Вход

Православен календар

По повод свикването на „Велик събор на Православната Църква”

 

Предговор на „Бъди верен”

В началото на ноември на председателя на Отдела за външно-църковни връзки (ОВСЦ), (или по-точно Извънцърковния отдел на Московската патриаршия), митр. Иларион Алфеев бе присъдена степен doctor honoris causa от Санкт-Петербургската Духовна академия.

Тогава амбициозният външноцърковен деятел произнесе реч на тема «Междуправославното сътрудничество в рамките на подготовката за Светия и Велик Събор на Православната Църква». В нея той каза следното: „този събор няма да бъде Осми вселенски, няма да отмени постите, няма да въведе женен епископат, няма да разреши второбрачие на духовенството, няма да признае власт на Римския папа над Православната църква, няма да подпише уния с римокатолиците – с една дума, няма да направи нищо от онова, от което се опасяват днес някои „защитници на православието”, проявяващи ревност не по разум”.

Когато човек е топлохладен и религиозно индиферентен и сам няма никаква ревност, навсякъде му се привижда ревност не по разум. Трябва обаче веднага да подчертаем, че е крайно некоректно твърдението, че опасенията на защитниците на Православието са плод на някаква „ревност не по разум”, каквато им приписва нечий топлохладен ум.

Това твърдение на митр. Иларион тутакси бе разгласено от модернистичните сайтове, които не пропуснаха да напишат как той разказал за подготовката на предстоящия събор, която продължавала едва от половин век. Че се изявява като невеж в Църковната история владиката спор няма, но в случая бе оклеветен незаслужено, защото в речта си той всъщност споменава междуправославните форуми още от 1923 и 1930 гг., а при това положение не след много време предсъборната подготовка би трябвало да закръгли един век. Това, което митрополитът премълчава обаче е, че този така наречен „Свят и Велик събор”, наистина е замислян като Осми Вселенски, като на него са планирани отмяна или съкращаване на постите, разрешаване на второбрачие за свещениците, преминаване към новия календар, както и уния с еретиците – на практика всичко онова, което Волоколамският митрополит изкарва като плод на въображението на „неразумно ревностните”, според него, защитници на Православието. Единственото, което той не отрече, е планираната смяна на календара, все още стояща на дневен ред.

Ако си беше направил труда да прегледа документите от Съвещанието през 1923 г. и част от междуцърковната кореспонденция по онова време, щеше да знае за готвените промени, а на да дава общи квалификации, че „на въпросните събрания имало опити да се утвърдят някои положения с откровено обновленчески характер”. Какво значи „имало опити”?! На тези събрания не само бяха направени „опити да се утвърдят някои положения”, но същите бяха успешно реализирани, така че „положенията с откровено обновленчески характер” се утвърдиха, и в тяхното спазване Константинополската патриаршия проявява до ден днешен изумителна последователност и... ревност не по разум!

Освен това между съвещанията от 1923 г. и 1930 г. има качествена разлика. Съвещанието от 1923 г. е печално известният „Православен конгрес”, свикан от още по-печално известния Мелетий Метаксакис, и епитетът „обновленчески”, приложен към „утвърдените на него положения” звучи измамно меко. Докато на съвещанието през 1930 г. положението е доста по-различно. Направен е опит, макар и неуспешен, да се потърси отговорност за самочинните действия на Цариградската и Румънска патриаршии с въвеждането на новия календар.

Както се вижда, от интензивните извънцърковни ангажименти на бедния митрополит съвсем не му е останало време за вътрешноцърковни изследвания. Затова сега предлагаме на читателите едно подчертано вътрешноцърковно мнение, което за голямо неудоволствие на митр. Иларион, напълно съвпада с мнението на обвинените от него в неразумна ревност защитници на Православието, като освен това ясно показва, че проблемът с готвения събор не е само в темите и решенията, които ще се вземат на него. Проблемът е, че по стил на подготовката, по структура на организацията, по тайнствеността, в която е обгърнат и изобщо по дух, този събор не просто няма да е истински Вселенски събор, както правилно ни „утешава” митрополит Иларион, но няма и да е православен, независимо от титула, който ще му закачат. Защото този събор просто няма как да бъде друго, освен поредното католико-протестантско-масонско мероприятие с православен етикет.

