Вход

Православен календар

„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно”

Преди 12 години отец Леонид се отказал от телевизора. На два пъти съвсем нови телевизионни апарати изгоряли пред очите му, като и двата пъти едва не станал пожар. Случилото се свещеникът отнесъл към Божия Промисъл. От този момент той слуша новините по радиото веднъж на ден. Домашните на батюшката – матушка Светлана и двамата му сина дори са щастливи, че не са изложени на вредното TV влияние.

Отец Леонид, през всичките тези години не се ли е появявало у вас желание да погледате телевизионната „кутия”?

– Не, не се е появявало. Със сърцето си почувствах предупреждението свише, а и нали е писано: „Не изкушавай Господа!” (вж. Втор. 6:16). Работата е там, че и преди не гледахме всичко, а си избирахме предаванията и филмите... Апостол Павел пише: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Кор. 6:12).

– Нямаше ли някакви протести от страна на синовете ви, че не живеете „като всички”?

– След като изгоря вторият телевизор, всички второстепенни въпроси, с Божия помощ, отпаднаха. Традиция у нас стана семейното четене. След вечеря четем житията на светиите, поученията на светите отци. Заедно изчитаме сутрешното и вечерно правило. Всичко това сплоти, обедини семейството.

Веднъж малкият ми син Николай дотича в къщи, прибирайки се от свой съученик. Лицето му беше сгърчено от ужас. Оказа се, че телевизорът у приятеля му бил включен и давали някакъв екшън с всичките му „атрибути”: трупове, реки от кръв... Светите отци пишат, че разумният човек не може да ходи по улици, където има кал, и цапайки се с нея, да остане чист. Не всичко трябва да се пропуска в хранилището на душата: трупове, катастрофи, убийства, разврат. Душевният дом на Николай не издържал на тези мерзости и ето я съответната реакция...

– Но ако човек възприема виртуалния ужас по този начин, то какво ще стане, не дай си Боже, ако такова нещо се случи в реалния живот?

– Нека разсъждаваме от Православна гледна точка. Християнството е религия на радостта. „Радвайте се, - е казано в Свещеното Писание, – радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Филип. 4:4). На истинския християнин е чуждо унинието, и при най-трудните обстоятелства той съхранява в душата си мира и радостта. Ако всички тези ужаси, за които намеквате, действително се случат, те ще бъдат възприети по християнски, без истерия. А виртуалният свят потиска психиката и подчинява емоциите. В този случай е особено необходимо християнското трезвение, когато душата се пробужда и застава пред Бога в своята простота и откритост. «Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?», – напомня ни Църквата. Илюзорните представи от телевизионния екран приспиват душата. Необходим е поглед, насочен вътре в нас, виждащ собственото ни падение и опустошение. Трезвението е опазване от мечтания и фантазии, за да постигнем истинските блага в действителния живот. Трезвението е борба за завръщането, това е дирене на изгубеното. То е път към Господа чрез отхвърляне на самоуспокоението, чрез преодоляването на измамливи мисли и чувства. Това е молитва към Господа. Вниманието, насочено към собственото ни устроение, ни разкрива нашите немощи и грехове, а следователно ни дава и възможност да се освободим от тях чрез изповедта и покаянието. Освобождаването от греха носи умиротворение, лекота и радост в сърцето. „Приспиването” със зрелища поражда душевните болести, отчаянието от живота. Човек иска да види живота си като на екрана. Неговият реален живот на фона на красивата илюзия му се струва унил и безрадостен.

– Затова хората така бързат от работа, за да могат, едва съблекли се, да натиснат заветното копче?

– Човек без благодатта на Светия Дух няма пълнотата на живота и затова скучае, унива, отчайва се. И тъй като душата му естествено жадува за радост и пълнота в Бога, той се опитва да запълни своето безрадостно състояние не с вътрешно преобразяване, а с външно развлечение. Илюзорният свят е празна залъгалка, той не носи радост, не може да насити душата. Човек само за известно време се откъсва от угнетяващата го „сива” действителност. Убивайки по този начин времето, той се откъсва от своя собствен живот. Бои се да остане насаме със себе си. Може ли той от телевизионната „кутия” да осъзнае смисъла на живота? Може ли по християнски да претърпи реална беда или скръб?

– Защо човек се страхува да остане насаме със себе си?

– Защото го обзема страх от самотата. Тъмните сили не могат да му позволят да потъне във вътрешната си пустиня. Защо ли? На този въпрос ще отговоря с думите на св. Теофан Затворник: «Безмълвието ражда подвижничество; подвижничеството ражда плач; плачът ражда страх Божий, който ражда смирение. Смирението ражда прозрение; прозрението ражда любов; любовта прави душата безболезнена и безстрастна».

На една моя енориашка й се развали телевизорът. Връщайки се от работа, тя била принудена да стои на тишина. Отначало не се чувствала добре само в собствената си компания, но с времето започнала да се вглъбява в своя вътрешен свят, да разбира, че не живее, както трябва... Намерила подарена й от някого икона на Божията Майка „Умиление” и, взирайки се в образа на Пресвета Богородица, заплакала... Това бил дълъг, покаен плач – душата плакала силно, като новородено. Божията милост, оказана чрез даруваното й покаяние, й се явила в тишина (в безмълвие).

- Натрапените телевизионни кумири често могат да се видят на кориците на училищните тетрадки и дневници...

– За актьора св. Игнатий (Брянчанинов) пише: «Измамата ласкателно му носи самодоволство, услаждане, някакво неясно, смътно наслаждение. И това наслаждение на прелъстеното сърце прилича на измамлива тишина, под която се крие дълбока, тъмна яма, жилище на чудовища». Тези чудовища отнемат истинската любов от човека. А Христовият воин трябва да се отрече от идолите, да види красотата на реалния свят. Да осъзнае великото предназначение, което Бог е дарувал на всеки: реалност по-висша от измислиците, по-чиста и по-хубава от мечтанията. Душата пази богатство, което е по-драгоценно от целия свят.

– Може ли да приемем, че приведеният цитат се отнася и за театралните актьори?

– Някога към актьорската игра не привличали жени. Женските роли се изпълнявали от мъже. Самият театър дълго време наричали „позорище”, а неговите зрители – „позорници”. Иеромонах Порфирий (Левашов) от Глинската пустиня в своя труд „Възпитание на девойките в духа на истинското християнство” пише: «Къде са опитите, къде са примерите, че тези трагични представления, тези комични фарсове, от които всички се възхищават, и които уж са насочени към това да възвисят добродетелта и да извикат отвращение към порока, пораждат благоприятна промяна в нравите?! Порокът остава все същият, какъвто си е бил, само е станал по-прикрит, по-хитър, и следователно още по-опасен. Той се прикрива зад маската на честта, смее се, без да се черви, над своето безобразие, и също така ръкопляска, като останалите зрители. Не на артистите е предоставена честта да облагородяват човешкото сърце, а на вярата и благочестието. „Със страх и трепет вършете вашето спасение, - говори Свещеното Писание – защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля (Филип. 2:12–13).

– А художествените филми за Христа?

– Художественият филм потиска, кодира психиката. Както пише нашият съвременник православният писател В. Духанин: «Дързък и опасен е опитът да се снеме завесата от светиите, да се покаже на целия свят Господа чрез способи, които не са установени от Него Самия. Тварният никога не ще успее да се превъплъти в Нетварния, Божествения. Разберете, че хората не влизат в църквата, не защото не са гледали филми за Христа, а защото не са видели Христа в нас, в нашия всекидневен живот».

Интервю на Татяна Илина

Православный крест

Превод: Светла Георгиева

Други статии от същия раздел:

module-template1.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти