На 29 август 2002 г. на 58 годишна възраст се представя в Господа схиархимандрит Зосима – удивителен подвижник и ревнител на Православието, прозорлив старец, основател на Успенската Свето-Василиевска и Успенската Свето-Николаевска обители в Донецката епархия.

Той е познат на много хора в Русия, а в Украйна е почитан, както в Русия почитат о. Николай Гурянов. Всеки идвал при него със своите скърби, получавал изцеление и наставления за бъдещето.

Господ му открива деня на неговата кончина и в последните си дни той дава множество указания, (отнасящи се, както се оказва впоследствие, за времето след смъртта му) на братята и сестрите на обителите, на всички, които среща по пътя към храма и на онези, които го посещават в килията му. Оставя и писмено завещание, което благославя да бъде раздадено на всички.

Детство и юношески години

Схиархимандрит Зосима, в света Иван Алексеевич Сокур, е роден по време на войната на 3 септември 1944 г. През същата година загинал на фронта неговият баща Алексий. Майката на Ванюша Мария била обикновена селска жена от Виницка губерния – дълбоко вярваща и благочестива. Тя приела вдовството като кръст Господен и го носила до края на дните си безропотно, с търпение и благодарност към Бога. Целия си живот посветила на възпитанието на своя син.

Мария ражда своя син в затворническата болница в далечното селце Косолманка, Верхотурски район на Свердловска област, където излежавала присъда за «религиозна пропаганда». Главната й вина била, че посещавала тайните нощни богослужения на монахините, живеещи в нейното село. На едно от тези молитвени събрания по донос на съседи милицията арестувала всички молещи се. Така зад решетките по време на подвига на изповедничеството и страданията за името Христово се появил на света бъдещият схимник и мъжествен изповедник на Православната вяра.

При кръщението искали да дадат на момчето името Тадей в чест на апоспола, чиято памет се чества на 3 септември. Но едни хора от селото предната вечер били при о. Кукша (в Киевопечерската лавра, която току-що била наново отворена) и попросили от него молитви за благочестивото семейство Сокур, тъй като момчето било сираче, бащата – убит, майката – чистачка, заплатата й - двадесет рубли, и двамата едва не умирали от глад. «Да го нарекат Иоан – Божията благодат ще бъде върху него», неочаквано отговорил след молитва светият старец известен в цяла Русия със своята прозорливост. Така по особен Божий промисъл с благословението на причисления днес към лика на светиите схиигумен Кукша нарекли младенеца Иоан в чест на св. Иоан Кръстител.

Детските години на момчето преминали в Авдеевка – малко градче на миньорския Донбас. По неизповедимите Божии съдби именно Авдеевка в следвоенните години станала благодатен оазис сред духовната пустиня на този пролетарски край. Тук след дълги скитания, затвори, заточения и лагери намерили пристан сестрите от Иоановския манастир, а също и много чеда на великия кронщадски пастир Иоан: схимници, монахини – велики молитвеници и изповедници. Сред тях била и лелята на стареца, монахиня Антонина, която помагала на майката при възпитанието на момчето, разделяйки с нея всички трудове и лишения. Цялото това Христово войнство често се събирало за тайна нощна молитва в дома на благочестивите сестри Сокур. «Закривахме всички прозорци и врати с възглавници и одеала, за да не вижда никой; тогава имаше гонения, - спомня си батюшката, - и пеем Вечерня, Утреня, акатисти, правило и така цяла нощ...».

Винаги се събирали на молитва в деня на паметта на скъпия им батюшка о. Иоан Кронщадски. Почитали го като велик светец и живеели с вярата, че непременно ще дойде времето за общоцърковно прославление на великия кронщадски пастир. «И на мен, малчугана, матушките казваха: ние няма да доживеем този светъл ден, но ти трябва да го доживееш и да пееш величание на о. Иоан».

Голямо влияние при духовното формиране на момчето оказала неговата леля монахиня Антонина – ревностна пазителка на заветите на св. Иоан Кронщадски, изповедница и подвижница. Тя имала щастието лично да бъде обгрижвана от Всерусийския чудотворец, да се изповядва, да се причащава от светите му ръце и да се ползва от неговите съвети и наставления.

И така още от ранното детство на бъдещия старец в сърцето му се запечатал светлият образ на о. Иоан Кронщадски, който станал любим и най-близък светец в неговия живот.

Мария носела още съвсем невръстния младенец в църква на служба. Самата тя се моли, а детето тихо лежи на скамейката, сякаш слуша внимателно божествените песнопения. Съвсем не било изненада, че първата членоразделна дума, която то промълвило била «алилуия». Как да не си спомни човек думите на Писанието: «Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала” (Пс. 8:3).

После когато Ванюша поотраснал, сам бързал да отиде в Божия дом. На седем години момчето вече свободно четяло в храма Апостола на църковнославянски език. Той си спомня: «В съседната къща умря чичо Захария. По обичая някой трябваше да чете Псалтир. Хората хукнаха по разни бабки, които знаят църковнославянски, но се оказа, че всички са заети. Тогава си спомнили, че «Ванюша може да чете» и дойдоха при мен. Нахлузих обувките и едни панталони ушити от стара пола на мама, които обличах само на големи църковни празници и отидох да чета Псалтира. Прочетох 17 катизма, а бабките плачат ли плачат: «Как добре се е научил нашият Ванюша да чете на църковнославянски!» За това четене на Псалтир ми дадоха сто рубли».

През тежките следвоенни години благочестивото семейство живяло сред голяма нищета, търпейки глад, студ и гонение от безбожните власти. За да преживяват, юношата трябвало да се труди наравно с майка си и леля си. Веднъж когато събирал въглища, които изпадали от влака по железопътната линия, (за да има с какво да се приготвя храната), се оказал между два влака, а трети се носел право към него. «Господи!», успял само да извика и паднал между релсите. Но Господ запазил живота му, влакът прелетял над него, без въобще да му навреди.

Още от детството монахините учели Ваня да съединява труда с молитва. «Копаем картофите, спомня си стареца, а леля и мама се молят на глас: «Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас» или пеят псалми. Изкопаваме първото ведро с картофи и ме пращат да го занеса на батюшката в църквата. Изкопаваме второто ведро и казват да го занеса на болните монахини. Третото отива при Харитоночка, която от двадесет години лежи схваната. А аз, малчуганът, нося ведрата и очите ми ще изскочат. Така ме приучваха към милосърдие, това беше нашият десятък, църковната лепта от нашето скромно стопанство.»

Трябва да се отбележи, че въпреки гладните години, в семейство Сокур винаги се спазвали всички постни дни. Веднъж когато гостували при роднини, последните подали на момчето чаша със сметана. Било петък, Ваня поблагодарил, но решително заявил: «Днес е пост, а в пост не пия мляко». Когато майката на батюшката, вече бидейки схимонахиня Мариамна, заболяла на преклонна възраст и й предложили заради болестта да пие мляко в постните дни, тя отговорила: «Никога през живота си не съм нарушавала поста, няма да го наруша и сега!» Наистина думи на праведница, достойна за праведен син! Заради тази изповедническа вярност Господ я сподобил с блажена и свята кончина. Тя се преставила в Господа на празника на Първовърховните апостоли по време на молитва, докато четяла Псалтира. С праведна смърт завършила живота си и лелята на стареца – мирно и тихо, след като се причастила.

Ученически години: младият изповедник

Така растял Ванюша съгряван от вяра и добродетели под грижите на благочестивата си майка, в атмосфера на любов и доброжелателство сред малкото стадо Христово.

Когато станал ученик, дошъл момента да изпита в пълнота човешката злоба и настъпило времето на неговия изповеднически подвиг. И нито веднъж това крехко болнаво момче не загърбило Господа, явно укрепявано в своя подвиг от Божията благодат. Не сложил върху себе си нито значка на октомврийче, нито пионерска връзка, нито комсомолски атрибути, въпреки бясната пропаганда и откритото гонение. «За мен цял живот е имало само една партия – Майката Църква, и един партиен устав – Светото Евангелие и Законът Божий ... В училище много ме тормозеха, че ходя на църква. С моето превъзпитание се занимаваха и учителите, а привличаха и по-съвестните и старателни ученици: «Понатупайте, казваха, този «поп», за да не търчи все в църквата!»

«Поп» или «батюшка» — това били ученическите прякори на Иван. «Батюшка, благослови!» — подигравали го съучениците му, навеждайки глава за благословение.  А Ванюша поглеждал сериозно и благославял по иерейски.

