През последните години рязко се увеличиха оплакванията на родителите от детското своеволие. При това, ако преди майката и бащата (или поне един от членовете на семейството), честно си признаваха, че чедото им е чисто и просто разглезено, сега все по-често за това се търси обяснение чрез някаква «научна», «психологическа» база.

Постоянно ми се случва да чувам:

— Детето ни е напълно неуправляемо. Не му пука от нищо, нищо не му действа.

Дават се най-различни обяснения за тази «неуправляемост». От генетиката до... екологията. Да, да! Такова предположение изказа наскоро една майка, която ми разказваше за «откаченото» поведение на своята дъщеря-тийнейджърка. От разказа й стана ясно, че така се държат почти всички съученички на дъщеря й.

— С другите майки не можем да разберем къде е тук проблемът. Говори се, че сега много от родителите страдат. Отглеждат децата си, грижат се за тях, влагат сили, средства, а после изведнъж – хоп — и всичко отива на кино. Сигурно екологията е виновна. Вече четох някъде за това. От лошата екология децата стават неуправляеми.

След това, обаче, стана ясно, че в съседното училище децата, кой знае защо, са различни: стремят се към знания, ходят на различни кръжоци, не псуват възрастните. Макар че екологията е същата: училището се намира на съседната улица.

Относно причините за детското своеволие ще поговорим малко по-късно, а сега искам да обърна внимание на една много интересна особеност на такива деца. Тя не се намира на повърхността, но ако се поразровим по-надълбоко, непременно ще се окаже, че своеволните деца са изключително несамостоятелни. Странно, нали? На пръв поглед — да. Та нали те все се мъчат да правят всичко по своему. Но там е работата, че това няма никакво отношение към истинската самостоятелност!

Ще поясня с пример. Шестгодишният Ваня «не търпи никакъв натиск от страна на възрастните» (сега е прието това да се нарича така). Нещо повече, той явно претендира за мястото на най-големия в семейството: говори властно, със заповеден тон, малко нещо да стане — и се нахвърля с юмруци на родителите си. И трябва да му се отдаде дължимото на хлапака, той въпреки всичко успява да постигне своето! Цялото семейство играе по неговата свирка. Но в същото време Ваня е абсолютно безпомощен в ежедневния живот. За него е огромен проблем да се приготви за излизане навън, защото не умее да се облече като хората. А за някаква помощ в домакинството и дума не може да става. Че каква помощ, щом той не е в състояние и себе си да обслужва? Ваня не е способен дори да играе самостоятелно. А и заспива само в присъствието на възрастните: страх го е да стои сам в стаята.

Тръгвайки на училище, този Ваня, разбира се, ще се научи криво-ляво да си закопчава ризата и да си връзва връзките на обувките (той все пак не е умствено изостанал до степен на идиотия!). Но, за разлика от връстниците си, няма сам да си пише домашните и да си приготвя чантата. А и за уроците майка му ще трябва да пита по телефона, защото нали на Ваня за нищо сериозно няма да може да се разчита.

Отдавна вече ще са започнали да пускат връстниците му сами на училище, а Ваня още дълго ще го водят за ръчичка: знае ли човек накъде ще го завее вятърът, по-добре е да не се рискува!

В пубертета той може да започне да бяга от училище и неговото лекомислие ще стане дотолкова надминаващо всякакви граници, че е напълно възможно околните да започнат да се питат дали всичко е наред с интелекта му. Защото, колкото и да му обясняваш до какво може да доведе и какви опасности крие такова поведение, Ваня всичко това така или иначе не го проумява. Макар че всъщност интелектът тук няма нищо общо. Просто Ваня нито веднъж все още не е отговарял и не си е плащал за своите номера. Тъкмо обратното, твърдо е усвоил, че всичко му се разминава. А щом е така, тогава «давай, сега ти е паднало»! Техните ще му се накарат, ще го сплашат, а после ще изтичат в училище, ще умилостивят даскалките и всичко ще е о'кей. А ако по някаква причина не успеят да ги умилостивят, нещо друго ще измислят... Вече са свикнали!

Не след дълго Ваня ще стане възрастен човек, макар че в душата си ще остане все същото зависимо, но своенравно дете. Какво семейство ще има такъв човек? Нима той е способен да поеме отговорност за чуждата съдба? Та той в своята собствена не е в състояние да се ориентира. Каквито и безобразия да върши такъв човек, виновни ще са другите. И неудачите (които, естествено, у подобни хора са неизброими), те обикновено обясняват не със своята леност, небрежност и нехайство или безобразно поведение, а с коварството на враговете и фаталните обстоятелства. При това тях все ги влече «не в тая посока»: към пиянство, наркомания, към съмнителни афери и откровено обирджийство. Казано накратко, прогнозата, както казват медиците, в този случай е неблагоприятна. Може, разбира се, да се надяваме, че някога животът ще научи подобен човек на ум и разум. А ако не стане така? И дори да го научи, няма ли да се окаже прекалено голяма цената?

