На 14 август на батюшката му стана много зле. Никакви сълзи и молби да бъде лекуван в болницата не помогнаха – старецът гонеше всички.

Схимонахиня Ефросиния дойде да го уговаря. Тя имаше същата болест на бъбреците и батюшката я съжаляваше. „Аз самата се боях да не направя така, че да му стане още по-зле. Отивам към него, моля се... Тихичко припълзях в ъгъла и застанах там. Той дори не ме забеляза, толкова му беше зле, мяташе се в леглото. "Застъпнице Усърдна! Помогни ми! Майко Божия, не ме оставяй!" И ето че леко поутихна, а аз му казвам: "Батюшка! Трябва да отидете в болница. Колата чака вече от два часа". "Дошла си да ме мъчиш ли? Не ме тероризирай! Върви си!" Аз казвам: "Никъде няма да ида, ще седя тук в ъгъла на студения под." Дойдоха килийниците и казват: "Матушка, върви си!... Това е непослушание". А аз казвам: "Старецът сам е непослушен, ще взема пример от него". После като излязох, той казал: "Къде са ми чорапите? Трябва да вървя, така давам лош пример". А после съкрушен изрекъл: "Какво правите? И без това ми остава да живея още две седмици".

На 23 август, на своя имен ден свв. Зосима и Саватий Соловецки, той направо каза на митр. Иларион, че ще умре в деня на погребението на Божията Майка.

- Заповядайте, Владико, при нас на чина на погребението на Божията Майка!
- Не, батюшка, при вас службата ще бъде през нощта, а аз трябва да служа сутринта.
- И без това няма да ви е до сън, Владико, елате при нас – заедно с Божията Майка ще погребвате и мен...

„Не знаех как да разбирам тези думи, – спомня си владика Иларион. – Имах съвсем други планове...”.

Няколко дни преди кончината си о. Зосима ей така между другото казал на сестрите в хемодиализното отделение: „Е, какво сега, трябва да се мре. Дано не ви разваля празника. Та аз не съм достоен да умра на Успение”. Отеческата грижа за доброто на ближните и дълбокото християнско смирение до последните минути на многострадалния му живот се проявяваха във всичките му думи и постъпки.

Успение беше любимият му празник. Още като дете със своите детски ръчички сам беше избродирал плащаница на Божията Майка, а още 7-8 годишен сам събирал благочестивите възрастни жени и те заедно със запалени свещи четели чудния акатист на Успение: „Радвай се, Обрадванна Невесто, която и в успението си не ни оставяш”.

Настъпило Успение Богородично през 2002 година. „Той толкова много почиташе Божията Майка, – спомня си инокиня Галина. – Когато за пръв път попаднах на службата на Успение, бях поразена как батюшката се покланяше на плащаницата. Такъв трепет, такова огромно благоговение, такава любов! Той се покланяше не просто на плащаницата, покланяше се на Божията Майка”.

На 28 август вечерта състоянието му рязко се влоши и го откараха в болницата.

До последния си дъх, както свидетелстват килийниците на о. Зосима, той пребивавал в молитва. Преди самата си кончина схимникът се сподобил с откровение. До неговото легло била иконата на Божията Майка с предстоящите пред нея Зосима и Саватий Соловецки и гледайки я съсредоточено, батюшката като че позабравил за нетърпимата болка, като десет минути водел спокоен разговор с някого, който бил невидим за телесните очи на неговите килийници. Трудно било да се разбере шепотът на умиращия старец, но ясно се различавали въпросителни нотки и до слуха достигали отделни думи и прошения. Впечатлението било такова, спомня си иеродякон Амвросий, сякаш присъствала Самата Пречиста Дева. Не било възможно без трепет и благоговение човек да пребивава на такова велико тайнство – смъртта на праведника, чийто лик вече бил огрян от неземна светлина.

Както свидетелства схимонахиня Пантелеймона, която в този ден била до батюшката, опитвайки се да облекчи страданията му, последните думи, които той произнесъл преди речта му да започне да преминава в шепот, били: „Майко Божия, отвори ми Царските врата!” Тази молитвена въздишка се изтръгнала от гърдите на стареца половин час преди блажената му кончина.