Удивително е с каква благост и великодушие претърпявало момчето всички тези издевателства. Съучениците го бият, бият, докато изнемогнат, а то накрая казва: «Е, добре, стига толкова. Елате сега да ви благословя!» Така той още от детството си се научил да побеждава враговете си с кротост и любов.

Веднъж още в началото на първия учебен час го извикали на разговор при директора – за Църквата, за Бога и за светлото комунистическо бъдеще. Обяснявали му тези неща без прекъсване в продължение на всички останали учебни часове.

— Другарю директор,  вече свърши шестият час, – казва момчето – ще ми разграбят учебниците.
— Да, да, добре, Ванюша. Значи повече няма да ходиш на църква, нали?
— Разбира се, днес няма за кога да ходя.
— Какво? Значи все пак ще ходиш отново на църква?
— Та утре е Покров, има Всенощно бдение, как иначе?! Човек трябва да отиде на църква, да се помоли на Господ.

Горкият директор се разстроил и веднага извадил цигара, а необикновено разумното за възрастта си момче го поучава:
— Другарю директор, не бива да пушите пред учениците, давате лош пример!...
— Вън, махай се от очите ми! – успял само да извика в отговор старият политработник.

Така още в детството Господ сподобявал о. Зосима с тази богопросветена премъдрост, пред която не могли да устоят идолите загнездили се в човешките сърца. Колкото повече го обиждали, били и превъзпитавали, толкова повече той укрепвал във вярата. «Казваха на батюшка Алексий, спомня си старецът, да не ме пуска в църквата, иначе ще я затворят, но аз по заобиколни пътища, през съседните дворове (да не ме види някой) стигах до църквата и се скривах под стълбата, за да изкарам службата».

Още оттогава Христовата Църква станала основен смисъл на неговия живот. В какви ли грехове не обвинявали вярващото момче, но винаги го спасявало едно обстоятелство – той се учел отлично, а съчинения пишел най-добре от всички и даже ги печатали в «Учителски вестник».

Разбира се, най-много Ванюша обичал да чете душеспасителни книги. У дома им била събрана огромна за онези времена православна библиотека. В семейството внимателно следяли за духовното образование на момчето. Той четял житията на светиите, а след това трябвало подробно да преразкаже прочетеното. Така още в детството си няколко пъти бил прочел този неизчерпаем извор на духовна мъдрост «Житията на светиите» на св. Димитрий Ростовски. И живите образи от този православен епос се запечатал в паметта му за цял живот.

Настолна книга за детските и юношеските му години, от която като небесни бисери черпел благодатни мисли и чувства, бил духовният дневник на св. Иоан Кронщадски «Моят живот в Христа». В златна подвързия с посвещение от самия о. Иоан тя била положена до Евангелието в молитвения ъгъл под иконите.

Веднъж в дома им нахлула милиция и започнала да прави обиск. Събрали всичко - и икони, и книги, цял чувал. «Моят живот в Христа» била поставена на най-видно място, на масата. «Ще я вземат, непременно ще я вземат!» - побледнял Ванюша от вълнение заради любимата си книга. Но по някаква чудна причина извършващите обиска не я видели, макар да претърсили навсякъде.

Любим начин за отдих на христолюбивото семейство било поклонничеството по свети места. Веднъж Мария пристигнала в Почаев със сина си и те отишли за благословение при преп. Кукша, който по това време се подвизавал в Почаевската Лавра. Преподобният благословил момчето и пророчески предсказал целия му живот: ще бъдеш свещеник, монах и схимник. Схимникът е молитвеник за целия свят, печалник за човешките грехове.

Но за да се изпълнят тези думи на светия прозорливец, Иван Сокур трябвало да преодолее немалко прегради на комунистическата система, по време на която съдбата на всеки юноша решавал «специален отдел». С идването на власт на Хрушчов започнало ново гонение срещу Църквата. Отново започнали да затварят храмове и манастири, а жизнерадостният Никита Сергеевич обещал на съветския народ да покаже по телевизията последния поп.

Трънливият път към заветната мечта

От детството си Иван мечтаел да стане свещеник. Още едва проговорил, той си направил някакво подобие на кадилница от консервена кутия с връзки и размахвайки я като свещеник в храма, завалено говорел: «Така ще правя аз, така...». Пастирското му призвание било толкова очевидно за околните, че безбожниците нарекли момчето «поп», а вярващите го карали да се помоли за тях като стане свещеник.

