Владимир Соловьов дал нов тласък в развитието на руската философско-богословска мисъл, поставяйки си задачата да „оправдае вярата на отците” пред разума на своите съвременници. За съжаление, той допуснал редица явни отклонения от православно-християнския образ на мислене, много от тях възприемани и доразвивани от неговите последователи.

Ето кратко изложение на тези моменти у Соловьов, които се набиват в очи заради разликата им и дори явното им отклонение от вероучението, изповядвано от Църквата.

1) Той представя християнството като висш етап от цялостното последователно развитие на религиите. Според Соловьов всички религии са истинни, но едностранчиви, а християнството синтезира положителните страни на предшестващите религии. Той пише: „Както външната природа се открива на човешкия ум постепенно, вследствие на което ние трябва да говорим за развитие на опита и естествената наука, така и божественото начало постепенно се открива на човешкото съзнание и ние трябва да говорим за развитие на религиозния опит и религиозната мисъл ... Религиозното развитие е положителен и обективен процес, това е реално взаимодействие между Бога и човека – богочовешки процес. Ясно е, пише Соловьов, че нито една от степените и нито един от моментите на религиозния процес не може да бъде сам по себе си лъжа или заблуждение. „Лъжовна религия” е contradictio in adjecto”*.

2) Учението за спасението на света във вида, в който е дадено при апостолите, е отхвърлено настрана. Според Соловьов Христос е дошъл на земята, не за да „спаси човешкия род”, а за да го възведе на по-висока степен в порядъка на последователното проявление на божественото начало в света – въздигането и обожението на човека и света. Христос е най-високото звено в поредицата теофании (богоявления), увенчаващо предишните теофании.

3) Богословието на Соловьов се фокусира върху онтологическата страна на битието, тоест върху живота на Бога Сам в Себе Си и поради недостатъчността на Свещеното Писание, мисълта прибягва към произволни построения – рационални или основани на въображението.

4) В Божествения живот се въвежда същество именувано „София”, стоящо на границата между Божествеността и тварния свят.

5) В Божествения живот се въвежда различаване на мъжко и женско начало. При Соловьов този момент е туширан. Отец Павел Флоренски, следвайки Соловьов, представя София така: „Това е велико Царствено, Женствено Същество, което без да е нито Бог, нито вечният Син Божий, нито ангел, нито свят човек, приема почитание и от завършителя на Стария Завет и от Родоначалника на Новия” ("Столп и утверждение истины").

6) В Божествения живот се въвежда стихийно начало, стихиен стремеж, принуждаващ Самия Бог Слово да участва в определен процес, начало, което подчинява Логоса на този процес, който трябва да възнесе света от състоянието на чиста материалност и ограниченост към най-съвършените форми на битието.

7) Бог като Абсолют, Бог Отец, е представен далечен и недостъпен за света и човека. Въпреки казаното в словото Божие, Той се отделя от света в непристъпна област на битието, която като абсолютно битие няма контакт с относителното битие, със света на явленията. Затова според Соловьов е необходим посредник между Абсолюта и света. Такъв посредник се явява „Логосът”, Който се въплътил в Христа.

8) Според Соловьов първият Адам съединявал в себе си божественото и човешкото естество подобно на съотношението им в богочовечеството на въплътеното Слово, само че той нарушил това съотношение. Ако е така, тогава и обожението на човека не е само благодатно освещение на човека, а е възстановяване в самия него на богочовечността, възстановяване на двете природи. Но това не е съгласно с цялото учение на Църквата, което разбира обожението само като облагодатяване. „Не е имало и няма да има друг човек, казва преп. Иоан Дамаскин, състоящ се от Божество и човечество, освен Иисуса Христа”.

9) Соловьов пише: „Бог е всемогъщ Творец и Вседържител, но е Управник на земята и произлизащите от нея твари”. <...> „Божеството е несъизмеримо със земните създания и може да има нравствено-практическо отношение (власт, господство, управление) към тях само при посредничеството на човека, който като богоземно същество е съизмерим и с Божеството, и с материалната природа. По този начин човек се явява необходима основа за истинското Божествено владичество” ("История и будущность теократии"). Това становище е неприемливо от гледна точка на славата и силата Божия и така казано противоречи на словото Божие. При това то се опровергава от простото наблюдение на съществуващото. Човек подчинява природата на себе си не в име Божие като посредник между Бога и света, а за свои собствени егоистични нужди и цели.

Отбелязаните тук точки, където възгледите на Соловьов се разминават с учението на Църквата, показват, че религиозната система на Соловьов е изцяло неприемлива за православното съзнание.

Протопресвитер Михаил Помазанский. Православное догматическое богословие. St. Herman of Alaska Brotherhood Press, 1992.

Превод: свещ. Божидар Главев

* contradictio in adjecto – (лат.) противоречие в определението, като например „кръгъл квадрат”, „суха влага”, „дървено желязо” и т.н.