Неоправославието и неговите предизвикателства – част 12

ІV. ЕВХАРИСТИЯТА – ТАЙНСТВО НА ТАЙНСТВАТА

2. РИТЪМЪТ НА ПРИЧАСТЯВАНЕ

Истина, придобита от опита и препотвърдена през вековете от Църковната история е, че теоретичните отклонения (в догматиката) водят до практически нарушения (в етиката). Двете области на Църковния, и респективно, на християнския живот са така тясно свързани и неделими, че св. Отци често изтъкват, че “ако искаме да се избавим от геената и да получим царството, то трябва да се украсяваме и с едното и с другото – и с правотата на догматите и със строгостта на живота^[1], че за живота в Христа са нужни и “благочестиви догми и добри дела”^[2]. И построената на съмнителни, “пясъчни” основи евхаристийна еклисиология служи за обосноваване на нови разбирания за добро и лошо, правилно и неправилно, полезно и вредно в практиката на причастяване на православните християни; накратко води към едва ли не задължително често причастяване без оглед на каквито и да е съображения, с главния мотив, че това е практиката на древната Църква, обусловена от природата на самата Евхаристия.

До възраждането на древната църковна практика за редовно (т. е. всяка неделя – б. м.) причастяване на много места в Православната Църква, особено на Запад, по признанието на самите неоправославни богослови, е довело същото (вече споменато) “литургично движение на Запад след Първата световна война”^[3].

Подхожда се отново с принципно правилното положение, а именно, че “животът в нас”, истинският живот на вярата е възможен само в Христа, в истинското единение с Христа”, което се осъществява в св. Причастие^[4]. Създава се впечатление, че единението на християнина с Бога се осъществява само и единствено чрез Причастието, или пък че друго “единение” не би било истинско. Следващото “стъпало” е твърдението, че „всеки трябва да допуска самоотлъчването от св. Причастие като изключение”^[5].

Изводът, до който стига неоправославието е, че ”причастяването на всяка св. Литургия е изискване”, което е “засвидетелствувано в литургическите текстове, богословското съзнание и каноническото предание на Църквата, (...) и е съкровеният смисъл на цялата евхаристийно-центрична духовност и нравственост в Православието”. Това е основен принцип, “който извира от Евхаристийната природа на Църквата”^[6].

Този “принцип” се подкрепя с изречения като: “връзката на честото причастяване с апостолското светоотеческо предание, със структурата на самата Литургия е очевидна”^[7]. Което прехвърля и към следващото “доказателство”: “Вземете, яжте, това е Моето Тяло ... Пийте от нея всички, това е Моята Кръв...”. „Може ли да се съмняваме, че тези думи подканят всички да приемаме св. Причастие на всяка Литургия!?”^[8]

Разбира се, и тук са намесени обичайните припомняния, че “в древната Църква ... било немислимо онези, които оставали за Литургията на верните да се въздържат от Причастие”^[9]. А някои от новоправославните писатели стигат до там, че определят “греха от неприемането на св. Причастие” като “много сериозен и че трябва да се изповядва пред духовния старец наред с първите грехове”^[10].

А сега ще се опитам да очертая една по-истинска и ясна картина по този въпрос, подпомаган от св. Отци на Църквата, а също и от съвременни православни богослови, неизкушени от модерното днес “възраждане” на древни практики. За прегледност ще следвам последователността, в която изложих неправославните съждения, съпоставяйки ги с православните – така (отново) и без много коментари ще може да се разграничи истината от полуистината и неистината в тях.

“Спасението, разбира се, е спасение в Господа Иисуса Христа, - пише св. Теофан Затворник. – То се състои в съединяването с Него, както Сам Той е казал: бъдете в Мене и Аз във вас. Иначе нищо няма да излезе от вас. “Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). Съединяването с Господа се извършва чрез тайнствата. Първото му присаждане към нас и нас към Него се извършва в тайнството Кръщение. Това съединяване се задълбочава чрез тайнствата покаяние и причастие ... Няма нищо по-спасително от тайнствата!”^[11] Или накратко: не само св. Евхаристия ни съединява с Христа, и не единствено това тайнство ни спасява, защото “ние се спасяваме само чрез всички свети тайнства” – още по-категорично го заявява св. Иустин Попович^[12]. Наистина “Пресветото Тайнство Евхаристия”… “между другите тайнства е най-висше”. “Това най-свято тайнство, обаче, – продължава св. Никодим Светогорец, – а най-вече Христос, Който е в него, може да бъде възприемано по два начина: първо, тайнствено, в тайнството на Тялото и Кръвта Христови, ... второ, духовно и мислено, в ума и сърцето”. И докато честотата на приемането на първото се определя от външни и вътрешни условия и не без духовно ръководство, то второто може да се извършва “всеки миг: така че за тебе винаги е възможно да имаш в ръцете си това всесилно оръжие”. Накрая св. Никодим ни призовава към причащаване “със Светите Христови Тайни, колкото е възможно по-често, когато имаш разрешение от твоя духовен отец. Но непрестанно се стреми да вкусваш Христа Господа мислено и духовно, защото с вътрешно, духовно причастяване можем да се удостояваме всеки час и всеки миг. Ще рече да пребиваваме по неговата благодат в непрекъснато общение с Него и, когато Той благоволи, да усещаме това общуване чрез сърцето. <...> Истинските причастници след причастяването са в явно благодатно състояние. Тогава сърцето вкусва Господа духовно. <...> Общуването с Него не се пресича, (освен) ако за нещастие не влезе някой грях, който да разстрои това благодатно състояние. Нищо не може да се сравни със сладостта от вкусването на Господа. Ето защо подвижници, когато усетят нейното намаляване, бързат да възстановят сладостта на това усещане в нейната сила, и когато я възстановят, усещат, като че ли отново вкусват Господа. Това именно е духовното причастяване. По този начин то има място между едното и другото (т. е. между две поредни – б. м.) причастяване със Светите Тайни. Но то може да бъде и постоянно в оногова, който винаги пази сърцето си чисто и непрекъснато насочва вниманието и чувствата си към Господа. При все това обаче, то е дар на благодатта, даван на Господни подвижници, усърдни и строги към себе си”^[13].

Св. Теофан Затворник в приведеното вече произведение също насърчава към “честа изповед и причащаване”, но той също говори за “причастяване на духа”, като мимоходом засяга и въпроса за “задължителното” причастяване със Св. Тайни на всяка литургия.

“Да се пребивава, колкото се може по-често на литургия, и по време на нейното извършване да се стои с твърда и светла вяра в принасяната тогава жертва Богу. Тайнството на Тялото и Кръвта Господни е за християнина Божествена храна и жертва. На литургията не винаги и не всички се причастяват, но жертвата се принася от името на всички и за всички. Затова всички са и длъжни да участват в нея. Обаче да участват с вяра, с болезнено съкрушение за греховете, със самоунижение и преклонение пред Господа, Който се жертвува като агне за живота на света. Едно  живо съзерцание на това тайнство силно оживява и пробужда духа. А пък вярата и съкрушението винаги принасят очистване на греховете, а нерядко и съкровено докосване на Господа до сърцето на християнина, което го услажда и оживява, сякаш е причастяване на духа. Такова докосване е по-сладко от мед и медна пита, и е по-укрепващо от всички укрепващи духовни средства. Но трябва да се помни, че то е изцяло Божи дар”^[14].

А според прот. Н. Афанасиев учението за “духовно причастие” е неясно и неопределено, а освен това и „чуждо на Църквата”^[15]. Как стига о. Николай до този извод не е ясно, защото той като че ли предпочита да казва без да доказва. Обаче друго намираме в светоотеческата мисъл по този въпрос. Неясно е то за този, който не иска да разбере, и неговата “неопределеност” е израз единствено на различните ъгли, от които го описват отците. Ето как говори за такова причащаване св. Теодор Едески: “Нашият истински десятък Богу е духовната Пасха, т. е. отминаването от (всеки) страстен нрав и от (всяка) неразумна чувственост. Вкусилият от тази Пасха се причащава с непорочния Агнец, Който е взел греха на света и, по думите Господни, ще бъде жив вовеки (Иоан 6:50)”^[16]. За подобно съединяване с Бога – чрез покаяние – говори и св. Иоан Златоуст: “Нищо така не сближава и съединява с Бога, както такива сълзи”^[17] (покайни – б. м.).

