Интервю с архимандрит Дионисий (Пантелич), изповедник в манастира „Св. Стефан” в Липовац (Сърбия)

- Отче, моля Ви, разкажете на нашите читатели в дните на Великия пост, какво преди всичко е нужно при подготовката за изповед, както и за смисъла на самия пост.

Постът съществува от древни времена и никога не остарява. Той е нужен на нас, християните, така както насъщния хляб. Първата заповед, дадена на човека е за поста: „а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17).

Както всички Божии заповеди, така и тази трябва да се разбира правилно. Божието слово – заповедите произлизат от неограничената Божествена природа и на нашите прародители и на нас те са дадени не за да ни ограничават, а за да ни усъвършенстват. Постът е средството, благословено от Бога, което трябва да ни помогне да открием верният, истинският смисъл на нашето съществуване: „До тогава, докато човек не осъзнае за какво е сътворен от Бога, той няма да разбере доколко грехът го е унизил и превърнал в нищожество”, - наставлява св. Григорий Синаит.

Желаейки да задоволят глада си, мнозина поради своята невъздържаност изпадат в крайности и болести, тъй като пренебрегват Божието предупреждение: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно” (Лука 21:34). Хората сътворени за вечен живот няма да се наситят с преходна храна. Непрестанното поглъщане на плътска храна без храна духовна, безсмъртна, умъртвява душата. Душата се нуждае от небесна храна. Нашите души гладуват без Бога. Спасителят и Изкупителят на човешкия род от греха, смъртта и дявола, Господ Иисус Христос, Който принесе Себе Си на трапезата за насищане на духовния глад на човешкия род, Сам казва: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога” (Иоан 6:35).

Нашият Господ Иисус Христос е обещал да даде вечен живот на всеки, който се причастява с Неговото Тяло и Кръв. Но само участието на Божествената страна с единствено протегнатата към нас Божия ръка не е достатъчно. Бог не действа насилствено, но милостиво очаква ние доброволно и достойно да се подготвим за това. Ако се причастяваме разумно, с необходимата подготовка, то Светото Причастие ни дарява вечен живот, а недостойното Причастие със Светите Тайни ни навлича огън, който може да ни изпепели. Разбира се, ние никога няма да бъдем съвършено готови достойно да приемем Тялото и Кръвта Христови, но сме длъжни с Божия помощ да направим всичко, което е по силите ни, за да пристъпим достойно към Светата Чаша, към светото Тайнство Причащение.

Известно е, че в нашата Православна Църква е общоприета практиката на усърдна подготовка за приемане на Светите Христови Тайни. Тя се изразява в по-строг пост, приемане на растителна храна без олио, усърдна молитва, изпитване на съвестта, принасяне достойни плодове на покаяние, предшестващи светото Тайнство Изповед преди Причастието.

- В последно време виждаме, че голяма част от нашия народ не се изповядва. Тези хора се влияят от медиите, в които Тайнството Изповед бива подложено на поругание и те все повече се отдалечават от Бога. Разкажете защо е важна Изповедта.

В Псалтира се говори: „Беззаконието си съзнавам, съкрушавам се заради греха си” (Пс. 37:19). От поученията на светите отци е известно, че демоните желаят нашата гибел, но ако ние се каем и откриваме, т.е. изповядваме греховете си, те не постигат своята цел. Свети Иоан Лествичник казва: „Раните, които са откриват, не се задълбават, но се изцеляват. Нищо не усилва така демоните против нас, както пазенето на укритите в сърцето помисли”. Оттук е ясно какви велики блага произтичат от навременната и искрена Изповед.

Светите Отци говорят за това Тайнство така: „Действително Изповедта е Божествена заповед, за която нашето сърце жадува. На който съгрешава е тежко на сърцето и не намира облекчение, докато не изповяда греха си. Който не осъзнава своя грях, никога не намира покой, тъй като не се доближава до Бога. А който не открива греха си, вечно се намира под гнета на беззаконието и стои далече от Бога. Затова душата му е разбита и страда.”

Грехът предизвиква у човека угризения на съвестта, което поражда едно вътрешно напрежение. То съсипва човека. Докато не се покае на Изповедта, той не може да снеме това потискащо бреме и да изпита облекчение.

Само Църквата чрез Светото Тайнство Изповед може да успокои душата, като я освободи от тежкото бреме. Ако Бог не ни беше дал светото Тайнство Изповед, никой не би се спасил.

Подготовката за Изповед се заключава не само в припомняне или записване на греховете, но и в това, при особена съсредоточеност и усърдие в молитвата, всички те като на дневна светлина да станат явни пред каещия се. Изповядващият се трябва да донесе на изповедника си не списък с грехове, но чувство на покаяние, не подробен разказ за живота си, но съкрушено сърце. А самото изброяване на греховете, още не означава покаяние за тях.

Случва се така, че от многото грехове в нашето сърце няма искрено покаяние, но и това не е причина да отлагаме Изповедта. Бог може да се докосне до сърцето ни по време на самата Изповед и гласното изброяване на греховете да смекчи сърцето, да изостри духовното зрение и да предизвика чувство на покаяние. Главното е да положим всички усилия при подготовката за Изповед.

Постът и молитвата са благословени средства, които могат да пробудят покаянието в душата. Като изнуряваме тялото по време на пост, ние унищожаваме телесното самодоволство.

Всеки, който пристъпва към Тайнството Изповед, трябва да знае: Изповедта не е индулгенция, (както у католиците – опрощаване на греховете за пари), където за сметка на срама и покаянието служи някаква си такса, принасяна за греха и която позволява живота да продължи така, сякаш нищо не се е случило. Изповедта е дълбоко личен акт, а заедно с подготовката към Тайнството, това е и процес, в който човек се кае не само от страх пред Бога, но и поради вътрешна потребност. Изповедта без преувеличение може да се нарече процес на раждане на личността, процес, понякога мъчително болезнен, защото човек често трябва да изтръгне нещо от себе си, да изкорени нещо, но този процес е спасителен и като резултат - радостен.

- Мнозина считат, че проблемите в Сръбската Православна църква са възникнали вследствие въвеждането на новата литургична практика. Какво мислите за това?

В Евангелието според Матея се казва: „Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28). От историята ни е известно, че враговете на Църквата убивали християните, като искали по този начин да намалее техният брой и да наложат друга ценностна система. Укрепявани от вярата в Господа и Неговия пример, християните претърпявали всички мъки и радостно преминавали във вечността. Така въодушевявали останалите, като ги убеждавали да останат твърди в изповядването на вярата даже до смърт заради вечния живот в райските обители, където съзерцаването на Божия образ весели всички от века упокоили се Негови светии. И вместо да унищожат духа на християнството, Божиите врагове му послужили така, че то все повече се разпространявало.

Тогава главният завистник на нашето спасение – дяволът, нашепнал на враговете на Христовата Църква: не убивайте тялото, а душата убивайте и тогава ние ще ги придобием за ада. В този дух и френският политик Клемансо в началото на миналия век заявявал, че Църквата не трябва да се убива, но да се подложи на разложение.

Ние вече жънем горчивите плодове на планомерната политика за изопачаване на Православното християнство. Горчивината се излива във вид на заблуди, които се разпространяват от отделни свещеници в нашата Църква. Появиха се такива служители, които лъжливо тълкуват 9-то правило на светите апостоли: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат Писанието, но не достояват на молитва и Св. Причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.” Мнозина погрешно тълкуват това правило като заповед за задължително причастяване на всички присъстващи на Литургията.

Обаче съществува само едно правило, което заповядва задължителното причастяване на всяка Литургия – 8-мо Апостолско, според което свещенослужителите, участващи в службата, са длъжни да се причастят или да предоставят убедително оправдание, че не могат да се причастят. А 9-то правило заповядва на миряните само молитвено да участват в извършването на Тайнството и да не напускат храма до края на службата, но не ги задължава при това да се причастяват.

Ако за миряните също се полага задължително причастие, защо следва да има 8-мо правило?! Тогава в него щеше да се казва, че и на свещениците, и на миряните се дава заповед да се причастяват на всяка Литургия. Но сами виждате, че относно причастяването със Светите Христови Тайни, свещениците са отделени от миряните. И до ден днешен свещениците се причастяват на всяка Литургия, която извършват, (при което, ако не е пост, не следва да постят или да се изповядват), а миряните се причастяват само след старателна подготовка. И така върви от незапомнени времена, а днес някои се опитват в духа на протестантизма да променят вековната практика, т.е. да се премахне разликата при свещениците и миряните, за да се причастяват миряните без подготовка – без пост и Изповед. Всички тези обновленчески нововъведения не са случайни и се явяват плодове на споменатата по-горе политика за изопачаване на Християнството.

Още преди 85 години св. Иустин Челийски е писал: „Някои църковни модернисти у нас постоянно внасят от Запад в нашите среди католико-протестантски нововъведения и в името на тези нововъведения осъществяват разрушителни походи против благодатния богочовешки консерватизъм на Православната Църква”. Не трябва да се заблуждаваме: римокатолиците са и истинските радикални модернисти, защото основата на Християнството от Богочовека те пренесли върху грешния човек – папата и още провъзгласили това за главен догмат. А протестантите, щом като взели този догмат, го разработили в детайли. Само Православието живее и действа под знака на богочовешкия консерватизъм, опирайки се на апостолския и светоотечески опит.

Понятието секуларизация означава стремеж да се доближи светлината на благодатта към светския блясък на падналия свят, така че всичко да се смеси в едно. А Църквата има за цел да въздигне падналия човек и да го спаси.

Наблюдавайки съвременната действителност, ние с очите си виждаме картината на нестабилността и езическия свят. От една страна е Църквата Христова – ковчегът на спасението. Тя държи спасителните ножици и реже с тях страстите. От друга страна е светът на греха, наречен „потребителско общество” с новата религия без ограничения и правила: „Прави, каквото си поискаш, удовлетворявай своите желания, унищожи всякакво чувство за вина!” И между тях се намират „слабичките”, които са толкова много. От книга Откровение ние знаем как ще завършат те своя жизнен път: „Така, понеже се хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16).

Светогорските монаси и подвижници винаги са се борили против духа на осветскостяването, различавайки църковния и светския начин на мислене. Атонският монах Георги Катунакис е оставил следното поучение и съвет към един игумен: „Никога, отче, не осъждай монаха или клирика за морални прегрешения. Нали може да се случи той да се покае и оплаче своя грях, тъкмо когато ти си го осъдил. И той ще се спаси, а ти ще се подхвърлиш на осъждане. Но бъди СТРОГ към тези клирици или монаси, които престъпват определените от нашите Отци вековни граници на Светото Предание. Тези привърженици на обновленството чрез светския си начин на мислене нанасят ГОЛЯМА ВРЕДА на Църквата. Каквото и обновление те да въвеждат, то ще бъде ИЗКРИВЯВАНЕ на ПРЕДАНИЕТО, което вече не може да се изправи”. Затова и Господ е казал: „Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мат. 18:7).

- Отец Дионисий, нека завършим нашата беседа с духовно поучение!

Много недоразумения и разногласия има днес сред вярващите. Трябва да се научим да си прощаваме един другиму. Силен е този, който може да прости, а не този, който таи в себе си зло и търси възможност да отмъсти или чака момент злорадо да се присмее на нечие падение. Мнозина са хората, чиито уста са пълни с думи на любов, но на дело тези думи се оказват празни приказки.

Православный крест

Превод: Светла Георгиева