На срещата между студентите от Теологическия институт на руската лутеранска църква (скандинавска традиция) и студенти от Санкт-Петербургската Духовна академия беше обявено, че тя се провежда в духа на Христовите думи „да бъдат всички едно” (Иоан. 17:21). Протодякон Константин Маркович – преподавател в Санкт-Петербургската Духовна академия, изрази увереността си, че „всеки диалог, който се провежда в дружеска атмосфера, безусловно би бил полезен и ще бъде от значение, може би не сега, но в бъдеще”.

Въпросният протодякон не е сред познатите на нашата православна общественост икуменисти, но тъй като неговото изказване е знаково за участниците в подобни диалози на икуменическа „любов”, в следващите редове ще се позанимаем с него.

Според Свещеното Писание и Православното учение, за да е полезен един диалог, не е важна просто „атмосферата”, а участниците и по-точно тяхното духовно и нравствено състояние, защото вярно е, че Псалмопевецът възкликва: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1), но освен това безкомпромисно заявява: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи” (Пс. 1:1). Затова, колкото и „дружеска” да е „атмосферата” в събранието на нечестивците, отиването и стоенето там никак не е полезно, защото това не са братя, а лъжебратя и с тях ние трудно можем да живеем „наедно”.

От несъмнена важност са още позициите на участниците, както и целите на диалога. Като правило конкретна цел на тези диалози няма, защото в цел е превърнат самият диалог, което личи и от самоувереното заявление на протодякона, че такъв диалог безусловно (да не е посмял някой да се съмнява!) ще бъде полезен.

Апостолският съвет, обаче, касаещ подобни диалози е: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж” (Тит. 3:10). Следователно, първото нещо, което трябва да си изясни "православният" участник в такъв диалог е, съгласен ли е еретикът да бъде в позицията на съветван. В повечето случаи това, за съжаление, съвсем не е така и в положение на съветвани и наставлявани се оказват „православните” участници. Оказва се, освен това, че те са и доста по-възприемчиви ученици.

В хода на въпросната среща, участниците установили, че, видите ли, нямало различия между православното и лутеранското разбиране за Светата Евхаристия! Въпросната разлика е съвсем ясна за всеки що-годе грамотен православен християнин и тя е, че докато ние вярваме, че се причащаваме с истинските Тяло и Кръв Христови, лутераните допускат само „съприсъствие на Тялото и Кръвта Христови, не изменящи същността на евхаристийния хляб и вино” и не признават цялостното тайнственото пресъществяване на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. Тоест от Православна гледна точка категорично не може да има никакво съгласие с тях по този въпрос!

Можем да се досетим, обаче, как е било постигнато това съгласие и с цената на какво. Това може да стане, само ако „православните” участници изоставят Православния възглед за тайнството Света Евхаристия и възприемат някой еретически като например този на проф. Осипов, който наистина е твърде близък до лутеранския, и по тази причина съвсем приемлив за самите тях. Проф. Осипов отхвърля пресъществяването на Светите Дарове и говори за ипостасно съединение (възприемане) на хляба и виното в ипостаста на Богочовека Христос.

Значи и според проф. Осипов, и според лутераните, християните се причащават с хляб и вино, а не с истинските по същество, (а не само по благодат, благословение, самовнушение, символично възпоминание, или ипостасно възприемане-съединение) Тяло и Кръв Христови. Ето на такава цена обикновено се постига съгласието на такива срещи – цената на отстъплението на православните участници от Православното учение. Следователно, такъв диалог няма как да е полезен, както за лутераните, така и за православните.

„Да бъдат всички едно” е баналният девиз-оправдание на икуменистите по света, придали на Христовите думи съвсем друг смисъл. Но за разлика от икуменистите, Христос не е бил мечтател или утопист, и добре е знаел, и неведнъж е заявявал, че малцина ще са онези, които ще Го последват, а още по-малко пък онези, които ще Го следват докрай. Запленени от собствените си романтични въжделения, икуменистите отнасят тези Негови думи („да бъдат всички едно”) към всички хора живели някога някъде на земята. От десетилетия насам истинският смисъл на тези Христови думи многократно е бивал свеждан до знанието на икуменистите, но, продължавайки да придават друго значение на Христовите думи, те безочливо демонстрират своята наглост и упорство в заблудата, както и това, че от думите на Спасителя Христос ги интересува единствено онова, което да оправдае собственото им стоене „в сборището на развратителите”. Думите на Спасителя, обаче, категорично изобличават погрешността на това разбиране, защото Той Сам подчертава: „не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал” (Иоан 17:9).

Ако икуменистите прочетат цялата Първосвещеническа молитва, ще разберат, че Христос прави ясна диференциация между Своите ученици и повярвалите по тяхното слово (вж. Иоан. 17:20) от една страна, и света, тоест всички останали хора, от друга. Икуменистите постоянно се стремят да заличат тази граница, но няма как да не се конфронтират с казаното от Спасителя: „светът ги намрази, защото те (Христовите ученици, които трябва да бъдат всички едно, ск. м.) не са от света, както и Аз не съм от него” (Иоан. 17:14). Значи между света, който цял лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и Христовата Църква ще има непрекъснат антагонизъм, докле свят светува, и докле има Църква. Така че пътят за изпълнение на Христовия завет „да бъдат всички едно”, който икуменистите лукаво предлагат (свят без граници, Църква без догмати) не е Христовият, не е правият, верният път, а е път антихристов, измамен, лъжовен и лукав.

Христовият път е ясен. Този, който е в света – неверникът, еретикът, трябва да се покае и да влезе в числото на Христовите ученици, което ще рече, да стане православен. Само тогава и за него ще се отнесат думите „да бъдат всички едно”, а другият път, заличаването на границата между света и Христовата Църква, както вече казахме, е една много опасна, поради своята богопротивност, утопия: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния” (2 Кор. 6:14-15)?

Твърде често някои люде са склонни да се отнасят снизходително към подобни утопични очаквания, но е добре да знаем, кой всъщност е техният вдъхновител. Христос представя пред очите ни една доста сурова, лишена от романтика реалност. Когато, например, разкрива един аспект от тази реалност на Своите ученици, казвайки им, че „Син Човечески трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да възкръсне” (Марк. 8:31), апостол Петър, обзет от типичните за човешкия ум утопични въжделения, се заема да разубеждава Спасителя: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе” (Мат. 16:22). Следва, обаче, строгото изобличение: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко” (16:23). Тук Спасителят не просто изобличава апостола, но и ясно посочва източника и автора на тази съблазън – сатаната.

На същата тази съблазън се поддават и всички участници в икуменическите диалози. На пръв поглед, какво пък, от човешка гледна точка, те може и да са водени от някакви добронамерени пориви. Както виждаме, тези пориви могат да бъдат облечени дори с някой (изваден от контекста) евангелски цитат. Но, смесвайки Божието и човешкото, или по-точно разменяйки местата им, те поемат не по Христовия път, а по пътя човешки, за да излязат на пътя дяволски. Затова е добре да знаят, че един ден и те ще чуят същото сурово изобличение, което е чул апостол Петър: „Махни се от мене сатана!”. Защото именно сатаната е истинският вдъхновител и автор на всяка утопия, една от които е и икуменизмът.