Последствията от своеволието

Освен изброените по-горе (инфантилност, неудачи в личния живот, често професионална несъстоятелност, асоциално поведение), иска ми се специално да подчертая онази вреда, която своеволието нанася върху развитието на детето. Понякога и на физическото, тъй като своеволното дете в по-голяма степен рискува да се забърка в някоя история, завършваща с травма или осакатяване. И почти сигурно — върху интелектуалното и емоционалното развитие.

Това също може да ни се стори странно. Ама как така? Нали уж своеволните деца в по-голяма степен проявяват своята индивидуалност и, следователно, са по-склонни към експерименти, към достигане на нещо ново... И отново това е само мнима закономерност. Не притежавайки воля за преодоляване на трудностите, тъкмо тези деца предпочитат да вървят по утъпкания път, правейки само това, което им се отдава без усилия, (а това са предимно развлеченията).

И освен това, развитието се извършва, когато човек има някакви образци за подражание, идеали, по които той се равнява и които се стреми да достигне. А ако освен самия себе си, любимия, той няма други идеали, тогава няма и да има никакво развитие. Защо му е да се стреми към нещо, когато вече има всичко? Защо му е да се занимава със самоусъвършенстване, ако той и така си е върхът на съвършенството?

Разбира се, в действителност пълният отказ от идеали също е мит. Хората са устроени така, че съвсем без идеали не могат да живеят. И своеволното дете, разбира се, също ще има идеали, (а по-точно казано «кумири»). Обикновено това са кино-герои-«супермени», решаващи всички жизнени въпроси с юмруци и пукотевица от автомати, рок-певци с интелект на примати и патологични полови наклонности, «приятелчета» с джипове, пънкари, рокери, скинхеди и прочее. Само че до какво ще доведе подражанието на такива кумири? Та нали те са още «по-откачени» от самия него. Следователно, в перспектива би трябвало да се очаква не развитие, а деградация.

Своеволното дете попада в своеобразен капан: искрено вярвайки в своята оригиналност и самостоятелност, то, колкото повече своеволничи, толкова повече изостава от връстниците си. Колкото повече се инати, толкова повече става безинтересно, превръща се в шаблонен типаж с набор от стандартни качества и черти. Погледнете тийнейджърите, събиращи се постоянно по градинките, детските площадки или градските площади. Колко са еднотипни, макар че на пръв поглед всеки се стреми да подчертае своята индивидуалност: кой с три обици на ухото, кой с четири, на един косата е боядисана в оранжев цвят, на друг — в зелен.

Защо родителите допускат всичко това? В това е въпросът! Защо? Защо, разбирайки до какви страшни последствия довежда пуснатият на воля детски анархизъм, много родители не са в състояние навреме да предпазят чедото си?

Обяснението за родителската безпомощност, според мене, се крие в две обстоятелства. Първо, своеволието често се бърка със свободата, независимостта, разкрепостеността. В оплакванията на възрастните от неуправляемостта на детето им често звучи спотаена гордост: ето вижте, един вид, какво ми е то свободолюбиво! Не е като нас... ние растяхме свити, наплашени и сега сме принудени да изстискваме от себе си роба капка по капка. А нашите деца са други, те още от бебешката количка се чувстват уникални, неповторими, свободни личности.

Понякога се стига до пълно безобразие: петгодишният «свободолюбец» откровено нагрубява възрастна жена, която му е направила справедлива забележка, а майката стои до тях и примира от удоволствие заради неговата «освободеност». (Обаче в училище и на нейното дете ще му се наложи да бере плодовете на тази «свободна педагогика». Ако в началото на перестройката много учители и родители с радост се отказаха от «авторитарните методи» на обучение, след това, като се ужасиха от последствията, побързаха да върнат строгата дисциплина в много училища. И сега дори елитните лицеи в рекламите си акцентират специално върху високото ниво на изискванията по отношение на знанията и дисциплината на учащите се, разбирайки, че именно това отново се котира сред родителите).

И второ, възрастните чисто и просто вървят по пътя на най-малкото съпротивление. А това означава, че те не се отличават кой знае колко в това отношение от своите синове и дъщери. На тяхното дете му е по-лесно да вдигне скандал, отколкото да си прибере играчките, а на тях им е по-лесно да «не се си създават главоболия», да не проявяват необходимата в дадения случай твърдост. С други думи, на родителите също не им достига положителен волеви потенциал и истинската самостоятелност на възрастен човек. Те също снемат от себе си отговорността и я прехвърлят върху чуждите плещи: на педагозите, психолозите, лекарите, полицаите.

Наскоро при мене дойде за консултация една млада жена със сина си, който е в предучилищна възраст. Момчето нямаше никакви сериозни психически отклонения, но вече бяха успели страшно да го разглезят. Дотолкова, че на неизкушения зрител то би могло дори да му се стори не съвсем нормално. Напоследък своеволието на детето започнало да преминава всички допустими граници и майката почнала да се безпокои. Обаче, когато стана дума за това, че поведението на сина й трябва да се вкара поне в някакви рамки, тя най-неочаквано категорично заяви, че самата тя не е в състояние да направи това: и характерът й е прекалено мек, и убежденията й не й позволяват.

— Но нали разбирате, че е твърде опасно да се оставя всичко на самотек, — възразих аз. — Ако той сега не признава никакви авторитети, какво ще стане през пубертета? Момчето и от къщи може да избяга, и с наркомани да се забърка...

— Ама аз изобщо не се съмнявам, че той ще опита наркотици! — повдигна рамене майката. — И НИЩО НЯМА ДА МОЖЕМ НАПРАВИМ СРЕЩУ ТОВА. Само да не привикне...

Е, какво да каже човек в този случай? Синчето, най-вероятно, все още дори не знае, че има такава дума — «наркотици», а тя вече е декларирала своята безпомощност. И най-лошото е, че за нея това е в реда на нещата!

Така че в много случаи безотговорността на децата е наследствена черта и възрастните, ако действително искат да променят ситуацията, следва да започнат от себе си. Звучи на пръв поглед просто, но в действителност тъкмо това е най-трудното нещо, защото да промениш себе си е най-трудно от всичко. Както се казва, в чуждото око виждаме дори прашинка, а в своето не забелязваме гредата.

Щастие е, когато те разбират

Но как все пак да научим детето на самостоятелност? — ще попитате вие. Преди всичко, трябва да се поставим на неговото място и да разберем защо то се бунтува, отказвайки да изпълнява нарежданията на възрастните.

Може би, това е опит поне някак да прояви своето «аз». Защото много често, оплаквайки се от своеволието на децата, родителите (обикновено майките) ги следват по петите и в буквалния смисъл на думата не дават на горките деца да направят и една крачка, без да попитат. Спомням си, че една майка дори даваше указания на своя седемгодишен  син, кога да ходи до тоалетната. А на забележката на психолога, че децата на тази възраст обикновено сами са в състояние да определят дали е назряла у тях дадената потребност, заяви, че синът й е още прекалено малък и несамостоятелен.

Детето, притиснато в клещите на родителската опека, възприема инструкциите на възрастните, естествено,  като поредното посегателство срещу неговата свобода и прави всичко възможно да се измъкне от тяхното изпълнение.

Така че е нужно родителят да се пребори с хиперопеката, значително да съкрати количеството на забележките, да предостави на сина си или дъщеря си по-голям простор за изява на своето «аз» и тогава много неща ще си дойдат на мястото.

Сравнително скоро при нас на занятията с Ирина Яковлевна Медведева доведоха едно шестгодишно момче. Майка му се оплакваше от минаващо всякакви граници своеволие, демонстративност, изблици на агресия. На занятията обаче нямаше дори и намек за нещо подобно. Коля се държеше послушно, с огромно удоволствие изпълняваше нашите молби и задания, просто жадуваше да услужи на всички: вдигаше падналите играчки, помагаше да се подредят столовете, отстъпваше на момичетата реда си. Децата на тази възраст все още не са напреднали в изкуството на лицемерието. А и освен това по време на нашите занятия всяко дете бързо разкрива характера си и става ясно какво е то в действителност. Още повече, ако в характера му действително присъства своеволие. В този случай дори не е нужно да се чака, всичко се проявява начаса. В детската градина и в школата по рисуване, които момчето посещаваше, също, както стана ясно, нямаха никакви претенции към него. Затова предположихме, че Колиното своеволие е реакция на травмиращата семейна ситуация. И ние започнахме да я проучваме.

