30 години от блажената кончина на иеромонах Серафим (Роуз)

12 август 1934 - 2 септември 1982

”Смъртта на Бога” като знак на времената*

Поразителната фраза „Бог е мъртъв” е поетичен израз на днешното безверие. Много е казаното в тази фраза и то не може да бъде открито дори в по-прозаичните изрази на съвременния атеизъм и агностицизъм. Чрез нея е налице ярък контраст между една отминала епоха, когато хората са вярвали в Бога, организирали са живота си и са основавали институциите си, съобразявайки се с Него, и една нова епоха, за чийто жители се предполага, че това някога Всеосвещаващо слънце вече е затъмнено и животът и обществото трябва да поемат в друга посока.

Тази фраза, очевидно измислена от Ницше преди около век, дълго време е била използвана като изразяваща възгледите на една сравнително малка част от враговете на християнството, предимно „екзистенциалистите”. Неотдавна обаче тя произведе смут, след като беше приета от радикалните протестантски кръгове и сега вече е привлякла интереса на журналистиката и масмедиите. Очевидно в западното общество тази фраза като цяло намери широк отклик и общественият интерес към „смъртта на Бога” превърна това явление в един от знаците на времената.

За да разберем значението на този знак, трябва да знаем какъв е неговият исторически контекст. В самата си същност това е едно отрицание, реакция срещу светогледа на християнството, което не е от мира сего; това християнство, което акцентира върху аскетиката и "невидимата бран" срещу дявола и света, за да се придобие вечното блаженство чрез общението с Бога в Царството Небесно. Родоначалниците на новата философия обявиха християнския Бог за мъртъв и на Неговото място провъзгласиха човека за „бог”.  Този възглед не е нищо друго освен поредният ход в съвременната борба срещу християнството, чийто резултат днес е в практически повсеместното тържество на безверието.

Днешната полемика обаче има за своя основа едно ново и необичайно явление: сега безверниците са всъщност самите „християни”. В същото време това донякъде е логичната кулминация на един исторически процес, започнал на Запад с отпадането на Римската църква. Отделен за повече от девет века от Църквата Христова, западният християнски свят е разполагал само с един бързо изпаряващ се малък остатък от истинското християнство, запазено в Светото Православие.

Днес този процес е почти завършен и голям брой католици и протестанти трудно могат да се различат от безверниците - и ако те все още считат себе си за „християни”, то това е възможно, само защото за тях християнството се е превърнало в своята противоположност - светското безверие. Човек може да види в този феномен това, което един православен мислител е нарекъл „самоунищожение на християнството”. Това е християнство, подкопано отвътре от собствените си представители, които настояват то изцяло да се приспособи към света.

Паралелно с това ново "богословие" от скоро се наблюдава и друга странност, зачестила в „литургичния” живот на Запад. По-рано тази година голяма известност придоби така наречената „рокендрол” служба в храма на Old South Church в Бостън, като на присъстващите младежи е било разрешено да танцуват между редовете в църквата под звуците на тази шумна модерна музика. В католическите църкви „джаз месите” стават все по-често явление. Намерението на отговорните за тези явления е същото като това на новите радикални „богослови”: да направят религията „по-истинска” за съвременния човек.  По този начин те признават това, което е очевидно за православния наблюдател: че религиозният живот на Запад е до голяма степен мъртъв. Макар и неволно,  те разкриват и друго: че като не могат да направят разлика между църква и дискотека, между Христос и света, сами показват, че Бог наистина е мъртъв в техните сърца и единствено с помощта на някакви светски емоции могат да предизвикат отклик не само в „постхристиянските” си паства, но и в самите себе си.

Но в крайна сметка какво ни показва всичко това? Нашият Господ, пророкувайки за идването на антихриста, говори за мерзостта на запустението, която стои на свето място (Мат. 24:15), а св. Апостол Павел – за сина на погибелта, който ще седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог (2 Сол. 2:4) и това, според св. Иоан Златоуст, ще се случи „във всички църкви”. Нима този „християнски атеизъм”, тези богохулни „богослужения”, благосклонното приемане на такива непристойни и вулгарни прояви на места, които хората все още считат за свети, не подготвят пътя за този край и не ни ли дават дори възможността да го предвкусим?

Бог действително е мъртъв за западното християнство и неговите лидери наистина се подготвят за идването на Божия враг - антихриста. Но православните християни познават Живия Бог и живеят в спасителното ограждение на Неговата истинска Църква. И само докато вървим вярно и ревностно по пътя на непромененото Православиe, можем да постигнем спасение, а не в ослепителното „икуменическо” единение с новите безбожници, което е целта на православните модернисти.

The Orthodox Word, 1966, July-Aug.

Превод: Филип Бакърджиев

* Тази статия на о. Серафим е писана по времето, когато той е още Юджийн Роуз.