Цялата досегашна суетня около темата за този бъдещ Събор, несигурността, промените в неговата програма, уточнявана, изкуствено „каталогизирана”, а после още много пъти изменяна и „редактирана”, за чистата православна съвест означава само едно: че към дадения момент не съществува нито една сериозна тема, която да изисква неотложно свикване и провеждане на нов Вселенски Събор на Православната Църква.

Даже и да съществува тема заслужаваща да бъде предмет и причина за свикване и провеждане на Вселенски Събор, тя явно не е известна на днешните инициатори, организатори и редактори взели участие във всички досега проведени „конференции” с техните по-ранни и най-нови „каталози”. Защото, ако не беше така, как биха ни обяснили, че от времето на Константинополското събрание от 1923 г., през Родоското от 1961 г., до Женевското от 1976 г. постоянно се променя „тематиката” и „проблематиката” на този бъдещ Събор? Променя се броят, редът, съдържанието и самите критерии на каталога от теми, които би трябвало да бъдат предмет на работата на такъв велик и уникален църковен форум, какъвто би трябвало да бъде всеки Свети Вселенски Събор на Православната Църква.

Всъщност всичко това показва и подчертава не само една проста, обикновена непоследователност, но и явна неспособност и непознаване на Православието от страна на онези, които сега се опитват по всякакъв начин и с всякакви средства да натрапят на Православната Църква този свой „Събор”, незнание и неспособност да усетят и осъзнаят, какво е означавал и какво означава един истински Вселенски Събор за Православната Църква и нейната христоименита пълнота на верните. Защото ако биха осъзнали това, тогава биха знаели, че преди всичко в историята и живота на Православната Църква никога нито един събор, а още повече такова изключително, благодатно, свето-петдесетно събитие, каквото е Вселенският Събор, не е търсило и не е фабрикувало по изкуствен способ теми за своята работа и заседания! Никога предварително и преднамерено не са се провеждали „конференции”, „конгреси”, „предсъборни съвещания”, а подобни натъкмени съвещания са напълно чужди и непознати за православната съборна традиция и на практика са прекопирани от западните организации, чужди на Христовата Църква.

Историческата реалност е очевидна: Светите и от Бога свиквани Събори на светите отци винаги са имали за решаване пред себе си конкретно един или най-много два до три наболели проблема, поставени пред тях заради велики ереси и разколи, които извращавали вярата, разделяли Църквата и създавали сериозни проблеми за спасението на човешката душа, за спасението на православния Божий народ и цялото Божие творение. Затова Вселенските Събори винаги са имали христологически, сотириологически и еклесиологически характер, което ще рече, че тяхна централна и единствена тема, главно и единствено благовестие винаги бил: Богочовекът Иисус Христос, нашето спасение и нашето обожение в Него. Да, да, да: Той – Единородният и Единосъщен Въплътил се Син Божий, Той – Целият в тялото на Църквата, Той – Вечният Глава на тялото на Църквата заради спасението и обожението на човека, Той – цял в Църквата чрез благодатта на Светия Дух и правата вяра в Него – Православната вяра. Това е истинската православна, апостолско-светоотеческа тематика, безсмъртната тематика на Църквата на Богочовека във всички времена – минало, сегашно и бъдеще. Единствено тази тематика може да бъде предмет на евентуален, бъдещ, Вселенски Събор на Православната Църква, а не схоластико-протестантските „каталози от теми”, които нямат никаква съществена връзка с духовния опит и духовния живот на апостолското Православие през вековете, а са само анемични, хуманистични теореми.

Вечната съборност на Православната Църква и всички нейни Вселенски събори се заключава във всеобхватната Личност на Богочовека Господа Иисуса Христа. От позицията на тази централна, всеобхватна, православно-съборна тема и реалност, от позицията на тази единствена Богочовешка тайна и реалност, на която стои и ще устои Православната Христова Църква и всички нейни Вселенски Събори и цялата нейна историческа реалност, трябва днес да свидетелстваме пред небето и земята, а не с тези схоластико-протестантски хуманистични теми, които предлагат цариградските или московските „делегати” и „делегации”, които в този труден и критичен исторически момент се изявяват като „водачи и представители” на Православната Църква пред света.

със съкращения

Поводом сазива "Великог Сабора Православне Цркве"


Превод: свещ. Божидар Главев


Други статии от същия раздел:

module-template14.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти