„Непослушното” пролетно равноденствие
Или как Господ проваля пътя на нечестивците (Пс. 145:9).
Всички знаем, че пролетното равноденствие трябва да настъпи на 21 март. Но астрономическото събитие не винаги са съобразява с предвижданията, които правят съставителите на приетия за гражданска употреба григориански календар. Ето например тази година пролетното равноденствие изпревари предвижданията и се случи в 07 часа и 15 мин. на 20 март.
Известно е, че основната цел на григорианската календарна реформа е да закове веднъж завинаги изместващото се с течение на времето пролетно равноденствие на датата 21 март. От православна и астрономическа гледна точка това е съвършено ненужно. Папа Григорий ХIII е бил нееднократно предупреждаван от хора вещи в астрономията и календарологията, че реформата му е безсмислена и необоснована. Той обаче остава непреклонен и на 4 октомври 1582 г. бива въведен носещият неговото име григориански календар, който ще трябва да „дисциплинира” веднъж завинаги пролетното равноденствие и то да се случва всяка година точно на 21 март.
Е, ще рекат някои, няма съвършен календар, но по този начин пролетното равноденствие през 1583 г. заема своето законно място - 21 март, както е било и по времето на Първи Вселенски събор. Освен това е нормално след толкова много години да се получи някакво минимално изместване. Интересното обаче е, че „това изместване” се случва още на следващата година след календарната реформа! И какво се оказва? Че съвсем не са нужни векове, за да се прояви несъвършенството на новия календар, който не закъснял да посрами тъй скоро своите създатели. Астрономическото пролетно равноденствие им изиграва лоша шега и се случва на 20 март по нововъведения календар, също както се случи и през настоящата, а и през много други години.
Спорно е още, че по времето на Първи Вселенски събор астрономическото пролетно равноденствие се е падало точно на 21 март. Някои авторитетни изследователи като А. И. Георгиевски* например твърдят, че през 325 г. пролетното равноденствие не е било на 21, а на 22 март. Мнозина от занимаващите се с календарния въпрос обаче допускат същата грешка като папа Григорий XIII, смятайки, че православните отци съставили Пасхалията, са мислели датата 21 март като дата на астрономическото пролетно равноденствие. Това обаче съвсем не е така. Датата 21 март по юлианския календар е просто неподвижна пасхална граница, отправна точка за пасхалните изчисления и това, че астрономическото равноденствие се измества с течение на времето, е било съзнателно пренебрегнато при съставянето на системата на Великия Индиктион, макар на православните отци да е било добре известно, че за периода дори само на един Индиктион, включващ в себе си 532 години, неминуемо ще е налице изместване.
И тъй, през 1583 г. Сам Творецът посрамява реформаторите, като чрез Своето творение вселената им показа колко струват усилията на горделивия човешки ум. Православните реформатори на календари би трябвало да си извадят поука от това събитие, но комай всички реформатори си приличат по своето лекомислие. През 1923 г. на Цариградския конгрес е прието решение за въвеждане в църковна употреба на т. нар. „новоюлиански” или „поправен” юлиански календар, който обаче се оказа поправен григориански календар. Целта е формулирана така: „въвеждането на новия всеправославен календар е първият камък, нужен за осъществяването на обединението на всички божии църкви” (sic!), при което всички християни – и православни, и инославни да могат да празнуват големите християнски празници заедно.
Този път последователите на папа Григорий биват посрамени в няколко направления. Първо, никакво обединение на т. нар. „божии църкви” не се осъществява. Напротив, настъпва дълбоко разединение сред самите православни християни. Но по-малко известният факт е, че и вселената с движението на своите небесни тела ще създаде немалко главоболия на новокалендарците. Във въпросния „новоюлиански” календар освен григорианизиране на календарната скала, а оттам и датите на неподвижните празници, се предвиждала и новоюлианска пасхалия, която се различава както от александрийската (православната), така и от григорианската. Изчисляването на деня на Пасхата вече нямало да се прави въз основа на някакъв цикъл, както е според александрийската пасхалия и системата на Великия Индиктион, а се предвиждало тя да се празнува в първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие, което вече щяло да се определя астрономически година за година, а за отправна географска линия да служи Иерусалимският меридиан. Тоест в много случаи новоюлианската Пасха ще съвпада с католическата, (когато астрономическото равноденствие се падне на 21 март), но ще има случаи, когато ще се разминава с нея.
Какво се случва обаче? И тук като под индиго се повтаря явлението от 1583 г., защото още на следващата година след реформата, тоест през 1924 г. равноденствието и пълнолунието объркали плановете на реформаторите, тъй като според новоюлианското правило за изчисление на Пасхата се оказало, че през нея година тя трябвало да се празнува на 10/23 март, което ще рече четири седмици по-рано от католическата, която тогава се падала на 7/20 април и пет седмици по-рано от православната (14/27 април)! Иудейската пасха пък се падала на 6/19 април, което ще рече, че дори католиците този път спазили формално каноническото изискване християнската Пасха да е след иудейската, което изискване обаче нарушили... православните реформатори.
Всеизвестно е, че никак не е лесно да изпревариш Рим по пътя към вечната погибел, защото той отдавна е шампион в тази дисциплина, но в случая се оказва, че съвсем не е невъзможно. Православните реформатори дори надминали своите учители. Тази тотална непригодност на новоюлианската пасхалия станала причина тя да не бъде въведена в обща употреба и реформаторите решили да оставят вековната православна практика, според която и до ден днешен Православната Пасха се изчислява според принципите на александрийската пасхалия. Но тъй като цариградските реформатори отказали да приемат пратения им свише знак, който ясно им показал, че това, което правят е небогоугодно, те все пак въвели в употреба за неподвижните празници „новоюлианската” скала, която само на теория се различава от григорианската, а на практика през следващите 800 години ще съвпада с нея, докато Пасхата и подвижните празници ще останат по старому. За последствията от това безобразно смешение е писано достатъчно, затова няма да се спираме пак на тях.
Как стоят нещата при съвременните новокалендарци и дали те са си направили необходимите изводи от тези събития? Днешните следовници на папа Григорий сякаш са станали малко по-предпазливи, но са също тъй упорити и последователни в преследване на небогоугодните си цели. Към края на деведесетте години на миналия век Цариградският патриарх Вартоломей сондира мнение сред гръкоговорящите поместни църкви, дали е възможно въвеждане на григорианска пасхалия в техните диоцези и какви биха били евентуалните пречки за осъществяването на подобно намерение, от което заключваме, че Цариградската патриаршия продължава да бъде флагман по пътя на отстъплението. В Москва са малко по-предпазливи. В действията, не в думите. През септември 2011 г. председателят на ОВСЦ митр. Иларион Алфеев заяви „Календарът не е някаква свещена крава, която не бива да се пипа”. След отправените критики митрополитът отпърво се умълча, а после започна да прави уговорки, че готвеният Всеправославен събор нямало да бъде осми вселенски и нямало "да направи нищо от онова, от което се опасяват днес някои защитници на Православието".
Не е ли жалка тази картинка носителите на апостолското приемство, вместо да бъдат на висотата на своето служение, да се изявяват като политически въжеиграчи?! Сондират мнение по хоризонтала, но нехаят за вертикала. Работят за привличане на поддръжници човеци, но са забравили за Бога и Неговия закон, превръщайки се в онези, за които е писано: „Въстават царете земни, и князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник” (Пс. 2:2). Съвещават се и против Неговата света Църква, замислят суетни неща, правят глупави и ненужни реформи. „Да разкъсаме – казват - църковните вериги (догматите) и да смъкнем от себе си техните окови (каноните)” (2:3). Забравяйки, че както винаги Оня, Който живее на небесата, ще се насмее и, както се видя от всичките им реформи, Сам Господ ще ги поругае (2:4).
* Алексей Иванович Георгиевски – заслужил професор на Московската Духовна академия – катедра литургика и стилистика на руския език. През 1948 г. изнася доклад за Църковния календар на Съвещанието на главите и представителите на автокефалните православни църкви по случай 500-годишнината от автокефалията на Руската Православна Църква – бел. а.