9. Ето и сега, както казваш, има хора, които с невероятно безсрамие заявяват, че да се занимаваш цял живот с елинската наука изобщо не е пречка за съвършен живот и които не чуват насочените право към тях думи на Господа: „Лицемерци, знаменията на небето умеете да разпознавате, а времето на Царството Божие защо не разпознавате?”

Когато се приближило вечното Царство и вече е станало пришествието на даряващия го Бог, защо те, ако наистина се стремят към обновление на ума, не се приближават към Него с молитва, за да приемат изначалното достойнство на свободата, а бягат към онези, които са безсилни дори себе си да освободят, макар братът Господен ясно да е възвестил: „Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога, <...> и ще му се даде”. (Иак. 1:5). И нима знанието придобито от външната мъдрост ще изгони всичкото зло породено в душата, както казват, от незнанието, след като това не може да направи дори едното само знание на евангелските наставления? Защото Павел предупреждава, че „не слушателите на закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона”. Знаещият волята на Бога, но не изпълняващ „ще бъде бит много”, казва Господ, при това повече от незнаещия (Рим. 2:13; Лука 12:47–48).

Виждаш ли, че няма никаква полза от едното само знание! Какво е знанието за нашите задължения, за видимия свят или за невидимия? Дори познанието за сътворилия всичко това Бог само по себе си на никого не може да принесе полза, защото, както казва, Златоустият богослов Иоан „каква полза от Писанието там, където го няма боголюбивият живот, който Господ дойде да насади на земята?”^[1] Още повече, че от простото знание не само няма полза, но има и голяма вреда и негова жертва са станали точно хората, от които ти си чул тези неща.

Всъщност пратеният да благовести „не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов”, проповядващият „не в убедителни думи на човешка мъдрост”, знаещият само „Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат” (1 Кор. 1:17; 2:1–4) какво пише до коринтяните? „Знанието възгордява”. Виждаш ли? Венецът на злото, главният дяволски грях – гордостта – възниква от знанието! Но как тогава [те казват, че] всяка зла страст е от незнанието? И как знанието очиства душата? „Знанието възгордява, а любовта назидава” (1 Кор. 8:1). Ето! Има значи все пак не очистващо, а ограбващо душата знание без любов – любовта, която е връх, корен и среда на всички добродетели. Как несъзиждащото никакво благо знание, (защото любовта съзижда), как, казвам, такова знание ще претвори човека в образа на Благия? А и този вид знание, което апостолът казва, че възгордява, се отнася не към природата, а към вярата. Ако дори такова знание възгордява, то още повече възгордява това, за което при нас иде реч. Защото то е природно^[2] и е присъщо на „ветхия човек” (Еф. 4:22; Кол. 3:9). Именно на това знание способства външната ученост, а духовно знание тъй и няма да дойде, ако благодарение на вярата, знанието не се съчетае с любов към Бога, а по-точно, ако то не се възроди чрез любовта и идващата след нея благодат и не стане напълно преобразено, ново и боголико, „чисто, мирно, снизходително, отстъпчиво, пълно с милосърдие и с добри плодове”. Това точно знание се нарича „мъдрост, която слиза отгоре” и „премъдрост Божия” (Иак. 3:15–17). Тя е духовна, защото е подчинена на премъдростта на Духа, такава мъдрост ще разпознае и приеме духовните дарования. Другата мъдрост е „земна, душевна, бесовска”, както казва апостолът и брат Господен, затова и тя не приема духовното, както е по Писанието: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух”, но смята това за безумие, заблуждение и измислица (1 Кор. 2:14), по-голямата част от което се опитва напълно да опровергае и в открита борба да изврати и доколкото е възможно да оспори, а нещо от това и лукаво приема, използвайки го, както отровителят използва вкусни ястия.

10. И тъй знанието добивано чрез външна ученост не само не е подобно, но е и противоположно на истинното и духовното, макар някои, които сами явно са се заблудили, преследвайки го и опитвайки се да смутят учениците разсъждават така, сякаш тук става въпрос за едно и също знание, обявявайки това същото за цел на съзерцанието.

