Шмеман с ирония пише: „В Православната Църква почти няма монаси, които да не считат за свой свещен дълг, две години след пострига да пишат трактати за Иисусовата молитва, за духовността и аскетизма, да учат за умното делание и т. н.”. И къде Шмеман е открил купищата с въпросните трактати? На Атон? Но там на монасите е забранено да се занимават с учителство. За духовен съвет монасите, послушниците и поклонниците се обръщат само към опитни старци по указание на игумена.

В самата Гърция? Но там дори не на всички свещеници е разрешено да произнасят проповеди и да приемат изповеди, а само на имащите достатъчен духовен опит, и то по благословение на епископа.

В Съветския Съюз по времето на Шмеман Църквата била подложена на гонения и освен официалното списание и някои богослужебни книги никаква църковна литература не се издавала.

Всичко навежда на мисълта, че Шмеман се дразни от самата Иисусова молитва, както и от всичко изглеждащо му като окаменели останки от Византия.

Разбира се, младият монах, нямащ още достатъчно богат личен опит, а още повече и без благословението на архиерея или духовния наставник, не бива да става самозван учител и да съчинява трактати. Само че Шмеман с личния си пример е доказал, че възрастен човек, имащ сан, висока длъжност и значителна ерудиция, може нищо да не разбира от монашество, но да пише антимонашески пасквили, което е много по-лошо от трактати за духовен живот, писани от незрели, но самоуверени иноци.

Нататък Шмеман описва срещата си с две монахини: „Миналата седмица при мен бяха две монахини. Оставиха у мен впечатление не толкова за обърканост, колкото по-скоро за своего рода „прелест”, в която, струва ми се, почти автоматично изпадат всички тези специалисти и специалистки по духовен живот”. Шмеман навярно знае, че „прелест” означава висша форма на самоизмама, самозаблуда, демонична гордост и претенция за святост. В прелест се намират сатаната и падналите духове, а също и онези, които им подражават в гордостта си. Ако Шмеман бе приписал прелестта като състояние на духовен егоцентризъм и тиха обсебеност само на тези две монахини, бихме могли да допуснем, че те действително са духовно болни хора, за които добрият пастир скърби. Но Шмеман заявява, че в прелест „почти автоматично изпадат всички тези специалисти и специалистки по духовен живот”.Така протопрезвитерът приписва прелест на почти цялото монашество, което се стреми към духовен живот, а животът според монашеската традиция иронично назовава „духовна специалност”. Такова обвинение, което в предишни времена би предизвикало възмущение и протест, не е получило достоен отговор, а дори привело в умиление игумен Пьотр Мещеринов. Трябва да отбележим, че в наше време и други модернисти се отнасят към монашеството с подобен цинизъм. Така например един известен модернист заяви в печата, че най-близкият еквивалент на ветхозаветното фарисейство се явява съвременното монашество.

Нататък Шмеман продължава: Това, което повече от всичко ме поразява, е неблагодарността. Всички тези монаси постоянно се чувстват зле. Тях „не ги разбират”, пречат им да „монашестват”, обиждат ги и т.н”. Шмеман е протопрезвитер и ректор на Духовна академия. При него като пастир идват монахини и идват не на гости, не за споделят радостта, „че животът е прекрасен и е чудесно да се живее”, а идват като при наставник със своите болки, скърби, недоумения, надявайки се да получат отговор или утешителна дума. Грешката на тези монахини е в това, че те не са разбрали, че за монашеския живот може да съди само човек, който познава този живот от опит. Шеман може да им даде консултация по история на Църквата, въпросите на икуменизма, да им прочете лекция по софиология, да покаже сходството и различията между концепциите на Флоренски и Булгаков, но на тях това не им трябва. Те се оплакват на свещеника, както деца на баща си, а той не ги разбира и нарича тяхната скръб и недоумение неблагодарност към Бога и егоцентризъм. Той възкликва: „Всички тези монаси постоянно се чувстват зле”, забравяйки че с лекаря е нормално да се говори за болести. А тук лекарят, след изслушването на болните, заявява: неблагодарни, постоянно хленчещи хора, все им е зле.

Шмеман нищо не може да обясни на тези монахини. Ерудитът в науките често се оказва лаик в монашеския живот, тази духовна наука на науките. Затова заради собственото си безсилие се сърди на монахините, открили пред него своите рани. Едва ли монахините са си отишли от Шмеман утешени и умиротворени. Но колкото и парадоксално да звучи, на монасите постоянно им е добре и постоянно им е зле. Постоянно им е добре, защото монахът, ако не нарушава своите обети, изпитва вътрешна радост от докосващата сърцето Божия благодат, и постоянно им е зле, защото тази благодат открива пред човека дълбочината на неговото грехопадение и той се чувства далеч от Бога, но тези укори на съвестта и недоволство от себе си се явяват двигатели на монашеския живот.

Нататък Шмеман продължава: „Винаги някаква „криза” и винаги, уви, егоцентризъм”.Монахът е в постоянна борба със своите страсти и с демоничните сили. Той чувства разрива между монашеския идеал и своето собствено душевно състояние. За съжаление, разбирането, че монашеството е преди всичко съкровен, вътрешен живот и че в относителна независимост от външните обстоятелства се съзижда и съхранява вътрешната свобода, не идва веднага. Особено в началото на монашеския път на човек му се иска да се опре на близки нему по дух хора, иска му се да го разбират, да го подкрепят, да го ободряват и да му помагат. Но тук при различните индивидуални особености и душевни предизвикателства, монахът често се сблъсква с неразбиране в самата монашеска среда и това предизвиква болка в душата му, чувство на опустошение и оставеност. Затова човек трябва да открива сърцето си не пред всеки, а само пред своя наставник. Ала недоуменията, объркаността, колебанията, съмненията, изкушенията от тъмните сили, неочакваните трудности по духовния път не трябва да се наричат криза. Това са стъпките на дете, което се спъва, пада и става, плаче, разтрива натъртеното място и продължава напред.

Що се отнася до обвиненията на монасите в егоцентризъм, то е в резултат на неразбиране на монашеския живот и това, което се нарича вътрешно делание. Монахът е длъжен да събира мислите си, които блуждаят около предметите на външния свят, да ги заключва в себе си и да ги съединява с думите на молитвата. Това откъсване от външното, стоенето на ума в сърцето, отдалечаването от света и неговите проблеми, стремежът към уединение и мълчание могат да се сторят на страничния наблюдател като егоцентризъм и оскъдняване на любовта.

Нататък Шмеман възкликва: „Тази „духовност” представлява някакъв тъмен, зъл свят, отрицание на ближния, безконечни спорове за «monasticism» (монашеството)”. Такива възражения подхождат повече на лектор-атеист, за когото монашеството е тъмен, фанатичен, мракобеснически свят, отколкото на православен свещенослужител. Но, позволете да попитаме, самият протопрезвитер Ал. Шмеман бил ли е някога част от този свят, че така смело съди за него? Защото, стоящият до стената, няма как да знае какво има в дома.

След това Мещеринов привежда цитат на Шмеман за монашеството, който предизвиква недоумение, как е възможно един човек да изказва диаметрално противоположни мнения. Ето какво пише Шмеман: „Днес е необикновен ден. Посетихме три манастира в пустинята, които са носители фактически на непрекъснатата традиция от Антоний Велики, Макарий Велики и т. н. Гробницата на Ефрем Сирин! Но най-поразителното е, че всичко това живее. Истински монаси! Да, до момента бях виждал само подражание, игра на монашество, бръщолевене, подмяна, стилизация и главното, безкрайни дрънканици за монашество и духовност. Но ето че те са в истинска пустиня, извършват истински подвиг, ... в главата ми са хиляди въпроси, но с тях ще трябва да се занимавам постепенно”.
Не е известно, занимал ли се е Шмеман с „хилядите въпроси”, възникнали в неговата глава, ала нас преди всичко ни интересува въпросът, за какво монашество толкова възторжено пише той. Оказва се, за еретическо, монофизитско монашество!

Изобщо у модернистите се наблюдава особена вродена симпатия към еретиците. Хвалейки ги, модернистите по този начин се стараят да унижат Православието. Непонятно е, как Шмеман от краткото си посещение у тези манастири, успява да направи такива категорични изводи за вътрешния живот на монасите. Той пише, че у тях са съхранени традициите на Антоний и Макарий Велики. Но нима може Православната традиция, в това число и монашеската, да се съхрани в течение на хиляда и петстотин години у еретиците?! Та нали самата ерес е погрешно, извратено разбиране за духовния свят и духовния живот.

Ереста е гибелна, на какво тогава се радва Шмеман? Оказва се на това, че според него, православните монаси са се превърнали в артисти, фарисеи, лъжци, занимаващи се с празни приказки, а в ересите е съхранено истинското подвижничество, поради което еретиците трябва да бъдат пример за нас! В такива теософски обятия Шмеман тласка православните, а игумен Пьотр му ръкопляска.

Поклонил се доземи на монасите-еретици, Шмеман отново продължава нападките си по адрес на Православното монашество: „Цялото това дърдорене за монашеството, за иконите, за духовността, ах, как всичко това е дребнаво, фалшиво, някаква игра на себелюбие! ... Всички тези разговори за мен са станали съвсем непоносими. Живеем в свят на фалшификати”.За модернистите църковното Предание, традициите и ритуалите са дреболии. В последно време към тези „дреболии” се прибавят и догматите. Така например митрополит Антоний Блум е казвал, че Вселенските събори, на които били определени и установени християнските догмати, са нещастие за Църквата. Модернистите искат ересите и Православието да врят в един теософски котел.

<< предишна || следваща >>

Карелин.р-ру

Превод: свещ. Божидар Главев