли да прилагаме думата „смърт” преизпълнена с човешки смисъл към света на животните?” Явно, според него, не. Накратко логиката му е следната – само смъртта на човека е смърт в собствен смисъл, докато смъртта на животните не е смърт, а „издъхване”. И само човешката смърт е зло, докато „издъхването” на животните не е. Значи според дякон Кураев излиза, че животните са умирали преди грехопадението, но тъй като това не било смърт, навсякъде където в Свещеното Писание или в светоотеческите текстове се говори за смърт като следствие от греха, се имало предвид само смъртта на човека, а не тази на животните, която била факт още от създаването им.

На пръв поглед това е някакъв хипералегоризъм, напълно непознат в Църковната традиция при тълкуването на библейските текстове. Но всъщност става въпрос за словесно упражнение в „изкуството на измамата”. Изкуство, при което се цели размиване на границите и последващо сливане на исконно-противоречиви понятия като живот и смърт, тление и нетление, чистота и нечистота и т.н. Това тънко „изкуство” дяконът очевидно е наследил от „учители” като Тома Аквински например, който твърди: „Някои говорят, че в състоянието на невинност човекът е употребявал точно толкова храна, колкото му е била нужна, без да има никакво излишество. И все пак неразумно е да се предполага такова нещо, тъй като би означавало, че не е имало и фекалии. Имало е, разбира се, нужда от отделяне на излишното, но тя е била така устроена от Бога, че не е била неподобаваща.”^[8]

Ето как Тома Аквински успява да „сътвори” „подобаващи фекалии”. Защо пък дякон Андрей Кураев да не „сътвори” „издъхване, което да не е смърт”?

Тълкуванието на светите отци е пример за боговдъхновен, смирен и добросъвестен подход към библейския текст, но ето я другата страна - на безогледното, станало чак професионално издевателство над текста и неговото безкрайно изкривяване и извращаване. Освен споменатият вече Тома Аквински, богат опит в това отношение предлага и талмудическата традиция. Еволюционистките възгледи не се споделяли от нито един от светите отци, но затова пък били радушно възприети от много еврейски мъдреци. В трактата «Синедрион» на Вавилонския Талмуд е отразено следното разбиране: «Точно както чукът разбива скалата на множество парчета, така един отрязък от Библията може да има много значения.»^[9]

Тук ясно е изразен талмудическият принцип на раздробяване и съответно деструктивно отношение към текста. Ние никога не сме си представяли Библията като нещо, към което можеш да подходиш с чук в ръка и разбивайки текста на парчета да търсиш в него всевъзможни значения, каквито и през ум не са минавали на свещения писател. «Принципът на чука» се ползва усърдно и от модернистите както по отношение на Библията, така и по отношение на цялата Православна традиция въобще. И точно талмудическата традиция в рязък контраст със светоотеческата допуска всевъзможни алегории по отношение на разказа за дните на Сътворението. Рабби Моше бен Маймон пише за първите стихове на книга Битие: «Описанието на началата е наука за природата, но толкова сложна, че всичко в нея е изразено чрез иносказания».^[10] Свети Ефрем Сирин обаче е на съвсем друго мнение: „Никой не бива да мисли, че шестдневното творение е иносказание.” ^[11] Контрастът е очевиден. Тази страст към алегориите при талмудизма е плод на уклона му към езотеризъм, към тайно и недостъпно за широките маси знание. Такова отношение обаче е недопустимо в Православната традиция, която винаги е възприемала библейския текст като монолитен, стъпил здраво на историческия фон, въпреки различните си смислови пластове. Дякон Андрей Кураев пък от своя страна, като истински йезуит, е привлечен много повече от талмудическата и католическа методика в тълкуванието на библейските текстове, отколкото от светоотеческата. Нечисти източници, нечиста употреба, нечист резултат, но да преминем към онези текстове от труда на дякона, където той критикува втория аргумент на „антиеволюционистите”.

следваща >>

^[1] Еп. Сильвестр Малеванский, Опыт Православного догматического богословия, Киев, 1878-1891.

^[2] Точно изложение на Православната вяра, Славянобългарски манастир, "Св. Вмчк Георги Зограф",  2006 г., кн. 2, гл. 7, стр. 37.

^[3] Творения на Светителя Василий Велики - Том 1 (част 1), Славянобългарски манастир, "Св. Вмчк Георги Зограф" 2008 г. стр. 32.

^[4] Пак там, стр. 45.

^[5] Св. Григорий Палама, Триады в защиту священно-безмолвствующих, М. Канон. 1995, Триады, 1. 1, 21, стр. 33-34.

^[6] Православная Русь. 1954. № 11. сс. 4-7.

^[7] В „Православният възглед за еволюцията (писмо до А. Каломирос)” о. Серафим наистина отхвърля идеята животните да са умирали преди грехопадението, но там логиката на спора е по-различна, имайки предвид, че самият А. Каломирос, с когото спори о. Серафим твърди същото, че „животните са били подложени на тление заради човека; законът на джунглата е следствие от падението на човека”. Тоест Каломирос приема, както и о. Серафим, че смъртта е следствие от греха, но именно в това, за разлика от него, вижда доказателство (?!) за еволюционната теория, защото мисли, че от тази зависимост произтича единство на природата между човека и животните, (тъй като последицата от човешкия грях е всеобща), което пък за него е доказателство за еволюция. Неговата аргументация също е основана на погрешни предположения, но това не е предмет на нашата статия. Който има по-сериозен интерес може да прочете блестящия отговор на о. Серафим.

^[8] Summa theologica, 1, Въпрос 98, ст, 1.

^[9] Шредер Джеральд Л., Шесть дней творения и Большой взрыв, ДААТ, Знание, Иерусалим-Москва, 2000, стр. 30.

^[10] Пак там, стр. 68.

^[11] Ефрем Сирин, Толкование на книгу Бытия, Творения. Т.6. Сергиев Посад, 1901, Репринт: М., 1995; с. 210.