Контекстът на св. Никодим Светогорец се отнася по-скоро до извършването на непрестанна Иисусова молитва. За разлика от него прот. Афанасиев смята, че молитвата не може да замени, дори и временно (!) евхаристийното общение. Което се явява извод на тесногръдото разсъждение, че “молитвата е молитва в Христос, но не е възможно да бъдеш в Христос без евхаристийно общение с Него”^[18].

Наистина, ако молитвата беше достатъчна за духовния ни живот, не би имало нужда от тайнството Евхаристия и изобщо от другите св. тайнства. Тялото ни има нужда да диша, но и да се храни. Диханието на душата е молитвата, а Божествена храна – Тялото и Кръвта Христови. Но ако човек може да издържи без храна повече от месец, то рядко може да оцелее без да диша повече от минута. Разбира се, това е само аналогия, която обаче идва да подчертае, че за духовния живот молитвата е не по-малко необходима от самото приобщаване. Всъщност самото причастяване винаги се предхожда, съпровожда и следва от молитва – само тогава то явява истинската полза за човека. В интервалите между причастяванията (каквито и да са те) молитвата е средство за Богообщение и единение с Бога - средство, което винаги ни е “под ръка”. На това ни учат отново св. Отци:

“Който знае истински да се моли, – пише св. Иоан Кронщадтски –  мистично се съединява с Всемогъщия.”^[19] “А ако Той знае – ще възрази някой – от какво ние имаме нужда, защо трябва да се молим? – Не за това да Му покажеш твоите нужди, – пише Златоуст, - но да Го склониш, да се съединиш с Него.”^[20].

Св. Игнатий Брянчанинов, който обрисува честото Причащение “като обновяване на свойствата на Богочовека в себе си и обновяване на себе си чрез тези свойства”^[21], не по-малко намира, че “молитвата винаги е нужна и полезна за човека – тя поддържа общението му с Бога”^[22].

А св. Иоан Златоуст направо я нарича дар и жертва, позовавайки се на Свещ. Писание (Пс. 49:23, 14; Пс. 140:2). Молитвата и милостинята са дарът и жертвата, които принасят “непосветените” (!)^[23].

Връщайки се към главния въпрос по отношение честотата на причастяването, отново св. Иоан Златоуст ни дава най-вярното правило. “Кого да похвалим, – пита той – тези, които се причастяват веднъж или тези, които често, или тези, които рядко? Нито едните, нито другите, нито третите, а тези, които се причастяват с чиста съвест, с чисто сърце, с безукорен живот”^[24]. И пак на друго място: “главното благо е в това, да се пристъпва към Тайните с чиста съвест”. И укорява: “Ние се стараем не за това да пристъпим приготвили се, очистили се от всяко зло и с пълно благоговение, но само да пристъпим, когато пристъпват всички. Не така заповядва Павел; той знае само едно време за пристъпване към Тайните и причащението, когато е чиста съвестта”.

А очистването на съвестта, чрез “принасяне” на покаяние за греховете, пояснява св. Теофан Затворник^[25]. Също и св. Тихон Задонски: “Страшно е човек да пристъпва, ако не се е очистил чрез истинско покаяние”^[26]. И тъй като “истинското покаяние” или по-скоро истинското му разбиране по отношение на Причастието ще бъде предмет на следващата точка от тази глава, то нека се спрем и на “каноническото предание на Църквата” и по-специално на 8^-мо и 9^-то Апостолски правила, които някои споменават (в “Литургични основи на нравствеността” – Св. Тутеков), други цитират, но без тълкувание (“Кога и как да се причастяваш” – архим. Даниил Аеракис), а трети не приемат тълкуванието на авторитетните за Църквата канонисти (“Трапеза Господня” – прот. Н. Афанасиев).

Накратко, 8^-мо Апостолско правило заплашва с отлъчване от църковно общение клирик, който без извинителна причина не се причасти при “извършване на приношението”. Девето Апостолско правило пък определя същото наказание за християни, които “не достояват на молитва и св. причастие до края”.