През 1961 г. Ваня Сокур завършил Авдеевското училище със златен медал. Като че ли всички пътища пред него били открити. Всички, освен един: в Семинарията не приемали документите му. Компетентните органи, които виждали в умния и способен юноша потенциална опасност за атеистическото бъдеще, не разрешавали. По благословението на служещия в Авдеево о. Димитрий Иван постъпил в Донецкия селскостопански техникум, със специалност ветеринар. Трудно би могла да се намери специалност, която в по-голяма степен да не съответства на душевното му разположение. Той имал чувствително сърце, което направо изпитвало физическа болка от страданието на всяко живо същество. Веднъж в ранното си детство Ванюша спасил врабче от една котка и започнал да се грижи за него, но то умряло. Дълго ридал Ванюша и не можел да се успокои. Оттогава изпитвал панически страх от кръвта. Но Богу било угодно бъдещият мъжествен воин Христов да пребори в себе си чувството на страх, за да може, както сам батюшката казваше, «да не бъде роб на страха».

Само една година работил младият випусник на техникума по своята специалност. Това било време, когато изучил живота на трудовия народ отвътре, време за придобиване на незаменим житейски опит и духовно изпитване на решимостта му да посвети живота си на Бога.

«А сега е време и на Бога да послужиш, отивай в Лаврата!» благословил о. Димитрий Иван след това изпитание. И младежът като на криле полетял към обителта на преп. Антоний и Теодосий Киевопечерски, където по това време се подвизавали много опитни старци. Тук Господ го сподобил с великата духовна радост да общува със схиигумен Валентин, който станал негов духовен отец. Това бил дивен старец, дръзновен молитвеник и велик прозорливец. Предвиждайки чрез Светия Дух живота на своя духовен син, схимникът го предупредил за изкушенията и съблазните, очакващи го по жизнения му път. Той казал на младия послушник: «Тринадесет пъти ще ти предлагат епископство, а веднъж – да станеш глава на РПЦ в Япония. Отказвай, това не е твоят път. Твоят път е да бъдеш обикновен селски свещеник». Тези думи на стареца се изпълнили с абсолютна точност. За последен път на о. Зосима предложили епископство през 1997 г. и той, бидейки вече наставник с богат опит, дал пример за послушание към духовния си отец и всеки път отказвал. В Киевопечерската Лавра младежът останал до нейното закриване от богоборческите власти и бил свидетел на тези трагични събития.

«Веднъж в Лаврата, спомня си батюшката, нахълтаха «кагебейците» придружени от архим. Филарет (Денисенко) и веднага се нахвърлиха срещу монасите: «Така, Лаврата се закрива за ремонт, освобождавайте помещенията. По-бързо, преместват ви в Почаев». Старците плачат, знаят, че никакъв ремонт и Почаев няма да има за тях.

— По-бързичко, че и в затвора може някого да настаним!

А Филарет да не остане по-назад от «кагебейците» вика:

— Отци, отци, освобождавайте помещенията, утре започваме капитален ремонт на Лаврата. Като завърши ремонтът, всички ще ви върнат тук.
— Никога няма да ни върнат...
А моят старец, много смел беше, се приближава до Филарет и му казва:
— Запомни, че заради нечестието си ти ще отстъпиш от Бога и ще станеш враг на Църквата, ще дойде време и ще станеш предател на Църквата*. И запомни, че заради това нечестие, дето закриваш Лаврата, Бог няма да ти даде нормална смърт. Ще умреш като предателя Иуда...

Колко плакали старците, когато закривали Лаврата! Закопали светите икони, за да ги спасят от поругание. Но всички живеели с вярата, че Лаврата един ден отново ще бъде отворена, че ще се възроди за ново служение...

След закриването на Киевопечерската Лавра младежът бил разпределен като послушник в Свето-Духовския скит на Почаевската Лавра. Батюшката с умиление си спомнял за този непродължителен период от живота си – за Почаевската чудотворна икона на стъпалото на Божията Майка с целебната вода, за мощите на преп. Иов, за радостта от общението със светите старци, сред които тогава били преп. Кукша и преп. Амфилохий (по това време Иосиф).

