Те се подвизавали в Рилския манастир и неговите околности през ХХ век. Рилският манастир е основан през Х век. Неговият основател преподобни Иоан Рилски Чудотворец се представил в Господа в 946 г. Рилският манастир се намира на 120 км от българската столица София, на височина 1.147 м над морското равнище в много красива местност. В миналото тук са били непроходими гори, но през последните години, благодарение на добрите комуникации, се е превърнал в туристически център.

Схимонах Павел „Светогорец”

Родил се на 10 януари * 1874 г. в с. Шекер бунар (старо турско наименование, което означава „сладък кладенец”) в Чирпанска околия, днес ** Старозагорски окръг. Основното си образование завършил в родното си село.

От най-ранна възраст бил много религиозен, затова още съвсем млад заминал за Атон, където постъпил като послушник в българския Зографски манастир. Там преминал през различни послушания – в манастирската болница и други. През 1900 г. се завърнал в България и постъпил като послушник в Мъглижкия манастир, Старозагорски окръг. През 1901 г. приел пострижение в монашески чин от ръцете на известния Старозагорски митрополит Методий (Кусев). Влечението му към Атон обаче скоро го принудило да се завърне отново на Света Гора. Там се подвизавал в уединение в един скит под ръководството на схимонах Нифонт. Достигнал известно духовно усъвършенстване и получил от Бога дар на прозорливост. През 1910 г. приел велика схима.

Двадесет и четири години се подвизавал схимонах Павел в уединение на Атон, а през 1925 г. бил принуден да се завърне в България и постъпил в Рилския манастир. Негов игумен тогава бил строгият старец Левкийски епископ Варлаам. Той определил на отец Павел послушание вратарник при Дупнишките порти. След тихия уединен живот на Атон, отец Павел се оказал сред глъч и суета. През тези порти преминавали всички пристигащи в манастира и там било много шумно. Такова послушание не било много подходящо за схимник, но епископ Варлаам бил непреклонен. Тогава отец Павел решил да напусне Рилския манастир.

Дупнишките порти

В един прекрасен ден, ставайки рано сутринта, той събрал скромното си имущество и докато четяли Полунощницата в храма, отишъл за благословение при Преосвещени Варлаам. Последният се досетил защо дошъл при него отец Павел и строго го попитал:

- Ти защо идваш да вземеш благословение? Искаш да напуснеш манастира?

- Да, Владико свети, - смирено отвърнал отец Павел.

- Не ти давам благословение! – заявил Преосвещеният.

И така, нямало как, отец Павел трябвало да отложи изпълнението на своето решение, но после избрал момента, когато Преосвещеният игумен отсъствал, и с благословението на неговия заместник напуснал Рилската света обител.

Дълго време отец Павел търсел уединено място, където да се установи и за тази цел обходил няколко манастира – Бачковския, Подгумерския и Калугеровския, ала никъде не намерил подходящо място. Научавайки, че игумен в Рилския манастир станал кроткият старец архимандрит Кирил (Мияк), той се обърнал към него през 1931 г. с писмена молба да бъде приет обратно в числото на рилските братя. Архимандрит Кирил уважавал отец Павел заради неговото благочестие и с готовност го приел в манастира. Като послушание му определил да завежда древния скит при пещерата, в която се подвизавал преп. Иоан Рилски. Там се намира храмът „Успение на преп. Иоан Рилски”, чийто храмов празник е на 18/31 август. В притвора на този храм, под пещерата, където се е подвизавал св. Иоан, се намира и неговият гроб, където първоначално светецът е бил погребан. Сега там е останал само каменният му гроб. Под скалите били построени келии, в които се подвизавали подвижниците, живеещи в този скит. Тук живял и отец Павел от 1931 до 1933 г.

Храмът при гроба на преп. Иоан Рилски

Обикновено всички поклонници, пристигащи в Рилския манастир отиват също така на поклонение до пещерата и гроба на преподобния. Така че отец Павел можел да живее в уединение там само през зимата, защото лятото посетителите го смущавали. Затова той помолил настоятеля архимандрит Кирил да му разреши да се посели в уединения скит „Успение на Пресвета Богородица”, намиращ се на три километра западно от Рилския манастир. Настоятелят му разрешил, но там се появили други неудобства и неприятности. Недалеч от този скит се намирал центърът на манастирското животновъдно стопанство. Лаят на кучетата, които пазели овцете, смущавал умната молитва на схимника. В една келийка на този скит изживявал старините си достигналият до преклонна възраст дългогодишен манастирски пастир Петър. При него често отивали на гости манастирските овчари. Дядо Петър обичал да си припомня своето минало – как на младини бил разбойник, убивал хора и т.н. Разговорите, които се водели на пейчицата под прозореца на отец Павел, смущавали отдаването му на молитвения подвиг, затова той решил да избяга и оттук.

Снизходителният настоятел архимандрит Кирил разрешил на отец Павел да се върне пак в манастира. По желание на схимонаха му приспособили една келийка в приземната част. След като поживял и там известно време, отец Павел започнал да се оплаква, че било много тъмно и затова му се налагало постоянно да чете на електрическо осветление, от което започнало да го боли глава и той се уплашил, че може да загуби зрението си.

Така, докато живеел в България и в частност в Рилския манастир, отец Павел търсел уединение и никъде не успял да го намери. Повечето от населниците на манастира не го разбирали, тъй като стремежът към дълбок съзерцателен живот не им бил присъщ, поради което го считали за чудак.

Отец Павел беше мъдър старец и мнозина получаваха полза от неговите кратки поучения и наставления. Своите поучения той илюстрираше с примери от живота, които сам измисляше и по такъв начин изразяваше нагледно дълбоки истини.

Манастирският послушник Стаменко се оплаквал на отец Павел по повод някаква несправедливост, която проявявали висшестоящите към по-низшестоящите. А отец Павел го успокоявал, казвайки: „Смирявай се, Стаменко, нали знаеш, че големите риби поглъщат малките!”

Невъздържаните пък наставлявал така: „Животните проявяват по-голямо нравствено въздържание от хората. Погледнете кравата, кобилата, овцата - те се съвокупляват само веднъж годишно. А в морално отношение човек стои далеч по-ниско от тях, тъй като постоянно се стреми към плътски удоволствия. Ако ни изправеха на съд, животните биха ни осъдили!”

Отец Павел обладаваше дара на прозорливостта. Това се потвърждава и от фактите. Иеромонах Наум, (който впоследствие стана протосингел на Софийска митрополия), докато учеше в Богословския факултет в София, прекарваше летните си ваканции в Рилския манастир. По време на богослуженията стоеше обикновено в страничния (южен) параклис на преп. Иоан Рилски, който се намира вдясно в съборната манастирска църква. Веднъж, както сам признал пред братята на обителта, по време на Вечернята, в главата му се прокраднала мисълта, дали Бог наистина съществува. В този момент най-неочаквано покрай него минал схимонах Павел, който го погледнал в очите и тихо казал: „Има Бог! Има Бог!”, след което тихо продължил нататък.

Чудотворната икона на преп. Иоан Рилски в северния параклис

Друг случай на прозорливост ни разказа архимандрит д-р Серафим (Алексиев), бивш преподавател и доцент по Догматическо богословие в Софийската Духовна Академия „Св. Климент Охридски”. Негов духовен ръководител – „старец” бил руският архиепископ Серафим Богучарски (Соболев), който живееше в София. Архиепископ Серафим считал, че е неудобно да бъде духовен ръководител на българин и затова о. Серафим при пострижението си в монашески чин, бил взет под мантия от архимандрит Методий (Жерев) – тогавашният настоятел на Московското подворие в София. Официално той се считал за негов старец, но в действителност такъв бил Владика Серафим, което обаче се пазело в дълбока тайна, за която знаели малцина. Малко след пострига си о. Серафим дошъл в Рилския манастир да се поклони на мощите на преп. Иоан Рилски. Когато отишъл и в келията при уважавания от него отец Павел, то първият въпрос, който схимникът му задал, бил: „Как е със здравето твоят старец?” – „Отец Методий ли?”, попитал о. Серафим. – „Не, твоят старец – Владика Серафим!”

Отец Серафим останал много изненадан, когато разбрал, че тайната му не била опазена, и че отец Павел знаел, че истинският му старец е Владика Серафим. Когато се върнал в София, съобщил за това на архиепископ Серафим. Последният бе високодуховен човек. Той успокоил о. Серафим, като му казал: „Бог е открил тази тайна на отец Павел”.

Архиепископ Серафим Богучарски (Соболев)

През 1935 г. в Рилския манастир постъпил като послушник Георги Беловеждов от гр. Копривщица. Той имал висше образование, но бил голям мошеник. Игумен тогава бил архимандрит Флавиан, завършил Петербургската духовна академия. Той много се зарадвал, че в манастира е постъпил такъв интелигентен млад човек. Като послушание му дал да завежда манастирската страноприемница. След няколко месеца архимандрит Флавиан пожелал Георги да приеме монашески подстриг, като за тази цел издействал разрешение от Светия Синод. Когато на 18 май 1935 г. в манастира на посещение бил Софийският митрополит Стефан, о. Флавиан се възползвал от това и помолил кандидата да бъде постриган за монах. За тази цел било необходимо да се намери и бъдещ духовен ръководител, тоест старец. Беловеждов поискал това да бъде отец Павел. Последният, очевидно прозрял с духовните си очи що за човек е кандидатът и какво ще излезе от него в бъдеще, решително отказал да стане негов старец. Отец Флавиан обаче бил непреклонен. Наредили на отец Павел да се яви при митрополит Стефан, който благославяйки го, му рекъл: „Отец Павел, ти ще бъдеш старец на брат Георги, когото днес аз ще подстрижа в монашески чин!” – „По послушание, Владико свети!”, смирено и заедно с това много мъдро отвърнал отец Павел. Със своя отговор той дал да се разбере, че като духовен воин се подчинява на заповедта, но „че отговорността пред Бога ще бъде Ваша”.