Ще ти открия чудовищната дълбочина на лукавството на външните философи. Лукавият и онези, които от него са се научили лукаво да мъдруват, са откраднали една наша най-полезна заповед и я представят като лукава примамка заради сходството на изразите „Внимавай върху себе си” и „Познай себе си”^[3]. Но ако разбереш какъв е за тях смисълът на тази заповед, ще видиш дълбочината на лъжеучението. Изповядвайки преселението на душите, те смятат, че човек ще достигне самопознание и ще изпълни тази заповед, ако успее да узнае с какво тяло е бил свързан в предишния си живот, къде е живял, какво е правил, какво е учил и ще разузнае всичко това като покорно се отдаде на коварните нашепвания на злите духове. И тъй като те учат на такива неща чрез „Познай себе си”, неспособните да забележат измамата хора си мислят, че в този случай се казва нещо, което е съгласно с нашите отци. Не случайно Павел и Варнава, на които били известни козните на лукавия и неговите тайни слуги, отхвърлили жената, говореща за тях: „тия човеци са раби на Бога Всевишний”^[4], макар на пръв поглед да изглеждало, че не би могло да има по-благочестиви думи. Но апостолите разпознали този, който „се преобразява в ангел на светлината” и служителите му, които се преобразяват „като служители на правдата” (2 Кор. 11:14–15) и отхвърлили истинното слово като неподобаващо да бъде в лъжливи уста.

11. Така и ние, слушайки благочестиви речи от елините, тях самите не считаме за благочестиви, нито ги причисляваме към учителите, защото макар да ни е известно, че всичко това те са взели от нас (неслучайно някой от техните бе казал за Платон: „Кой е Платон ако не атическият Моисей”^[5], та казвам, макар да ни е известно, ако у тях има нещо добро, то те го имат, защото са го чули от нас, само че като се вгледаме ние виждаме, че те всичко разбират в друг смисъл. И дори някой от отците да говори същото като външните философи, разликата в смислите е огромна. Едните имат, както е писал Павел, „ум Христов” (1 Кор. 2:16), а другите говорят, изхождайки от човешкия разсъдък, ако не и по-лошо. „Но както небето е по-високо от земята, тъй <...> мислите Ми са по-високо от вашите мисли”, казва Господ (Ис. 55:9). Дори и казаното от тези философи да съвпада в нещо с казаното от Моисей, Соломон и тези, които ги следват, то какво са запазили всъщност те? Кой от нас, имайки здрав разум, ще каже, че те са научили това от Бога, когато дори еретиците изпаднали в съблазън след Христа никой не би назовал ученици на Бога за това, че те са извратили не цялата притежавана от Църквата истина? „Всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините”, казал ученикът на Светлината (Иак. 1:17) и ако светият приема тези живи дарове, без да са изродени, нима самият той ще ги направи уродливи? Впрочем дори живият урод все пак е жив, а бог, който твори, но не от нищо, който не съществува преди нашите души и преди тъй наречената у тях безобразна материя, (дори по-точно казано материя, приемаща вследствие на вътрешното си раздвижване образ, макар и неуреден), що за бог е това?^[6]. Ще кажа, прибавяйки малко към думите на пророка: „Боговете, които не са направили небето и земята, ще изчезнат” (Иер. 10:11), а с тях и измислилите ги богослови. Какво да кажем за хората, които уверяват, че тези богослови били единогласни с нашите богослови и дори с нашите учители и си мислят, че от тях са били възприети главните богословски изрази? Ами да помолим „Светлината, която просветява всеки човек, идващ на света” и тях да избави от страшния мрак на незнанието и да ги просвети, за да разберат това, че от змията ние също имаме полза, но първо трябва да я убием, да я разсечем, да приготвим от нея настойка и чак тогава да я приемаме с разум срещу собствените й ухапвания. Тъй и изобретенията на външната мъдрост са полезни за нас, за да се ползваме от тях против самите тях, поваляйки със собствения му меч този Голиат разбунтувал се и въстанал срещу нас и хулещ „войнството на живия Бог” (1 Цар. 17:4–36), което е възприело божественото познание от рибари и неграмотни.

