Относно методите за асистирана репродукция (ин витро, сурогатно майчинство и пр.)

Благословеното невежество

В паметта ми неотдавна изплува един спомен от детските години. Голяма част от лятото, както много от своите връстници, прекарвах при баба си в едно балканско градче.

Всъщност повечето време бях при своите вуйчо и вуйна, но разказът е свързан с баба ми, така че в случая важната е тя. Вече бях придобил начално познание за Божието съществуване и присъствие в живота на човека от един благочестив християнин от същото това градче. Баба ми отначало се притесняваше да говори с мен на тази тема, но постепенно и тя започна да споделя някои неща от своя опит. Често споделяше впечатленията си от божиите служители, но от всички свещеници, за които споменаваше, към един от тях тя имаше особено отношение. Не съм запомнил името, но запомних благоговението и трепета, с които се отнасяше към него. Помня още, че само него никога не наричаше „поп”. Наричаше го малко завалено, но все пак „свещеник”. Казваше, че имал „много голям дух” и на моменти бивал много строг. И за други свещеници говореше, че опитвали да бъдат строги, но за тази тяхна строгост тя говореше с неприязън. За строгостта на този свещеник, обаче,  говореше с някакво детско възхищение. Та за една такава проява на пастирска строгост от времето на бабината ми младост ще тръгне реч.

Заженила се една мома. По стар български обичай на предния ден вечерта преди сватбата невестата отишла в дома на своя по-възрастна сродница и там се били събрали вече омъжени жени с опит, за да я понаучат на едно друго, което щяло да й бъде полезно за брачния живот. На този своеобразен инструктаж, освен другото се обръщало внимание и на това, какво трябва да прави невестата по време на първата брачна нощ.

Минал инструктажът, минала после и сватбата. Дали съвестта нещо я зачовъркала или по някаква друга причина, но жената отишла при свещеника и му разказала за тази предбрачна консултация. Той много се разлютил и й казал да предаде на жените, които я поучавали, още същия ден да дойдат при него в черквата.

Оттук нататък баба ми разказваше вече не само по слух, но и от непосредствен опит, понеже била заведена в църквата от друга жена, ей тъй за компания, макар самата тя да не била участвала в инструктажа. Дали било неделя или празник не е ясно, но в църквата постоянно влизали и излизали хора. Свещеникът ги посрещнал още на двора с въпроса: „Какво направихте с невестата?” Жените една през друга започнали да обясняват, че нищо нередно не са направили, и че туй същото нещо са правили и техните баби, и бабите на бабите им. Тогава свещеникът велегласно и пред всичкия народ изразил съмнение в тяхната невинност и гласът му се разнесъл из целия храм: „Вие сте обезчестили невестата!”.

Жените останали като гръмнати. Никога не били чували някой да се противопоставя толкова властно на утвърдените в женското съсловие порядки, но понеже, както баба ми обясняваше, той говорел „с много голям дух”, те стояли свели глави като прекършени. Почти готови да се съгласят със свещеника, намерили сили само да попитат, защо да са обезчестили невестата, ами нали само я запознавали какво трябва да прави.

„Ами ха нà, затова сте я обезчестили, - рекъл свещеникът, - защото тя затова е невеста, защото не знае и не трябва да знае за нещата, които се случват между мъжа и жената, докато те не се случат. „Невеста” означава „незнаеща”. Затова се и казва „непознала мъж”, а не само „не била с мъж”.

Дали жените вникнали в това обяснение или приели казаното от свещеника, само заради „силата на духа”, няма значение. Важното е, че авторитетът на този обичай оттогава нататък сериозно се поразклатил, а когато бъдещите булки бивали инструктирани, частта, касаеща първата брачна нощ, била пропускана.

Такова нещо днес, за съжаление, трудно може да се случи. Първо, защото почти не са останали духовници с изострена чувствителност към непорочността и благочестието, властно изобличаващи порока. И второ, миряните, които и тогава не са били много лесни, днес съвсем пък нищо не дават да им се каже и си знаят тяхното. Или с други думи, загубили сме вече представа, що е това свян и интимност. Сега всякакви въпроси се поставят на най-безсрамно и публично обсъждане. Публичността, общодостъпността на дискусиите, и всичко разголващият плурализъм не понасят да има области на интимни отношения и съкровено познание или незнание; кътчета на смирено, свенливо мълчание, където нещата се обясняват с половин дума, без думи, или пък не се обясняват.

Тази печална загуба на представата за това, що е интимност и интимни отношения, даде своите горчиви плодове и при разразилата се буря около оповестяването Становището на Св. Синод относно методите за асистирана репродукция. С присъщата си шумност и безпардонност нашата църковна, нецърковна и антицърковна общественост се втурна в обсъждане на въпроса, допустими ли са и доколко методите за асистирана репродукция ин витро, сурогатно майчинство и пр.

Капиталната грешка в подхода също доведе до печални резултати, защото нещата още в самото начало бяха гнили. Защо, например, мнението на Църквата беше притрябвало на политиците, които подготвят въпросния законопроект? Известно е, че нашите законотворци в по-голямата си част са невярващи или нецърковно вярващи хора. Значи тях не ги интересува духовната страна на въпроса, защото досега не е проличавало тя да има значение за тях. Следователно, причината да се обърнат към Св. Синод е от светски, политически характер. Няма как да сме сигурни, че такъв ход е бил замислян като клопка, но в крайна сметка така се получи. Лошото в случая е, че Св. Синод се улови в нея и направи грешка.

Първото негово становище, макар да съдържа някои неясноти, както и странни за църковен документ медицински аргументи, все пак в частта, в която въпросът се разглежда в светлината на Свещеното Писание и Предание, е достатъчно добре издържан. Поне позицията е ясна и добре обоснована. Това, което впоследствие беше добавено, а именно частичното разрешаване на метода ин витро при определени условия, откъдето и да се погледне, стои като кръпка от небелен плат. И тук баналното оправдание „по икономия” съвсем не може да се приложи, защото икономията, тоест пастирското снизхождение си има своите граници, принципи и цели. Снизхожда се към немощния, към падналия, но няма как да се снизходи към такъв, който се е поставил над пастира, над Църквата и над Божия Промисъл. Такъв трябва първо да бъде свален от „висините”, на които се е покатерил, да му се покаже къде е неговото място и чак след това да се прилага пастирското снизхождение, ако е нужно. На самопревъзнасящи се люде Църквата не бива да оказва снизхождение и да дава църковно-правни консултации, защото обикновено се случва това, което и стана по време на събитията, дали повод за тази статия.

За „поправката” в Становището на Синода

„А фарисеите и законниците, <…> отхвърлиха волята Божия спрямо себе си. Тогава Господ рече: на кого, прочее, да уподобя човеците от тоя род? И кому те приличат? Те приличат на деца, които седят на тържището, викат едно на друго и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте. Защото дойде Иоан Кръстител: нито хляб яде, нито вино пие; а казвате: бяс има. Дойде Син Човеческий: яде и пие; а казвате: ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници” (Лука 7:30-34).

Фарисеите и законниците са онези, които постоянно питат Господа, но не за да се научат, а за да Го хванат на дума. Със същата цел бе попитан и Св. Синод, защото ако хората, които отправиха запитването, имаха по-сериозен интерес към Божия закон, съществуват много други също тъй важни неща, за които би трябвало да питат, но не го правят. На фона на всичките проблеми и цялостното духовно състояние на нашето общество въпросът за методите на асистирана репродукция стои някак второстепенен. А след скандалът с досиета съвсем загуби своята актуалност. Обществената реакция по отношение позицията на Синода не закъсня и всичко протече по обичайния сценарий с пълно демонизиране на Църква, клир и богомолен народ. Срещу Църквата и Св. Синод се раззинаха какви ли не усти и механично заповтаряха обичайните медийни клишета, как „Църквата, която не заклеймява морално деградиралите и алкохолизирани свещеници, алчните владици и разхищението на средства от миряните, изразява мнение за неща, които не й влизат в работата”. Изразява, зер, нали я попитаха! Но кой попита „специалистите по всичко” - медиите, че се разлаяха като свирепа глутница помияри?!

Вместо обаче да остане на първоначалната си, наистина непопулярна, но пък поставена на вярната духовна основа позиция, Синодът размисли и приши следната странна кръпка към първоначалното си становище, заявявайки, че всъщност методът ин витро бил допустим, само когато „се използва материал от самите съпрузи и се имплантира(т) ембрион(и) в самата съпруга, без да се допуска унищожаването на нито един от тях”. Това т. нар. „прецизиране” на позицията, обаче, напълно обезсмисли написаното в първата глава на Становището „Семейството като домашна църква” и влезе в конфликт с някои части от втората глава „Майчинството и децата в светлината на св. Православие и секуларния хуманизъм”.

Системната грешка, която се допусна в логиката на тази „поправка”, е че разсъжденията бяха сведени до молекулярно-биологично ниво, а духовните съображения бяха съвършено пренебрегнати. Прие се, че ако се ползват полови клетки от външни донори, тогава се нарушава целостта на семейството, защото в процеса се намесват външни лица, но ако се ползват полови клетки само от двамата съпрузи, етичен и духовен проблем не съществува.