Теодор Валсамон ни дава следното обяснение и начин на разбиране: “И с правилото не е съгласно, и невъзможно е да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със светите Тайни, или в противен случай да подлежим на отлъчване, ... затова и в 9^-то правило е определено да се подхвърлят на наказание верните не оставащи до края, но не е прибавено: не причащаващи се. Така изяснявай тези правила на основанието на второто правило на Антиохийския събор”^[27].

В тълкуванието си на споменатото 2^-ро правило, предписващо отлъчване на такива, които “влизат в църквата”, но “не участват в молитвата с народа, или се отвръщат от причащението със светата Евхаристия” Т. Валсамон пише: “за отвръщащи се от светото причастие трябва да се почитат не отхвърлящите го, или както някои казвали (напр. Зонара - б. м.) избягващите (го) по благоговение и смиреномъдрие (понеже първите трябва да бъдат не само отлъчени, но и изгонени от Църквата като еретици, а вторите да бъдат удостоени с прощение заради благоговението и подобаващия на светините страх); но тези, които от презрение и гордост безчинно си тръгват от църквата преди светото причащение и не очакват, за да видят божественото причащение със светите тайни”^[28].

Епископ Никодим Милаш, когото дори Н. Афанасиев признава за “задълбочен коментатор”, разсъждава върху 9^-то Ап. Правило така: “Невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно могло да бъде, че не всички били винаги подготвени за причастие или по внушение на гласа на собствената си съвест, или по други някои причини от личния или обществения живот”^[29].

Иоан Зонара дава следното обяснение на 9^-то Ап. Правило: “Настоящото привило изисква щото по времето на извършването на светата жертва всички да (биха) пребивавали до края на молитвата и светото приобщение. Понеже тогава(в Апостолско време – б. м.) и от миряните се изисквало постоянно да се причащават”^[30]. “Което днес не става понеже е отменено, както и много друго от извършваното в древност”^[31], казва същият автор по друг повод.

Заслужава внимание въпросът дали наистина в древната църква всички християни са се причастявали “постоянно”, това “ежедневно” ли значи или “ежеседмично”, докога е било така и защо се променила тази практика.

Радетелите за възраждане на древната практика за често причастяване, желаейки да внушат, че “Светото Причастие е ежедневна храна” и че първите християни се причащавали ежедневно, се позовават обикновено на Деян. 2:46-47, където под “преломяване на хляб” всеки ден, разбират извършване на Евхаристия^[32]. Св. Отци обаче, като св. Иоан Златоуст^[33] и св. Теофилакт Охридски^[34] не виждат в посоченото място “евхаристиен” смисъл и предлагат съвсем друго разбиране (какво точно ще изложим в една от следващите точки). Впрочем едно по-достоверно изследване посочва, че “не само в апостолските времена, но и през първите векове изобщо било обичай ежедневното причастяване на християните. Така било поне в някои (поместни – б. м.) църкви. В ІV в. практиката варирала от ежедневно – например в Испания и Рим до 1-2 пъти годишно, както свидетелствува св. Иоан Златоуст за Сирската църква. От V в. обичаят да се причастяват всеки ден все повече преминава в аскетическия живот, в монастирите и пустините”^[35].

Последното изречение ни подсказва коя е причината за промяната в практиката – тя е същата, която предизвикала възникването на монашеството, а именно – “огромните маси население на Римската империя, които нахълтали в Църквата и станали християни само по име. От тях не било възможно да се очаква никаква особена ревност”^[36]. Еп. Никодим (Милаш) посочва, че появата на 8^-мо Ап. Правило била продиктувана именно от “охладняването на ревността у християните”^[37]. Но нима сега положението е по-различно? Колко, да речем, от 85^-те % българи, заявяващи се като “православни християни” знаят какво означава това име, и колко от тях полагат и най-минимални старания да водят духовен живот, живот свързан с Църквата? И нима може да се очаква в бъдеще ревността да се разпали в това “статистическо” мнозинство, когато Господ ясно предрича, че “понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12)? Неоправославието се опитва чрез изкуствено налагане на “редовно” причастяване да “облагодати” и изкуствено да възроди църковния живот, елиминирайки с богословска еквилибристика всички условия, които опитът на Църквата е явил и Преданието е съхранило за ползотворно приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Казано просто: “поставя каруцата пред коня”, решавайки с “тиха революция” да се връща към древното благочестие, но само по отношение на честотата на причастяване, ала не и по отношение на другите страни от духовния живот, присъщи на древните християни, които са така свързани с Евхаристията, както другите органи на тялото са свързани със сърцето. Както добре формулира това фалшиво възраждане Навпактският митр. Иеротей: “въпреки желанието ни за възраждане на литургичния живот на Църквата, не познаваме и не живеем нейния аскетически живот. Говорим за непрестанно участие в Св. Тайнства, без да свързваме това наше усилие с етапите на духовно съвършенство – очистване, осветление и богоуподобяване”^[38].

