В отговор на Вашето писмо,

Истината е само една. Истинската вяра е само една. А тя е Православната вяра. Всяка неправославна вяра или съдържа в себе си лъжи, или цялата е лъжлива. Бащата на лъжата е дяволът, а Бог ненавижда лъжата.

Струва ни се, че за православния християнин това е съвсем проста и неоспорима истина. Ако той вярва в Едната Свята Съборна и Апостолска Църква, то той е длъжен да вярва и в това, че само тя единствена е стълб и крепило на спасителната истина (срв. 1 Тим. 3:15), че в нея, като в съкровищница Апостолите и богоносните мъже – учители на Църквата са вложили всичко, което е нужно за спасението на православния християнин. Следователно, слушай Църквата, ползвай се от нейните Таинства, върши всичко, което тя ти заповядва, и ще се спасиш! А тя заповядва да се спазват и изпълняват Божиите заповеди. Това е.

Защо трябва след всичко това православният християнин да пита, угодни ли са Богу другите вери: лутеранство, латинство и цялото останало неизброимо множество? – Отговорът е ясен сам по себе. А тук въобще няма да отварям дума даже за езичеството, мюсюлманството, иудейството с неговия талмудизъм. Даже за християнските изповедания верният син на Църквата ще каже това, което е говорил и незабравимият светител Теофан: «Не искам да задълбавам по въпроса ще се спасят ли католиците или не.  Знам само едно, че ако аз оставя Православието и премина в латинство, то несъмнено ще погина».

Бог иска всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Неговите пътища са неизповедими. Който не може да познае чистата истина, каквато е нашата на светото Православие, от него по-малко и ще се изисква. Ще се изисква обаче и от този, който е имал пълната възможност и е познал съкровището на Православната истина, но после е изменил на тази истина - за такъв няма да има прошка и той ще погине, ако не се покае.

Струва ни се, казано е ясно като бял ден: не търси това, що е за тебе извънредно трудно, и не изпитвай това, що е по-горе от твоите сили. Каквото ти е заповядано, за него размисляй (Иис. Сир. 3:21-22) – и стига ти! Кой си ти, че искаш да знаеш неизповедимите Божии съдби! Гледай себе си и това ти стига.

Но ето, че има и любопитни човеци, които не се задоволяват с такива безспорни истини и са готови даже да спорят против тях. Те искат да проникнат в Божия съд и се противопоставят сякаш на Самия Господ Бог, забравили мъдрите слова на Апостола: грънчарят не е (ли) властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг - за долна? (Рим. 9:21). Или си недоволен, че ти си съсъд за «почетна употреба»? Смири се в своя ум, поблагодари, че обладаваш чистото съкровище на истината, моли се да пребъдваш в нея и предостави Богу съдбите на онези хора, които не принадлежат към твоята Майка-Църква, макар и да са ти роднини по плът. На тебе ти е тежко да слушаш тези думи? Нима мислиш, че ти си по-милостив от Господа Бога и по-премъдър от Църквата, тази съкровищница на Божията мъдрост? 

Укорявай себе си, че не искаш, не умееш, не се трудиш и не можеш да направиш твоите роднини съучастници на съкровището на благодатта, така преизобилно изливани от Църквата в нейните Таинства, в нейното богослужение, в учението й за нашето спасение. Това е твой дълг, ти си длъжен да се погрижиш за присъединяване към Църквата на тези, които са ти най-близки по кръв, но чужди по дух. А ти сякаш искаш Църквата насила да ги привлече към себе си, в своите недра, въпреки тяхната воля и желание, и то често пъти дори след тяхната смърт. Ти искаш Господ и Бог наш Иисус Христос, създал Своята Църква за съхранение на чистата истина, да допусне в нея да пребивават съзнателните и упорити лъжи под вид на тези заблуждения, които изповядват латиняните, лутераните и другите инославни, които са така упорити в тях, считайки че и Православната Църква е причастна на някаква ерес! Възможно ли е това?

Разбира се, Единият познаващ човешките сърца знае кой колко далеч се намира от православната истина и доколко съзнателно се държи о лъжата: ожесточеният фанатик-иезуит, наричащ Православието «куча вяра», и който поставя лъжата в списъка на нравствено-допустимите понятия посредством своето правило «целта оправдава средствата», или простият френски селянин, който едва умее да чете и съвсем не е запознат с тънкостите на богословските спорове, но който вярва в простотата на сърцето си, както го учи духовният му отец и който с вяра приема таинствата на своята църква? Известно е словото Господне, че който е знаял волята на господаря си, ... и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; а който пък не е знаял и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко (Лука. 12:47-48).

Православният християнин няма никаква нужда да се задълбава в изследване възможно ли е спасението в неправославие. Ако бе възможно, то Църквата би приемала инославните в своите недра без никакво отричане от лъжеученията, които тя счита за еретически и неправославни. Нямаше да има тогава и различни вероизповедания. Очевидно е обаче, че Църквата се отклонява от общение в молитвата и таинствата с инославните като чужди ней, и не ги приема за свои чеда. И чедата й нямат право да мъдруват по своему, а са длъжни да се прекланят пред нейния Божествен авторитет. 

Спасението би било възможно даже и за сатаната, но Бог не насилва свободата на Своите създания, а сатаната, по своята богопротивна гордост, никога не би склонил своята воля към смиреното признание за своето богоотстъпничество. Прочетете поучителната повест в житието на преп. Антоний Велики за двата бяса, които отишли при него с въпрос, възможно ли е за тях покаяние. Ангел Божий известил на Божия угодник, че Господ не отхвърля никого, който идва при Него в покаяние, дори това да е и самият сатана, но «древната злоба не може да стане нова добродетел».

Хората не са бесове, не са духове на злобата, те имат пълната възможност да се смирят и да принесат покаяние, но това трябва да стане по тяхна воля, трябва да открият сърцето си за благодатта, която всякога е готова да помогне в делото на нашето спасение. А ние, обичайки ги, сме длъжни да употребим всички средства, съдействайки им в това дело, предразполагайки ги към общение с Църквата, разкривайки им всички съкровища на благодатта, съхранявани в Църквата, ако разбира се, не започнат да ги отхвърлят. И това ще бъде безкрайно по-благотворно от безсмислените въпроси, дали са угодни Богу другите вери, в които, по свидетелството на нашата Майка-Църква, лъжливите мъдрувания са се примесили с чистата истина на Православието.

Трябва да съжаляваме заблудените, а не да ги поощряваме в заблужденията им. Но още повече се пази да не се заразиш от тези техни заблуди. Ересите, разбира се, не са угодни Богу, защото са като плевели сред пшеницата на чистото учение, и както вредните семена, примесени с пшеницата я правят отровна, когато пшеницата се омеси на хляб, така и лъжливите учения, приети от сърцето заедно с чистото учение на Църквата, вредят на душата на християнина. 

Може ли и да се пита дори, угодни ли са Богу такива, отровени от лъжливи учения, изповедания на вярата? Ясно е, че не са угодни. На въпроса за спасението в тези изповедания общият отговор е следният: само в Православната Църква може да се намери спасение. Така учи самата Църква. Така и трябва да бъде. Защото спасението е само в истината, а истината е само в Църквата, и истината е само една, както една е и Църквата, а именно: «Вярвам в Една Свята Съборна и Апостолска Църква», – както се казва в нашия Символ на вярата.

Мои дневники, 1914 г.

Превод: Десислава Главева