12. Затова ние не бихме възпирали желаещите от избралите монашески живот да изучават външната наука, но не съветваме никой цял живот да се занимава с нея, а да се очакват от нея някакви точни познания за божествените неща, това напълно забраняваме, защото от нея нищо достоверно не може да се научи за Бога.^[7] Защото „Бог я е обезсмислил”, не че Той Сам я е направил такава (как светлината може да помрачава?), но Той изобличил винаги присъщата й глупост, но не в сравнение със Своята премъдрост, ни най-малко, защото ако кажем така, то значи и даденият от Моисей закон е обезсмислен и обезсилен след явяването на закона на благодатта. Но ако Моисеевият закон не е обезсмислен, защото е от Бога, то, разбира се, мъдростта на елините била обезсмислена, тъй като тя не била от Бога. Всичко, що не е от Бога няма битие, затова мъдростта на елините лъжливо се нарича мъдрост. Нейният изобретател е умът, а умът е от Бога, но самата нея, като отпаднала от предназначените цели на богопознанието, е по-справедливо да наричаме не мъдрост, а падение на мъдростта или обезсмислена мъдрост, тоест такава, която се е превърнала в глупост и безумие. Тъй че апостолът я е нарекъл обезсмислена не по съпоставяне, а защото тя търси истините на този свят, не знаейки и не желаейки да знае предвечния Бог. Защото когато казал: „Де е разисквачът на тоя век?”, апостолът веднага добавил, че „Бог обезуми мъдростта на тоя свят” (1 Кор. 1:20), тоест разобличил я е, показвайки че тя е отпаднала от истинското знание и не е истинска мъдрост, а само се нарича така. Ако тя би била мъдрост, нима би била превърната в глупост при това от Бога и Неговата Премъдрост, Която се яви на земята? Според великия Дионисий „по-голямото добро не е противоположно на по-малкото”^[8], а аз бих казал, че умопостигаемите неща не се затъмняват взаимно, а напротив, всяко възраства в своята красота, когато се появява друго по-високо, а още повече пък при явяването на самата божествена сила творяща всяка красота. Никой няма да каже, че вторите светлини, имам пред вид надсветовните природи^[9], избледняват пред сиянието на първата Светлина. Дори в голяма степен отстъпващата им, но все пак светлина, имам пред вид нашата разсъдъчна, мислена светлина, не станала тъмнина, когато просияла Божествената Светлина, Която затова и дошла, за да „просвети всеки човек, идващ на света”. И само Неговият противник, бил той ангел или човек, който сам себе си лишил от светлината, бил оставен от Светлината и се оказал тъмнина.

13. Тъй и външната мъдрост, противопоставяйки себе си на мъдростта на Бога, станала глупост. Ако би служила тя за постигане и възвестяване на Божествената мъдрост разлята в творението, ако би била проявление на неявното оръжие на истината, изтребител на незнанието, ако би станала по причастие това, което възвещаваното (тоест Божията мъдрост) се явява по своята същност, нима тя би била обезсмислена при това от Този, Който Сам е вложил тази мъдрост в творението? Нима така не би бил нанесен ущърб на самата Божия премъдрост, с която е пронизана вселената? Нима тогава не би се оказал в явно противоречие със Себе си Самият Творец на мирозданието и Създател на съгласието между цялото и всяка отделна вещ, чрез премъдростта внедрена от Него в Неговото творение, дарявайки мъдрост на хората, а чрез Своето собствено пришествие обезсмислящ тази дарувана от Него мъдрост в лицето на възприелите я? Тя би трябвало не да се обезсмисли, а да разцъфти като ветхия закон, за който Павел възкликва: „И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона” (Рим. 3:31), и който Господ наставлява да бъде изследван като съкровищница на вечния живот, казвайки още и че „ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене” (Иоан 5:39, 46). Виждаш ли съвършеното съгласие между закона и благодатта? Неслучайно законът станал още по-прекрасен, когато се явила истинската Светлина, защото се явила неговата съкровена красота, а с елинската мъдрост не станало така, а тази глупост, прикривайки се зад известно изящество, благозвучие и словесна убедителност, след разобличаването на нейната срамота се оказала още по-срамна и справедливо заслужила названието си безумие, но не възвишено безумие, което само на пръв поглед е безумие заради невъзможността да се обхване от ума и служи за едно от имената на неизказаната Божия премъдрост (1 Кор. 2:14), а повредено в своето разбиране за истината и действително безумие, защото то отстъпило от предназначението на човешката мъдрост, залутало се в съвсем противоположната посока, приемайки лъжата за истина, опитвайки се да обяви истината за лъжа и противопоставяйки тварта срещу Твореца. Ето и сега каква е нейната грижа – да противопостави писанието на Духа срещу духа, духовните дела и духовните мъже.