Ако обаче се опитаме да разсъдим духовно, ще видим, че целостта на семейството се нарушава със самия метод ин витро, независимо в каква разновидност се прилага той. Защото щом става въпрос за асистирана репродукция, значи налице е асистент или асистенти, тоест налице е външна намеса. Богоустановената интимност на зачеването се унищожава по най-груб начин.

С въпросната „поправка” Становището много заприлича на т. нар. лобистки закони, при които в даден закон се уреждат определени правни взаимоотношения, а някъде из преходните и заключителни разпоредби се вкарва, наглед съвсем незначителна подточка, която, обаче дава възможност на нежелаещите да спазят закона да го заобиколят. И така редактираното Становище оставя четящите да се двоумят между два еднакво възможни шизофренични варианта:

а) ин витрото е (уж) забранено, но на практика е разрешено;

б) ин витрото е (уж) разрешено, но на практика е забранено.

Всъщност въпросното разрешение при гореупоменатите условия е илюзорно. Клиниките в България, където може да се осъществи ин витро оплождане при стриктно спазване на тези условия, са единици. Освен това самата логика на метода е такава, че по принцип на бъдещата майка винаги се предлага да оплодят възможно по-голям брой яйцеклетки, за да има и по-големи шансове за успех. Това че някои от ин витро-специалистите твърдят, че в техните клиники тези условия се спазват, не бива в никакъв случай да ни заблуждава. Това просто няма как да бъде сто процента гарантирано. И тогава отговорността за унищожените ембриони ще падне върху Св. Синод, медиците и семействата, потърсили клиниките за асистирана репродукция.

С Бога или със света

Недейте се съобразява с тоя век (Рим. 12:2), пише св. ап. Павел, а нашият Св. Синод направи точно това, съобрази се със стихиите на този век, опита да се приспособи и сбърка. И какво стана, като се опитаха да угодят на света? Светът пак не остана доволен и продължава да се зъби и да хули Църквата. Ненапразно св. Николай Сръбски предупреждава: „Всеки опитен християнин знае, че ако Богу може да се угоди с истина и справедливост, то на света е не­възможно да се угоди по никакъв начин - нито с истината, нито с лъжата, нито с правдата, нито с неправдата”. И тъй като нашите архиереи не си бяха изяснили на кого ще служат, започнаха да се люшкат насам-натам, като тръстика люлеена от вятъра, притиснати от всенародните вопли, но и „подпомагани” от разпространяването сред църковната общественост на целенасочено невярна информация. В това отношение, както винаги, ярко се отличи псевдоцърковният, а всъщност антихристиянски сайт Двери.бг, като за пореден път доказа, че списващите го съществуват единствено за да разпространяват лъжеучения, клюки, интриги, и подвеждаща наивниците, които им вярват, информация.

В статията „Позицията на другите православни църкви относно оплождането ин витро и сурогатното майчинство”бе заявено, че по отношение на метода ин витро „другите православни църкви са по-сдържани в оценките си, като не отхвърлят асистираната репродукция, стига да са съблюдавани определени условия. Позицията на Българската църква (става въпрос за първоначалната „непрецизирана” позиция, ск. а.) е по-близка с тази на Римокатолическата църква, която категорично отхвърля тези методи и не приема прилагането на принципа на икономията”.

Първо, тук е налице некоректно обобщение. Въпросните „други православни църкви” са само две – Руската и Гръцката, затова по-правилно е да се каже „някои от другите”. Второ, нагла лъжа е, че „позицията на Българската Църква е по-близка до тази на Римокатолическата църква”. Налице е поредното лукавство, с фабрикуването на мнимо сходство на дадена позиция на Православната Църква с тази на католическата, само за да бъде компрометирано православното становище и на негово място да бъде наложено неправославно такова. На практика истина е точно обратното. Определено можем да говорим за принципно сходство на позициите на Руската и Гръцката поместни църкви с католическата, защото това, което ги обединява е двуличието. Просто двуличието на римокатолиците е доста по-рафинирано. В това отношение те имат далеч по-богат исторически опит.

Как са постъпили във Ватикана? Издали са официален документ, в който се отхвърля метода ин витро. Официално не се предвижда прилагане на икономия. В същото време, обаче, финансират клиника в Брюксел, където се практикува методът ин витро и се правят различни изследвания с цел неговото развитие. Там ограниченията при изкуственото оплождане са абсолютно същите като в становищата на Руската и Гръцката църкви.

Следователно, именно частичната допустимост на метода ин витро е копирана от католическата позиция, а православната следваше да бъде пълното му отхвърляне. Но нима може да се очаква нещо добро, когато такива концепции се изработват от съмнителни „комисии по биоетика”, в които определящо мнение имат хора, като цитирания в статията на Двери.бг о. Димитрий Першин, който сам е активен борец против забраната на абортите!

