Много църковни хора се удивляват на неподправената ненавист на протопрезвитер Шмеман към Православието, към Преданието, особено към Типикона и православните хора.

Ето какво пишат за Шмеман свещ. Игор Белов и Николай Каверин: „У прот. Ал. Шмеман чувството за църковност било напълно атрофирало и той дори не криел своето презрение към Православната Църква, към която, за негово нещастие, имал честта да принадлежи: „Не обичам и не мога да обичам Православната Църква … и бабешкото благочестие… През тези дни се наслаждавам на зимните олимпийски игри в Инсбрук по телевизията” (Дневники, с. 248-249). А ето и други цитати от неговите Дневници: „Лъжа, фалшификат, евтин ерзац е това самодоволно, глупаво, сантиментално „руско Православие” … Безкрайно съм уморен от целия този „православизъм”, от всичките тези дрънканици за Византия, Русия, бит, духовност, Църква, църковност, благочестие…” (с. 331). „Аз все повече и повече ненавиждам Византия, Древната Русь, Атон, тоест всичко онова, което за всички е синоним на Православието … Само пред себе си мога да призная, че моят интерес към Православието е обратно пропорционален на онова, което интересува, при това така страстно, православните” (с. 237). „Колко съм уморен от своята професия … Такова постоянно чувство на фалш, чувството, че играеш някаква роля. И е невъзможно да излезеш от нея” (с. 17). Не подобаваше ли в такъв случай прот. Ал. Шмеман в свое време да смени „професията” си, след като така го угнетява?!"

Ето още няколко нетрадиционни изказвания на така обожавания от съвременните „православни” либерали и уморен от своята „професия” протопрезвитер: „Чувствам отчуждение по отношение на всичко: типично руския „уют” на храма, към руското благочестие, в което винаги виждам някакво тъпо самодоволство…” (с. 215). „Духовност”, „църковност” – колко двусмислени и по тази причина опасни понятия” (с. 73). „Разговори … за тази „църковност”, към която все повече изпитвам истинска алергия … Болна религиозност. И всички тези забежки – кой към Византия, кой към Добротолюбието, кой към о. Патмос, кой към иконите” (с. 48). И още един цитат: „Цялата тази възторжена и пустословна шумотевица около неща като „духовност”, „умно делание”, „православие”, „паламизъм”, цялата тази игра на религия, започваща от самото богословие – идва един момент, когато всичко това те задушава и те води до униние” (с. 218).

* * *

Остава да кажем няколко думи и за ярките поклонници на Шмеман. Защото той наистина се е превърнал в истински символ на всякакви самозвани „реформатори”, които искат да променят буквално всичко в Църквата – от езика до календара.

При наблюдение върху поведението на обновленците лесно се забелязва интересна подробност: по едни въпроси те проявяват свръхлибералност, а по други са свръхревнители. Руските хора, макар повечето да са кръстени, но като масова практика все още рядко се причащават. „Аха, - крясва обновленецът, - този народ съвсем не е православен! Няма какво да говорим тук за някакви особени права на Православието, то е просто една от многото конфесии като баптизма например!”

А когато на гости му дойде учен йезуит, обновленецът ще изкрещи: „Хора, та той е истински православен и нашите църкви са църкви-сестри и самият той ни познава по-добре, отколкото ние познаваме себе си!”. Забравя обаче да каже, че той не само не се причащава, но и въобще не признава причастието. „Необходимо е по-често причастие”, пропагандира „високодуховният” проповедник на либералната модернистка секта и тук той - най-православният от православните, привежда за пример първите християни. „Но подготовка преди св. Причастие не е необходима”, добавя тутакси, превръщайки се в свръхлиберал. (О. Шмеман в характерния си стил на постоянно издевателство нарича изповедта „своего рода билет за причастие” и заявява: „Лично аз бих отменил (!) частната изповед”). „За какво са ни всички тези иерарси, защо трябва да ги слушаме, това не е смирение, а примиренчество, всеки сам си е господар”, проповядват новите радетели за църковни „свободи”. А веднага след това: „Ако нашите иерарси приемат решение за промяна на богослужебния език от църковнославянски на руски, то това трябва смирено да се приеме”.

Шизофреничните салтоморталета на обновленците от разказите им за необходимостта от често причащение по древните канони до ненужност да се съблюдават същите тези древни канони за подготовка преди св. Причастие ни карат да се усъмним в тяхното духовно здраве.

„О, ужас, - викнаха през 2004 г. украинските обновленци, - Църквата се намесва в политиката, тя се превръща в инструмент на великодържавната идеология на тоталитарната московска империя!” И тутакси изтичаха на площада, за да подкрепят оранжевия кандидат, протежето на американската империя, че и параклис направиха без благословението на църковните власти, и писма разпратиха от името на Църквата за необходимостта да му бъде оказана подкрепа. Крещят, че трябва хората по-добре да бъдат подготвяни за Тайнството св. Кръщение и че в днешния му вид това тайнство е сякаш неистинско, както казват, заради липсата на катехизация, но тутакси се преобръщат и признават „кръщението” на разколниците.