След закриването на скита дошло време Иван Сокур да постъпи в Семинарията. Свещеникът, който се осмелил да му даде препоръка бил уволнен за това. Първо Иван постъпил в Загорск (сега Сергиев Посад). Взел всички изпити с отличен, но документите му били върнати обратно. От КГБ дошло указание да не го приемат. От Загорск го насочили в Петербург, където можели да го приемат като ученик без да полага изпити. През ноември трябвало да бъде записан, но властите отказали да го запишат. Съгласно партийните директиви по това време бил забранен приемът в духовните училища на хора с висше или средно специално образование.

В този труден момент той се срещнал с дълбоковярващи хора, познати на владиката Павел, епископ Новосибирски, които проявили съчувствие към неговите митарства и му предложили да замине за далечния Новосибирск, за да постъпи следващия път вече от Сибир, от «глухата тайга», а не от «образцовия и пролетарски» Донбас. Така Иван прекарал една година на послушание при епископ Павел, който винаги си спомнял с уважение и почтителност за неговото служение: «Това беше аскет със свят живот, строг постник, познавач на богослужението, ревностен привърженик на Иерусалимския устав». Тук на благообразния младеж му се наложило да преодолее още едно изкушение по пътя към монашеството - поклонничките били привличани от привлекателната му външност. Но тези светски съблазни изобщо не могли да разколебаят сърцето на младия боголюбец. С Божия помощ след една година най-сетне се сбъднала заветната мечта на Иван и той постъпил в Ленинградската Духовна семинария.

По спомените му негово любимо място в Семинарията била библиотеката. Той четял и препрочитал купища книги, с чанти ги изнасял от библиотеката, а това което не давали да се изнася, четял в читалнята или преписвал. За тази му любов към книгите получил прякора «книжник».

Особено много Иван Сокур обичал Църковната история. От своя опит и общение с хора с висок духовен живот забелязал, че всички те много добре познавали историята. «Историята, това са духовните корени, подчертавал батюшката. Може ли дървото без корени? Така и без история не може да има духовност».

Впоследствие завършил и Духовната академия със степен кандидат на богословските науки през 1975 г. През тази година се изпълнили пророческите слова на неговите наставници и на трети юни бил постриган в монашество с името Саватий. Какво щастие и радост излъчвало лицето му, когато изричал пред Господа монашеските обети! Шест дни след това събитие бил ръкоположен за иеромонах.

Оказало се, че за образования млад иеромонах било предопределено попрището на преподавател. Но той мечтаел не за преподавателска катедра, нито за кариера на учен-богослов. Прекарвайки много дни и нощи над книгите, той се подготвял да отдаде ума и сърцето си за спасението на човешките души. Трябва да се отбележи, че никога не демонстрирал своя ум и образованост. А когато някой започвал с него богословски разговор на високи теми, това не му харесвало. Често повтарял думите на преп. Амвросий Оптински: «Където е просто, там ангели сто; у мъдрост голяма, ангели няма».

Но затова пък, когато извършвал лития, в продължение на половин час в строг хронологически порядък и според местопребиваването им споменавал имената на светите угодници на Руската земя. Всеки светец за него бил скъп и близък. И тази близост на Светата Рус, тази историческа връзка и духовна приемственост винаги особено впечатлявала по време на службите отслужвани от него. Самият той бил с исполински ръст и гръмовен глас като истински богатир излязъл от древна картина.

Добрият пастир

След завършването на Академията иеромонах Саватий бил изпратен по разпределение в Одеската епархия, в Свето-Успенския манастир. Тук по особен Божий Промисъл му определили килията, където до своята праведна кончина живял схиигумен Кукша. Като знак на приемственост на благодатта на старчеството младият иеромонах получил в наследство схимническата риза на преподобния, към която още дълго преди прославлението му той се отнасял като към велика светиня.

Тук манастирското му послушание било да се грижи за пчелина и овощната градина. Вътрешното монашеско делание в този кратък период от живота му останало нещо съкровено. Може само да се предполага, че началото на монашеския му път било белязано с кръста на скърбите като печат на особено Божие избранничество. Във всеки случай, когато самият той извършвал пострижение в монашество предупреждавал новопостриганите: «А сега очаквайте да дойдат скърби, болки и клевети. Побеждавайте всички вражески козни с търпение и смирение».