<< предишна || следваща >>

Из „Триады в защиту священно-безмолствующих”, Триады І, Часть 1, 9-13. Для чего и до каких пор полезно заниматься словесными рассуждениями и науками.

Превод: Свещ. Божидар Главев

^[1] Св. Иоанн Златоуст. Беседы на Евангелие от Иоанна, IV 4: PG 59, 50.

^[2] Игра на думи: природно, φυσικη — възгордява, φυσιοι.

^[3] Сходството на израза „Познай себе си” написан на Аполоновия храм в Делфи с Моисеевата заповед от книга Второзаконие (Втор. 15:9), която в превода на Седемдесетте тълковници звучи „Внемли себе”, наред с много други паралели се привличала като доказателство за родството или дори за пряката взаимозависимост между гръцката мъдрост и Стария Завет. Както западноевропеистите, особено ренесансовите, така и византийските хуманисти били склонни да виждат тук преди всичко съвпадение и тъждество. Палама, напротив, подчертава същностната несъвместимост на двете традиции, гръцката и иудейската, както това са правили много християнски богослови (вж. напр. св. Василий Велики, Беседа върху думите „Внемли себе”: PG 31, 197–217).

^[4] Слугинята казала това за Павел и придружаващите го Сила, Тимотей и вероятно Лука, а не за Павел и Варнава (Деян. 16:17). Вероятно Палама цитира по памет и смесва този случай с епизода от Деян. 14:11.

^[5] Думи на питагорееца Нумений от Апамея.

^[6] Григорий Палама привежда тук едно от главните християнски възражения срещу античната теология: Бог не може да бъде съвършен, ако твори от равноизначална нему материя. Вероятно под езически „богослови” Палама тук има пред вид Платон, който пише в „Тимей”, че цялата материя (hyle), вечната възприемница на идеите се люлее неравномерно и това води до отсяването и разслояването на елементите на космоса. Наистина платонизмът и неоплатонизмът са знаели също и за Първоединството, което абсолютно се възвишава и над идеите, и над материята и затова острието на християнския догмат за творение от нищо е насочено не против платониците, а против стоиците, при които природата на света действително възраства от собствените си недра като дърво от семе.

^[7] За разлика от всичко онова, което говори за Бога съчувстващата, но невярваща светска философия и наука, св. Григорий Палама се съгласува с най-дълбоките християнски богослови. Например св. Иоан Златоуст изразявал тази мисъл още по-остро: „Безумни за този свят стават онези, които не ценят външната мъдрост и знаят, че тя с нищо не може да допринесе за придобиването на вярата” (Беседа на 1 Кор. 10, 1: PG 61, 82).

^[8] Св. Дионисий Ареопагит. О божественных именах, IV 19: PG 3, 717 A.

^[9] Ангелите били наричани „втори сияния”, или „втори светлини” от много християнски писатели, като се започне от св. Григорий Богослов (Беседи 38, 9; 40, 5; 44, 3: PG 34, 320 C, 364 B, 609, а също и на други места). В еретическото субординационно разбиране за Троицата този термин още до времето на св. Григорий Богослов се използвал за обозначаването на втората Ипостас.