От една страна, неверие в благодатността на собствените тайнства, а от друга - тайнствата били действени при всички конфесии и при това без никаква подготовка. Ако православният е бил кръстен като младенец, то той не е съвсем пълноценен християнин, но ако така е бил кръстен филаретовец, той си е съвсем пълноценен. Къде е тук логиката?

Всъщност логика има, само че не богословска, а политическа. Тук дори и дума не може да става за каквото и да било „богословие”. Налице са съвсем прости, нечистоплътни политтехнологии. Честото причастие без необходимата подготовка трябва да убие благоговението към Причастието, прилагането на най-строги канони към руските християни - да притъпи уважението към Русия, признаването на тайнствата на разколниците - да подготви почвата не за канонично, а за политически мотивирано обединение с тях. Продължителната катехизация и кръщението в зряла възраст трябва да направят така, че по-малко хора да идват в Църквата. Излишно е да се напомня, че преминаването на съвременен език рязко е съкратило числото на посещаващите църква при католиците. Тази цел преследват и поддръжниците на съвременния руски и украински език в желанието си да бъдат въведени вместо църковнославянския.

Същността на тези цели в пълна мяра осъзнават само кураторите на проекта „православие-light”. Изпълнителите, които са достатъчно глуповати и ограничени млади хора, ревнители на „евроатлантическия избор” и на „реформи” в „закостенялата” Църква, е напълно възможно да вярват, че работят за нейното спасение. Последователите на Шмеман винаги обичат да говорят за чувството за реалност, което присъствало у тях, но което отсъства у техните опоненти – „злите църковни бабички”, „зилотите”, „охранителите”, „мисиофобите”. Но именно поведението на екзалтираните последователи на Шмеман говори за пълна неадекватност и загуба на чувството за реалност. Те и досега фанатично вярват в правилността и висотата на своето площадно поведение, където политиканите с „чисти ръце” ги използваха, давайки им „почетната” роля на безплатни статисти. Сега те шумно ругаят по интернет всеки кръстен ход с антинатовска насоченост. „Не трябва да се помага на Русия”, „Църквата вън от политиката” и прочее. Да се помага на агресивната американска империя обаче е „личен избор на всеки”.

Ето например в Москва живееше един филолог на име З. (няма да назоваваме цялото му име, все пак той сега е каноничен свещеник*)  – голям почитател на Шмеман, екзистенциалистите и либералната демокрация. У всички тях моделът и настройката са идентични. В обновленческите сайтове го именуват „интелектуалец”, макар че за да бъде такъв, освен начетеността и знанието на езици е необходимо още да умее да мисли и разсъждава. В началото на 90-те, когато започна икономическият упадък, той реши, че всичко, дори и „тази страна” никога вече няма да се изправи на крака, продаде големия си апартамент на безценица, разпродаде събраната от предците му библиотека, оставяйки за себе си само Фройд и замина на работа като преподавател в Италия. Там приел свещенически сан към Константинополската патриаршия (така де, няма да влезе в „тоталитарния” Московски филиал на „кървавия кагебейски заговор”). Сега бившият му вече дом в Италия, едно прилично именийце, е изоставен, пък и заплатите в Москва се приближиха до италианските. Вместо на някакво затънтено място в Западна Европа, той се възползва от възможността да живее в една от най-великите столици на света. Но ако неговият избор бе продиктуван от благочестиви мотиви, той би заслужил само похвали. Всъщност обаче просто е искал по-добре да се устрои, без да крие неприязънта си към Русия. Излишно е да споменаваме, че е привърженик на литургични, езикови, календарни и прочие и прочие реформи в Московската патриаршия. Макар да не принадлежи към нея, изисква всичко това. Емигриралият някога свещеник З. сега ни учи как да живеем! През 2003 г. например той публикува много забавна статия в католически (той е прогресивен икуменист и не подобава да публикува в „заспалите” православни издания, може би само с изключение на обновленческите) вестник**, където е постоянен автор на уводните статии. Статията му бе озаглавена „Путин коронован за цар, Европа остава все по-далеч”. Но Европа, както споменахме, е все по-близо. Равнището на живот в Русия при авторитарния режим на Путин отбеляза колосален ръст. При прехвалените от „интелектуалеца” за техния демократизъм Горбачов и Елцин имаше колосален спад. Русия има свой път и механичното копиране на европейски рецепти би я довело до гибел. И ако бяхме слушали непоискани емигрантски съвети, падението щеше да продължи още дълго. Свещеник З. не само раздава съвети, но и гостува в Киев, където го приемат „интелектуалци” като ветераните на площадната революция, безплатните статисти на „евроатлантическата интеграция”. За всички обновленци е характерна глуповато-горделивата увереност, че съветите им са страшно необходими за народа и света…

Но какъвто кумирът, такива и поклонниците!

<< предишна

„Благодатный Огонь”

Превод: свещ. Божидар Главев

* свещ. Владимир Зелински - бeл. прев.

** „Авенире” - бел. прев.