ЧЕТВЪРТА ЗАПОВЕД

„Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог”

Както всяка неделна утрин, семейството на леля Лазарина се приготвяло за черква. Тя подала на измитите вече момичета чисти рокли като за празник и тръгнала да намери бялата риза на сина си.

- Недей, мамо, остави! Днес няма да дойда на черква! - спрял я той.
- Да не си болен, Василко? Какво ти е? - притеснила се Лазарина и сложила ръка на челото му.
- Не съм болен, мамо, нищо ми няма! Но я погледни какви облаци са надвиснали. Ако плисне дъжд, ще направи вир-вода почти сухото сено.
- Който го мокри, Той ще го изсуши, сине! Не се притеснявай. Хайде, обличай се и да вървим да запалим свещ на милостивия наш Бог и Пресветата Му Майка. Неделя е, празник е.
- Не ме уговаряй, мамо! На черква ще отида, след като си свърша работата.

Разбрала Лазарина, че на вятъра отиват думите й. Докривяло й, но какво да направи... Не е дете Васил, та да го хване за ръка и да го поведе със себе си. Откакто мъжът й се поминал, момъкът поел мъжката работа в къщи и на полето. И макар че бил още млад, всичко му идело отръки. По цял ден работел, за да бъде спокойна майка му. Въздъхнала Лазарина и тръгнала с двете си момичета към Божия храм.

Васил метнал вилата и греблото на рамо, па забързал към ливадите. Не тръгнал по коларския път, а по пряката пътека. Вървял и поглеждал към навъсеното небе. Струвало му се, че всеки миг ще се отприщи проливен дъжд. Изведнъж усетил, че стъпил на нещо меко. Погледнал и бързо отскочил назад. На пътеката, навит като голяма баница, лъжал смок. Само главата му била изправена и на Ва­сил му се сторило, че го гледа право в очите. Стояли така и се гледали човекът и влечугото... Васил не смеел или пък не можел да помръдне. Виждал как смокът се размотава и става все по-голям. Затворил очи, за да не го гледа повече и тогава му дошли сили: обърнал се и хукнал. Не виждал и не знаел накъде бяга, само чувал страшното свистене зад гърба си. Колко време тичал, не помнел... Ето че пред себе си видял селските къщи. Вече дъх не му останал, когато влетял през отворената врата на черквата. Обърнали се хората, видели пребледнелия момък и се спуснали да му помагат.

- Оставете ме! - едва продумал Васил. - Нищо ми няма! После коленичил пред олтара, прекръстил се и промълвил:
- Прости ми, Господи! Да бъде светло името Ти!

Станал, запалил свещ, прекръстил се. Потърсил с очи майка си и двете си сестри и тихо застанал до тях...

- Бабо, дали се е извинил и на майка си?
Баба Елена се поусмихна.
- Сигурно, детенце, сигурно. Той имал добро сърце... А сега иди да подредиш бюрото си...

- Бабо, ще ти кажа нещо, но не го казвай на мама.
- Защо? Толкова ли е страшно?
- Не, никак не е страшно, но мама сигурно ще се разсърди, пък аз никак не обичам да ми се сърди.
- И какво е тайното нещо?
- Нали знаеш, че бях на рожден ден на моята приятелка Ма­рия. Майка й беше при нас през цялото време. Толкова е хубава и толкова добра, че в един момент ми се прииска да ми е майка.
- Това, че ти е харесала толкова много, не е лошо, но не ми харесва, че за миг си заменила мама с друга жена. Няма грозна майка, запомни, а пък твоята майка наистина е много добра и красива.
- Ох, бабо, ти така я защитаваш, като че ли ти е дъщеря, а не снаха.
- Аз защитавам майката! И много бих искала и ти винаги да защитаваш и майка си, и татко си, защото те правят всичко, за да ти бъде добре. Ще ти разкажа една стара приказка...

<< предишна || следваща >>

Книгата „Искам да знам” се публикува в "Бъди верен" с любезното разрешение на издателство "Изкуства" и авторката Ангелина Жекова.