В статията си авторката самоуверено твърди: „Гръцката православна църква е разработила задълбочен документ по въпросите на биоетиката, който се отличава с яснота, последователност и е пастирски ориентиран”. Но от откъса, публикуван в статията, съвсем не оставаме с такова впечатление. Най-общо казано този гръцки „документ” е по-скоро човекоугодлив, отколкото „пастирски ориентиран”. В него, както и в руското становище, е допуснат същият компромис (допустимост на метода ин витро при положение, че не се убиват ембриони и се ползва материал само от съпрузите), който впоследствие бе допуснат и в българското становище. При това положение е налице ориентация към човешката воля, а Божията - поставена в подчинено положение. Ако някой смята, че това означава „пастирски ориентиран”, значи този някой съвсем е загубил способността да различава ляво от дясно и е напълно дезориентиран. Освен това някои от оповестените стъпки, които би трябвало да се следват при обгрижването на вярващите, събуждат недоумение. Ето два примера:

„А) Да проявява ясно и действено разбиране и любов към хората. Църковното слово да бъде с дух и истина, но и състрадаващо и човеколюбиво”. Да не би гръцките църковни пастири да са някакви неуки и некадърни наемници, че да не познават тези основни изисквания, за да трябва тепърва да бъдат учени, посредством подобен параграфен инструктаж? И нима такива самопонятни изисквания могат да бъдат част от сериозен църковен документ? Обикновено тези неща са ясни за църковния пастир, далеч преди да бъде ръкоположен, следователно тук му се внушава нещо съвсем друго – да представи нарушаването на Божията воля по възможно най-приемлив за изнежения слух на съвременните хора начин.

Втори пример:

„Г) Да осведоми хората в какво точно се състоят тези методи и да посочи  моментите, които обикновено създават нравствени и духовни проблеми”. Тук на църковния пастир му се вменяват несъответстващи на призванието и длъжността му задължения, което би могло да бъде избегнато, ако позицията на Гръцката църква по този въпрос бе издържана в духа на Божия закон, именно разясняването на който е дълг на всеки един пастир.

Изобщо от тези текстове лъха една лакейска демонстрация на пастирска загриженост, в която има обаче нещо престорено, неистинско и раболепно: „Вижте ни колко сме загрижени и снизходителни!” Руската позиция поне е заявена съвсем откровено, без излишната витиеватост на гърците.

Между точки Д) и Ж) е налице пък принципно противоречие. В точка Д) от становището на Гръцката църква се казва: (Църквата би трябвало, ск. м.) „Ясно да покаже, че заради всичко това, а именно – неестествено, асексуално зачатие, „излишни” ембриони, възможности за злоупотреба, генетични намеси и моделиране и т. н., тя се затруднява да благослови тази практика и да приеме за свои пътища, които противоречат на нейния дух”. Тук, макар и доста уклончиво, е казано, че Църквата не приема тези методи, тоест те са отхвърлени, така да се каже, анблок. И изведнъж в точка Ж) следва странното уточнение, че те са допустими „по икономия” при условие, че не се създават излишни ембриони и материалът за оплождането се взема само от двамата съпрузи. Тук освен горепоменатият погрешен молекулярно-биологичен подход е налице и злоупотреба с понятието „икономия”. Вече стана ясно, при какви случаи се прилага пастирското снизхождение, а сега само ще добавим, че икономията се прилага по изключение и строго индивидуално към всеки конкретен случай, като в никакъв случай не трябва да се упоменава в самата законова разпоредба, тъй като икономията по същество, е временно преустановяване или промяна в действието на правилото. Как тогава може да се впише в самото правило? Нека си представим, как би звучало например 7-мо апостолско правило, ако към оригиналния му текст: „Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеи, да се низвергне от свещен чин” се направи добавката, че „по икономия се допуска празнуване на пасхата и преди пролетното равноденствие, и заедно с иудеите, стига само да не се нарушава, примерно, формалното единство на Църквата”! Че кой би спазвал такъв канон и какъв изобщо би бил смисълът от него? И тъй, когато икономията е спомената вътре в самата законова разпоредба, тя автоматично я обезсмисля, защото се унищожава мотивацията законът да бъде спазван. В становището на Гръцката църква личи единствено малодушие и безпринципност, но не и пастирска загриженост.

Днес много хора си мислят, че добрият пастир е снизходителният пастир, и че колкото по-снизходителен е той, толкова е по-добър. Евангелският образ за добрия пастир, обаче, съвсем не се покрива с тази романтична представа. И тук възниква един основополагащ, според мен, въпрос. Въпросът за мярата на пастирското снизхождение.

следваща >>