Прекрасно е, когато детето има много роднини. То не се чувства самотно в света, обградено е с любов и грижи. Но ако всички тези роднини са прекалено активни и почти всичката им активност е насочена към едно-единствено дете, те могат да го задушат в собствените си обятия. Както, именно, се случваше в Колиния случай (естествено, в преносен смисъл). Възрастните не му даваха спокойно да направи и една крачка, постоянно му даваха инструкции, съвети, възпираха го, поучаваха го, караха му се. Те правеха това с най-добри намерения, но момчето започваше да се задъхва и губеше самообладание. Просто не му достигаше жизнено пространство в неговото собствено семейството. Трябва също така да се добави, че момчето е изключително разумно и всъщност на практика никакви забележки не се налагаше да му се правят, то и така разбираше всичко от половин дума. А семейството му го смяташе за несхватливо. Когато роднините му започнаха да внимават как се държат с него, да се въздържат от излишното опекунство и да се вслушват в мнението на момчето, неговото своеволие изведнъж се изпари някъде.

Често детската безотговорност произтича и от... страха от липсата на родителска любов. Губейки самоконтрол, детето се стреми да привлече към себе си вниманието на възрастните. Макар че на възрастните може да им се струва, че те само с това се занимават. И много е възможно това да е именно така, но непослушното дете ги дразни със своите неприемливи постъпки. А това означава, че вниманието, което те му отделят, носи напълно отрицателен характер. Ала на детето са му необходими положителни емоции, за да започне поведението му да влиза в релси. Отново се създава порочен кръг и отново възрастните трябва да го разкъсат.

Е, разбира се, има и истинско своеволие — особен тип характер, който е присъщ основно на момчетата. И тогава следва да се заемем с неговото облагородяване, извисяване, елевация. За това сега ще поговорим по-подробно.

Колко е важно да бъдем последователни

Оплаквайки се от детското своеволие, много възрастни произнасят една много характерна фраза: — Какво ли не правихме! Баща му (й) дори с колана СЕ ОПИТА да го (я) нашари — нищо не помага.

В този случай е много симптоматична думата «се опита». Като правило, родителите на своеволното дете се хвърлят от една крайност в друга, трескаво се опитват да приложат едни или други възпитателни мерки, но после започват да го съжаляват и смекчават наказанието. Иска им се да вярват, че то ще разбере и оцени тяхното благородство. А то извлича от всичко това съвсем друг урок.

«Наш'те са слаба работа, — мисли си детето. — Ако малко покапризнича, поплача жално или вдигна скандал, те ще се предадат и ще направят каквото искам». А такова дете има в изобилие инат за постигането на своите капризи. Още повече, че обикновено не се и налага много-много да се напряга. Роднините му сдават позициите на практика без бой.

Затова «непоследователността» на родителите ще доведе до напълно предсказуем резултат: детето ще укрепне в борбата и следващия път ще може още по-дълго «да показва характер». Ако такова нещо се случва често, у него се оформя определен стереотип на отношения с родителите. А у тях се създава впечатление, че то е абсолютно несломимо. Направо стоик, втори Муций Сцевола.

Обаче нали това съвсем не е така! Своенравните деца, ако внимателно се вгледаме, са много по-зависими от възрастните, отколкото техните по-сговорчиви връстници. Те обикновено имат купища молби и желания, тоест лостове за въздействие върху своеволните деца има предостатъчно. Какво от това, че те демонстрират своето равнодушие в отговор на заплахата да бъдат лишени от някакви блага? Те изобщо твърде много неща правят, разчитайки на това, че околните ще приемат техните демонстрации за чиста монета. Ако човек иска да въздейства на подобно дете, в никакъв случай не трябва да се хваща на неговата въдица.

Ограничавайки детското своеволие, е абсолютно необходимо да проявяваме последователност. Иначе нищо няма да можем да постигнем. Както и за всяко друго дете, най-страшното наказание в този случай е лишаването от общуване. И към него следва да се прибягва в краен случай, когато другите мерки вече са изчерпани.

— Какво? Половин година ли да не разговарям с него? — често питат майките.

Не, разбира се. За детето от предучилищна възраст обикновено е достатъчен и един ден. Учениците, които вече са привикнали да побеждават в тази битка на волята, могат да се правят на интересни и по-дълго време, но доколкото помня дори една седмица никой от тях не е издържал.

— Ами храненето, уроците, прибирането на играчките? Ако не разговарям с него, то изобщо нищо няма да направи – притесняват се майките.