„Когато аз умра, – казвал старецът на братята, – вие ще разберете по това, че часовникът на моята молитвена масичка в олтара ще спре”. На 29 август в дванадесет без петнадесет през нощта спряло сърцето на великия молитвеник. В дванадесет без петнадесет спрял и часовникът на масичката на о. Зосима в олтара. Така приключило времето на неговата земна молитва, така започнало неговото молитвено застъпничество в блажената вечност...

В храма по това време се извършвал чинът на погребението на Божията Майка. Само няколко от братята знаели за случващото се. Отец Тадей излязъл за проповед, която завършил със следните думи: „И ето днес, както когато Спасителят държал на ръце душата на Пречистата Дева Мария, така сега Божията Майка държи на ръцете си душата на новопреставления наш отец схиархимандрит Зосима”.

Сълзи, ридания, стенания, породени от неутешима скръб в миг изпълнили храма. Скръбта била толкова голяма и неописуема, сякаш цяла Русия оплаквала своето сиротство.

На сутринта докарали тялото на скъпия батюшка в обителта. Тези скръбни минути очевидецът Н. Г. Горелова, кореспондент на православния вестник „Плесково”, описва така:

„Службата до ковчега на стареца не спираше нито за миг. Цяла нощ братята по ред четяха светото Евангелие. На другия ден към осем часа започна св. Литургия. Имаше толкова много народ, че в храма успяха да влязат само монашестващите и духовниците, а останалите се молеха в двора на манастира. В 11 часа в двора на храма се състоя опелото на стареца по монашеския чин, после с кръстен ход понесоха ковчега около манастирските стени.

Това беше хилядна процесия. Хора от различни възрасти и различно социално положение, хора познати и току-що запознали се, всички бяха обединени от чувството за съпричастие към духовното значение на случващото се. Бях поразена от това, как един хром човек креташе до мен, трополейки със своите протези, без да изостава нито крачка. Ходеше с такова решително изражение на лицето, сякаш от това зависеше целия му живот и собственото му спасение ... Това, което се случваше пред очите ми, може да се нарече чудо. Процесията от погребална се превръщаше в пасхална. И монашеският хор започна да пее пасхални песнопения. Всички бяха обзети от някакво необикновено духовно въодушевление, когато в смъртта не се вижда нищо страшно, а напротив, всички усещаха, че старецът е постигнал целта на своя живот, че сега е с Господа и се моли за нас, изпращайки ни отеческото си благословение. Когато докоснах ръката на стареца, тя беше съвсем мека и много топла.”

За меката и топла ръка на батюшката говорят всички, които в този ден за последен път се докосват до нея. По приблизителни сметки да изпратят стареца в този ден дошли около десет хиляди човека.

Най-главният урок, който о. Зосима преподал на своето паство, е това, че най-голямата радост е да живееш с Бога, радост, която не могат да ни отнемат нито скърбите, нито страданията, нито смъртта. Той учел на това и с живота, и със смъртта си. Тази непобедима радост се отразила и върху лицето на починалия праведник. Малцината, които по силата на своите обязаности се сподобили да видят лицето на новопреставления, свидетелстват, че то било огряно от неземно ликуване.

Аз съм винаги жив

Дори когато бездиханното тяло на о. Зосима лежеше посред храма, беше трудно да се повярва, че той вече не е с нас. Всички дотолкова бяха привикнали с това всеки ден той сякаш да умира и да оживява, че владика Иларион благослови да се молим за него като за жив, докато ковчегът му не бъде покрит от пръстта.

„Идвайте при мен като при жив, разказвайте ми всичко, аз ще ви чуя и ще ви помогна”, - тези думи казани на духовната дъщеря Тамара от Сергиев Посад батюшката повтарял пред много свои духовни чеда. И това, че той действително ни чува и помага, споделят всички, които и сега идват при него.

Високопреосвещеният митрополит Донецки и Мариуполски Иларион свидетелства:

„Аз мисля, че той не е оставил обителта, чувствам присъствието му. Идваш в неговата обител и виждаш същите тези светли лица, добри взаимоотношения, тази любов и добри думи, както когато и старецът бе жив. Освен това на гроба му се чувстваш като че заразен от тази доброта и от някакво особено вразумление, идващо от самия старец. И никой от хората не казва: „Отивам в Николское”, а всички казват: „Отивам при о. Зосима”.

Иерей Михаил от Лисичанск:

„Батюшката помага и след смъртта си. Наскоро при мен възникнаха проблеми със строителството на храма, а по неговите молитви всичко се нареди ... За мен той е тук в обителта, а помощта... помощта си остана. Чувствам навсякъде присъствието на о. Зосима”.

Людмила Александровна Янукович, съпруга на Виктор Янукович - президент на Украйна:

„Батюшката казваше, че ще ни помага и след смъртта си. И аз винаги в трудни моменти се обръщам към него и чувствам помощта му”.

В. Н. Бесчастний:

„Когато мине някоя и друга седмица и ми стане тежко, и някак си се почувствам объркан, идвам на гроба на батюшката. И след като пообщувам с него, си тръгвам съвсем различен – с чиста душа и с някакъв прилив на жизнени сили.”

Тоест хората усещат, че общението с батюшката не се е прекъснало, а просто е приело друга форма. За това свидетелства и „Книгата със спомени за благодатната помощ на схиархимандрит Зосима”, която днес се намира в неговата усипалница. Иска ни се, прелиствайки я, да завършим това кратко жизнеописание на стареца със следните думи в нея на народна признателност и любов: „Скъпи, батюшка, ти винаги ще живееш в моето сърце!”

За чудесната и благодатна помощ на схиархимандрит Зосима по време на неговия живот и след кончината му

В усипалницата на о. Зосима се съхранява „Книга на народната памет”, чиито страници свидетелстват за чудесната му благодатна помощ. Ако в началото веднага след смъртта на стареца нейните редове отразявали спомените на духовните му чеда, написани в минало време, то с течение на времето все повече се появяват свидетелства на хора, които не са виждали батюшката жив, а са получили днес неговата благодатна помощ. И тези свидетелства отварят нова страница от пастирското служение на отец Зосима – поклонниците ясно усещат присъствието и помощта му и се обръщат към него като към жив.

Все повече и повече молби към стареца, както на гроба на св. Ксения в Петербург, да се помоли за децата, за внуците, за роднините ... Все повече благодарности за молитвената му помощ: „Батюшка, колко е хубаво, че ви има и че чувате нашите молитви!” Тези думи на Людмила от Макеевка, която не е познавала стареца, докато бил жив, са онази нова радостна нотка, която все по-често звучи в записките на паметната книга.

Да, батюшка, простете на нас, неразумните чеда, за неуместната тъга от разлъката! Колко е хубаво, че ви имаме!

*****

Три месеца страдах от жестоки болки в стомаха и не можех да хапна нищо друго освен бульон и пюре. След посещението на гроба на батюшката внезапно ми стана по-добре, почувствах, че болката изчезна и се появи апетит ... Очакваната болка след храна изчезна, не разбрах веднага, че е станало чудо.

Галина Битченко


Бях много болна, виждах всякаква нечистота у хората, чувах гласове, виждах различни цветове, сияния по иконите, безобразията на свещениците и монасите. Тялото ми беше като разбито, страшно ме боляха всички органи, особено очите. Бях и в дом за душевно болни ... По Божия милост пристигнах при нашия скъп батюшка Зосима и по неговите свети молитви и божествена любов Господ ме сподоби с изцеление през 2001 г. Тогава приключиха моите мъчения и страдания от бесноватостта ми. Дивни са твоите дела, Господи, по молитвите на нашия скъп наставник схиархимандрит Зосима!

Светлана И.


Благодаря на Господ Иисус Христос за това, че по молитвите на нашия батюшка Зосима спаси моите родственици от гибел по време на Чеченската война от 1996 г.

Бях напуснала Грозни с децата си преди войната, а моите сестри със семействата си останаха там сред бомбардировките. Много се тревожех, по цели нощи не спях и се молех ... Реших да отида при батюшка Зосима да разбера каква е съдбата на моите роднини. Казах на батюшката, че се моля за тях като за живи, а те вече може и да не са между живите. Той затвори очи и дълго остана така. Помислих, че е заспал и реших да си тръгвам, но той без да отваря очи ме спря и каза: „Още не съм ви казал всичко”. После отвори очи и продължи: „Какво се върши сега в Грозни! Колко руски и чеченски хора загиват, за да се напечелят „новите руснаци”! С голямо вълнение очаквах какво ще каже за моите роднини. Накрая рече, че всички те са живи и дори домовете, в които живеят са непокътнати.

От радост паднах в нозете на батюшката и със сълзи на радост и благодарност започнах да целувам ръцете му. После станах и тръгнах с гръб към вратата, като не преставах да се покланям и да благодаря. Батюшката се засмя и каза: „Обърнете се и вървете нормално!”

Каза, че ще се моли за моите роднини. И ето ти чудо: войната свърши и всички мои роднини останаха живи и здрави, и даже домовете им бяха непокътнати.

Галина Кормишина


Към 1994 г. поради духовната ми неопитност в мен се появиха много неразрешени въпроси. Тогава започнах да ходя при стареца Зосима за съвет. Батюшката, познавайки духа на нашето време, се стараеше да не показва своята прозорливост. Но аз постоянно виждах най-главното и най-полезното чудо – това, че той лекува душите чрез наставление.

Веднъж например помолих батюшката да ме благослови редовно да служа молебени за здраве на идващите страдащи хора при мен в храма. Старецът веднага долови, че главен мотив за мен е не любовта и състраданието, а скрита гордост и тщеславие, и ми даде неочакван отговор: „Старай се да бъдеш молитвеник, а не целител.”

И наистина, много млади свещеници след ръкоположението веднага започват да служат молебени за здраве, за изцеление от пиянство, а понякога дори за изгонване на нечисти сили, защото така е лесно да си спечелят име пред маловерния свят. При това светът не разбира какво значи „молитвеник” и не отдава почести на такива.

Сам батюшката, както се убедих, понякога на някои поклонници дори не даваше особени наставления, а само им казваше: „Идете в храма и се молете”, но в същото време сам започваше да се моли за спасението им. Така, помагайки на страдащите, не засенчваше Бога и предотвратяваше славословията по свой адрес.

Протоирей Виктор (Яремчук)


Помня, как когато веднъж пристигнах при о. Зосима, той седеше на дивана в стаята си и като ме погледна каза: „Е, как са делата?” Аз отговарям: „Какви ти дела, само едни грехове”. Батюшката се втренчи в мен и започна да изрежда греховете ми. Толкова срамно ми беше, после пък започнахме задушевна беседа, а след беседата се почувствах толкова добре, като новороден.

Той притежаваше дар на молитва. Ние често си мислим, че се молим, а на практика само изричаме думите на молитвата, докато сърцето остава хладно. А сърцето на о. Зосима по време на молитва гореше.

Веднъж малко преди смъртта му ние с неделното училище пристигнахме в манастира, за да се запознаят децата с батюшката. В беседата си с тях той им каза: „Деца, молитвата дори да е кратка, трябва да излиза от сърцето. На Бог му е омръзнало да слуша нашите празни думи. Всяка молитва трябва да бъде осмислена и да излиза от дълбините на просто сърце”.

Протоиерей Никита (Панасюк), настоятел на Свято-Владимирския храм в гр. Докучаевск 


Като много млади хора аз не ходех на църква, пиех, вдигах скандали, пушех, вече година нямах работа и се въвлякох в една неприятна история – грозеше ме присъда. Тогава майка ми каза да отида при о. Зосима. Беше декември 1997 година. Влязох при батюшката, той ме сложи да седна и сам започна да разказва моя нечист живот, дори за баща ми разказа. Ридаех като младенец. След тази беседа започнах по друг начин да гледам на живота, прекарах две седмици в манастира и моят живот се преобрази. Спрях да пия и да пуша, изхвърлих двата телевизора от дома си ... Благодаря ти, батюшка Зосима, ние те обичаме и никога не ще те забравим!

Виктор Петрович Уляненко, гр. Бердянск

<< предишна

«Любовь превыше всего. Светлой памяти схиархимандрита Зосимы». Православный благовестник, 2004.

Превод: свещ. Божидар Главев