По това време се изострила болестта на неговата майка. Тя получавала един след друг астматични пристъпи, а нямало кой чаша вода да й даде. Във връзка с тези обстоятелства той написал молба за прехвърляне във Ворошиловградско-Донецката епархия. И на 25 декември 1975 г. бил зачислен в клира на Донецката епархия и определен за настоятел на храма на св. Александър Невски в селцето Александровка, Мариински район. По този начин се сбъднало още едно от пророчествата на неговите наставници и той станал «прост селски свещеник».

На това поприще го очаквали непосилни трудове за възстановяването на пълноценния енорийски живот, неравна и наистина кръвопролитна борба с жреците на Червения Ваал, който бил произнесъл смъртна присъда над всички инакомислещи. И в тази борба обаче Господ му бил приготвил победни венци.

В Александровка прекарал десет години, две безбожни петилетки. В това малко селце той съзиждал храма на човешката душа. Полуразрушената селска църква станала първа негова грижа. В началото построил трапезария за поклонници, след това направил външен и вътрешен ремонт на храма, обновил иконостаса, направил кръщелна, устроил църковния двор. И след няколко години на трудове храмът «Св. Александър Невски» засиял в своето предишно великолепие. И кога станало това? По времето, когато из цялата необятна страна на Съветите не бил построен нито един нов храм. Напротив – планово се закривали и унищожавали оцелелите храмове и обители. На този фон строителството на о. Саватий било безпрецедентно явление. За този подвиг не били достатъчни само човешко мъжество и издръжливост...

Като основа на своя пастирски подвиг батюшката положил неотменното и усърдно ежедневно богослужение. «Службите при него винаги бяха дълги, манастирски, но той се молеше пламенно», отбелязвали неговите чеда. Батюшката горял като свещ пред Господа и пламъкът на неговата молитва запалвал пламъка на вярата в човешките сърца. Неговите служби били буквално разтърсващи и се преживявали с цялото същество като откровение от отвъдния свят. Който веднъж присъствал при него на служба, жадувал отново и отново да пие от този живителен извор, спомнят си със сълзи на очи неговите чеда:

«Трудно ме придумаха да тръгна за Александровка, една стара монахиня ме помоли да я придружа, спомня си схимонахиня Томаида. Там служи един монах, каква молитва само! Тръгнахме преди Покров, през целия път валеше и аз в автобуса през цялото време мърморех: не е ли все едно в какъв храм ще се молиш, навсякъде службата е еднаква. Мокри и премръзнали влязохме в храма. Застанах близо до вратата. Навсякъде тъмно, само олтарът свети. Чух само две думи: «Мир всем». Никога не бях чувала и не знаех, че има такава молитва. Заплаках и плаках през цялата служба, а службата мина като един миг».

Като един миг!... Същото казвали и много други хора, независимо от това дали били болни или уморени. Всичко това се забравяло по време на такава пламенна молитва. А службите при батюшката започвали в шест сутринта (понякога в пет) и продължавали до дванадесет. Вечерната служба започвала в пет вечерта (понякога в четири) и продължавала до десет. Във времето между службите о. Саватий извършвал различни треби: кръщение, венчание, опело, освещаване. Храмът бил един-единствен в целия окръг и батюшката бил затрупан от треби. Никога не взимал пари за требите: «Нека дори сто човека да не платят, но затова пък Господ ще прати един, който всичко ще покрие», казвал той.

Веднъж една поклонничка се опитала да пъхне в ръката на о. Саватий листче със записани имена и пари за молебен. Батюшката взел листчето, а парите върнал обратно: «Ти самата дори нямаш пари за обратния път».

Още тогава Господ дал на Своя избранник дара да познава човешките сърца. Той виждал помислите и четял в душите на хората като в отворена книга. В Александровка за съвет дошъл Иван (Трубицин) – бъдещият схиигумен Лазар, сподвижник на стареца. Синът на Иван Гавриилович през 1983 г. бил мобилизиран в Афганистан. В началото на службата пишел, но после три месеца от него нямало никакво известие. Родителите много се тревожели и някой ги посъветвал да се обърнат към о. Саватий, който служи в Александровка. Сутринта Иван Гавриилович ходил на пазар, после с автобус до Донецк по някаква работа и оттам се отправил към о. Саватий: «Пристигнах в Александровка вече на стъмване, спомня си схиигумен Лазар. Гледам, срещу мен идва една баба и я питам:

- Бабо, отец Саватий тук ли е?
- Ей там е, – кимва тя.
И ето ти о. Саватий застава пред входа на къщата, поглежда ме и казва:
- Дядо, (Иван Гавриилович тогава бил на 60), по пазара се шля, по работа беше, а каква лития само имаше днес!... И какво те води насам?
- Синът ми е в Афганистан...
- Те там са като на Голгота, - казва той.
- Може вече да не е жив. Три месеца няма вест от него.
- Жив е, жив е. Като се прибереш у дома, ще получиш известие.

Когато се прибрах у дома, получихме писмо от сина ми, че са го преместили в друга част.»

За силата на неговата молитва свидетелства фактът, че често със своето слово изцелявал душевно болни, тоест обзети от нечисти духове.

«По време на служба в храма влезе някаква жена, спомня си схиигумен Лазар, и веднага започна да лае и да крещи. Гледам, о. Саватий излиза от олтара и казва:

- Ей, бяс, защо ми пречиш да служа? Аз служа на Бога, веднага млъкни!

Жената се успокои и тихо престоя до края на службата. След някое време срещнах тази жена, аз я познавах, и я питам:

- Е, как е, мъчи ли те бесът?
- Не – казва тя, - отиде си. Отец Саватий го изгони.»

«Когато за пръв път видях стареца, спомня си монахиня Силуана, отпърво едва не се разочаровах. Представях си го в скъпи одежди с митра, един такъв представителен. Стоя в храма и изведнъж чувам шепот: «Батюшката!» Всички се отдръпнаха и той влезе – висок на ръст, слабичък, с тояжка в ръка, с възкъсичка поизтрита изкуствена полушубка и поизносен подрасник. Не можех да повярвам, че такъв голям човек е така бедно облечен ... С нас беше дошло едно шестнадесетгодишно момиче. Когато батюшката стигна до средата на храма, бесът в нея започна да крещи. Батюшката се поклони, целуна иконата и каза:

- А ти откъде си се взел? (Така каза: не взела, а взел). Хайде, излизай оттук, - и размаха тояжката. – Вън, марш оттук и повече да не съм те видял!

И момичето изскочи на двора. После се разбра, че старецът я е изцелил. Тогава разбрах, че той викаше на беса, а не на нея.»

Изтърканата полушубка и износеният подрасник - тези неизменни атрибути на старческото му служение, са свидетелства за крайното му нестяжание. Така облечен той посрещал и най-важните гости.

«Аз съм монах, нищо не ми трябва», подчертавал старецът. А в същото време колко изискан вкус проявявал, когато ставало дума за благоустройството и украсата на храма. Бил готов да даде и последната копейка за църковното благолепие.

Трудовете на о. Саватий по благоустройството на енорията били достойно оценени от епархийското началство. През 1977 г. бил награден с нагръден кръст, през 1980 г. възведен в сан игумен, а през 1983 г. награден с орден «Преп. Сергий Радонежки».

Ала не само епархийското началство оценило високо пастирското служение на стареца. Оценили го, уви, и представителите на безбожната власт, компетентните органи също по своему оценили трудовете му. Оказало се, че под носа им се води мощна религиозна пропаганда. В това време, когато съветският народ все повече се доближавал до заветните идеали на комунизма, някакъв селски поп оглавил религиозната контрареволюция и развращавал масите с чужди идеологеми. На игумен Саватий предстояло да премине през колелото на Червената Инквизиция. Както златото се очиства в огън, така и духът на батюшката трябвало да премине през огнените гонения и мъченичеството за Христа, за да просияе още по-силно неговата любов към Господа.

със съкращения

следва

следваща >>

«Любовь превыше всего. Светлой памяти схиархимандрита Зосимы». Православный благовестник, 2004.

Превод: свещ. Божидар Главев

* През 1991 г. Филарет (Денисенко) става поддръжник на идеята за автокефална Украинска православна църква. През 1992 г. с част от клира и някои миряни напуска УПЦ МП и образува разколническата Украинска православна църква Киевска партиаршия, която и до днес не е призната от нито една православна църква – бел. прев.