Ще направи, когато разбере, че това не са празни заплахи. А ако то един-два пъти не обядва или закъснее за училище, нищо страшно няма да се случи. Много е полезно от собствен опит, а не само от думите на родителите да научи, какви последствия имат лошите постъпки. И колкото по-рано — толкова по-добре. Защото с възрастта последствията стават все по-тежки. По-лошо ще бъде, ако за пръв път своеволното дете разбере нещо едва в затвора или в операционната.

Помнете: в действителност своеволният човек лесно се управлява, защото той е тщеславен и едновременно с това – слабоволен. Още един парадокс. Точно в слабост такъв човек, на пръв поглед, изобщо не може да бъде упрекван, но какво друго е бягството от трудностите и снемането на отговорността от себе си, ако не признак на душевна слабост? А слабият човек рано или късно бива подчинен на нечие влияние. При това далеч не винаги благотворно.

Посилност на изискванията

Освен това, вашите изисквания трябва да са посилни. Безсмислено е да се казва на сина седмокласник, дори на най-отявления кръшкач от училище: «Отивай да си търсиш друго училище!» Той само в къщи и на улицата е «голяма работа», но да отиде при непознат възрастен и отгоре на това с бележник, изпъстрен със забележки, за него, разбира се, е страшно.

Или, да речем, на шестгодишното дете, чиято фина моторика не е добре развита, (а просто казано, има непохватни, непослушни ръчички), действително му е трудно да си връзва връзките на обувките и да си закопчава копчетата на ризата. И какво от това, че връстниците му вече се справят с това?! С упреци в този случай нищо няма да постигнем, по-добре да си вложим усилията в развиването на ловкостта на пръстите. Още повече, че това и в училище ще му потрябва.

Компромис, но без аванси

Е, разбира се, накрая трябва да се стигне до разумен компромис. В какво обикновено, според възрастните, трябва да се проявява детската самостоятелност? — В това, че децата без чужда помощ си учат уроците, подреждат в ученическата си чанта тетрадките и учебниците, подреждат си стаята и т. н. А как си представят самостоятелния живот децата? — Може колкото си искаш да се разхождаш, без ограничения да гледаш телевизия, да играеш на компютъра... накратко, безспир да се забавляваш. Иначе казано, в представата на възрастните самостоятелността е само задължения и нищо друго, а според децата — максимално широки права. И да се изисква от тях да се наслаждават на тези твърде скучни занятия е, меко казано, наивно.

Но тези права и задължения могат да бъдат балансирани. Смяташ се за голям и искаш по-късно да си лягаш да спиш? — Добре, само че у порастващия вече човек ще се появят нови домашни задължения. Какво предпочиташ: да миеш всеки ден чиниите, да ходиш за хляб или да чистиш апартамента с прахосмукачката през почивните дни? (Много е важно да се предоставя на своеволното дете възможност за избор, обаче в зададените рамки. Тогава то ще се движи в нужното ви направление, запазвайки в същото време своето лице.)

Трябва да се показва и с личен пример, и върху примера на околните, че свободата на възрастните хора пряко е свързана с голямо количество задължения. Да, възрастните могат да ходят, където искат, да си купуват, каквото искат, да гледат, каквото искат, но при това тяхно задължение е да изкарват пари, да правят твърде много неща, които не им харесва да правят или им е трудно, и прочее, и прочее.

Когато става въпрос за своеволно дете, е крайно опасно да се разширяват неговите права, без да се разширяват задълженията. Ако то свикне с разбирането на свободата като свободия (каквото искам — това и правя), с него после трудно ще може да се излезе на глава.

Много често своеволните деца не изпълняват обещанията си. И родителите отново ги записват в разряда «невъзпитаеми». Докато в случая е достатъчно да се въздържаме от авансите. Да речем, че вашият син ви е обещал, че ще седне да си учи уроците, ако му разрешите да погледа телевизия, а когато филмът е свършил, заявява, че ще се заеме утре с уроците? — Е, тогава нека следващият път телевизията му бъде за награда само за ГОТОВИТЕ домашни и уроци. И никакви компромиси! Не се бойте, че той ще изпадне в истерия или ще вдигне апартамента във въздуха. Истерията спокойно може да бъде изтърпяна, а за трошенето на съдове или чупенето на мебели трябва неотвратимо да последва сурово наказание. Тогава е най-добре да забравим за известно време за своя мек характер. Иначе у всички, в това число и у самото дете, може да се създаде впечатление, че то действително не подлежи на възпитание. А това не е такава победа, с която е полезно да се гордее човек.

По материали от книгата на Т. Шишова, православен педагог, "Чтобы ребенок не был трудным", Изд. "Христианская жизнь", 2008 г.

Превод: Татяна Христова