Церемонията по пострижението била необичайна. Вместо отец Павел да се облече в мантия, с която да закрие кандидата, както това се практикува в Рилския манастир, преметнали мантията върху гърба на постригвания, който бил поведен за пострижение от отец Павел и младия монах Стефан. Постригали новия монах с името Герасим.

На другия ден след пострижението отец Павел отишъл в келията на новопостригания брат Герасим, за да му преподаде наставления за монашеския живот. Герасим, обаче, заявил на своя старец, че е по-образован от него и не се нуждае от съветите му. Тогава отец Павел го оставил да живее, както знае, и повече не отишъл при него. А настоятелят архимандрит Флавиан продължил да проявява своята благосклонност към Герасим и скоро след пострижението му го направил член на манастирското съборно управление. Светият Синод одобрил неговото назначение и Герасим започнал да командва в манастира. Не след дълго, обаче, се разочаровал от монашеския живот, тъй като разбрал, че няма да може да осъществи своите планове. А плановете му били да ограби манастира, да стане богат и след това да захвърли монашеските одежди.

Един прекрасен ден, когато о. Герасим бил пиян и се намирал в компанията на манастирските чиновници, казал следното: „Аз дойдох тук, мислейки че ще си имам работа с прости хора и ще мога да ги „разигравам”, както си искам, но излезе иначе. Тук и простите хора имат житейски опит и с нищо не са по-лоши от завършилите университет. Вижте го моя старец! Уж простоват и смирен, тих като мушица, а може да постави всекиго на мястото му!”

На 12 ноември 1936 г., в изпълнение решението на Св. Синод, архимандрит Флавиан предал длъжността „игумен” на Рилската св. обител на новоназначения архимандрит Климент (Янев). Скоро след това монах Герасим си взел отпуск и заминал за София. Там захвърлил монашеското расо и повече нищо не се чуло за него.

Отец Павел обичал да чете светоотечески книги, които вземал от манастирската библиотека. Особено много се вглъбявал в поученията на преп. Исаак Сирин. Четял също Житията на светиите, съставени от св. Димитрий митрополит Ростовски. Когато остарял и очите му започнали да недовиждат, помолил библиотекаря да му даде св. Евангелие и Псалтир, написани с по-едър шрифт. Впоследствие му се появило перде в едното око и започнал да моли по-младите братя да му четат духовни книги. Започнал и повече да се упражнява в Иисусова молитва, като за целта си измайсторил една доста оригинална броеница. Поръчал да му изработят дървена кутия с размер 50 х 70 см. Тя имала хоризонтални преградки, които я разделяли на четири етажа. Под първата най-горна преградка имало четири малки орехчета, а на най-ниската – сто големи ореха. Отец Павел сядал на малка табуретка, а пред себе си на също такава табуретка поставял кутията с орехите. Произнасял Иисусовата молитва като премествал по един орех от най-ниския четвърти етаж на третия етаж. Когато кажел 100 молитви, премествал един от малките орехи от първия на втория етаж. После връщал обратно стоте ореха на най-ниския етаж и започвал втората стотица молитви. За 24 часа трябвало да каже 4 000 Иисусови молитви. От многото употреба черупките на орехите станали гладки като полирани. Тази изобретена от отец Павел броеница, му давала възможност да прекъсне молитвеното правило във всеки един момент, когато в келията му влизал някой от братята или външен посетител. След като посетителят си заминел, той можел спокойно да продължи Иисусовата молитва, тъй като знаел точно къде е спрял.

В края на живота си отец Павел постепенно започнал да слабее. Започнал да получава и сърдечни кризи. На 5 август 1949 г. получил силна сърдечна слабост. Лекарят премерил кръвното, което било съвсем ниско. Отец Павел пожелал да му отслужат Маслосвет, след което се причастил със Светите Тайни. В 19.30 часа мирно починал в Господа от сърдечна недостатъчност. Бил на 74 години. По това време в манастира се намирал и Преосвещеният Левкийски епископ Партений, който извършил опелото на блаженопочиналия старец Павел в съслужение с манастирското духовенство.

Царство Небесно и вечна му памет!

Гробът на схимонах Павел
на манастирското гробище южно от манастира

следваща >>

* Някои данни за живота на отец Павел при архим. Климент Рилец се различават от тези в неиздадената книга на архим. Серафим (Алексиев) за рилския подвижник, поместени в сп. „Православно слово”, 2006 г., бр. 3 – бел. прев.

** Жизнеописанията „Рилски подвижници” са написани през 1971 г. – бел. прев.

Превод и снимки: Десислава Главева

Жизнеописанията „Рилски подвижници” са част от личния архив на монахиня Касиния (Везенкова) и бяха любезно предоставени на „Бъди верен” от Анастасия Бойкикева.