Църквата познава един много по-успешен опит за съхраняване практиката на честото причастяване – подвижническия живот развил се и развиващ се най-успешно в монашеството, но който – макар в по-редки случаи – могат да водят и “мирски” свещеници и дори миряни, ако разбира се, имат достатъчно ревност и решимост.

“Дневните иночески устави” разказват за първия общежитиен монастир, основан от св. Пахомий Велики, че “всички (на богослужението в събота и неделя – б. м.) се причастявали със Св. Христови Тайни. Така било заповядано от св. Ангел (!) в даденото от него на св. Пахомий правило”^[39]. Останалата част от устава (даден от Ангела) предполага обаче една равноапостолна строгост на живота, живот посветен изцяло на Бога и чужд на всичко светско. И днес онези, които водят такъв живот, могат да се причастяват толкова често. Светогорският старец Паисий разказва за стареца Тихон: “Той се причастяваше всеки ден. Естествено, беше подготвен за това чрез светия си живот”^[40]. И пак същият автор посочва, че друг старец пък се причастявал по един път на седмица, “въпреки че се намираше в духовно състояние на святост и можеше да се причаствява по-често”^[41].

Правилен извод прави Ангел Величков в своята статия “За ритъма на причастяване”, излязла в печатния орган на БПЦ – “Църковен вестник”^[42]. В нея той правилно посочва, че “цялото светоотеческо предание не е оставило строги указания относно ритмичността, с която да се причастяват вярващите. В църковно-исторически план се наблюдава тенденцията на постепенно намаляване на честотата на причастяване от раннохристиянските евхаристийни събрания към наши дни”. Както и по-горе се видя, “Църковната практика в това отношение търпи доста големи поместни различия”. И най-същественото: понятията “често” и “рядко” са твърде „относителни”, а “проблемите започват, когато тези понятия се догматизират и се превръщат в доктрина сама за себе си”. Стремежът към “модернизация” на църковния живот чрез връщане към практиката на древнохристиянските молитвени събрания от първите три века, авторът определя като “анахронизъм”, който е “завладял особено силно някои протестантски общества, но тихо се промъква и в православните среди”. А. Величков посочва, че еднакво опасни са и двете крайности – насърчаването на всички към причастяване всяка седмица и пристъпването към Св. Причастие най-много веднъж-дваж годишно. “Но докато последното обикновено е самоволна практика на отделни миряни, останали без духовно наставление, то доктрината за честото причастяване има масов характер ... и в крайна сметка носи немалко опасности за духовния живот като например тази, да се принизи Св. Причастие до обикновен ритуал.” ... “Неуместно е ние днес в края на ХХ век да се сравняваме с християните от ІІ или ІІІ век. Тогава били гонения и неволи, а всеки станал християнин бил изповедник на вярата.” Това е немаловажно. И архим. Рафаил (Карелин) пише, че “в ранната Църква ... непрекъснатите гонения служили като най-силен фактор за нравственото очистване на християнските общини”^[43]. По същия начин обяснява защо в раннохристиянско време е било възможно масово честото причастяване и св. Варсануфий Оптински: “В първите векове последователите на Христа Спасителя се причастявали всеки ден, но и животът, който водели бил равноангелен – те били готови всяка минута да застанат пред лицето Божие. ...Често се случвало, че сутринта християнинът се причастявал, а вечерта го залавяли и отвеждали на смърт в Колизея. Поставени в постоянна опасност, християните зорко бдели над духовния си свят и живеели в чистота и святост”^[44].

А. Величков заключава: “Ние, днешните миряни, не можем да сравняваме своя духовен живот с онези времена, както впрочем и с този на манастирите. Не можем да се сравняваме дори помежду си. Именно по тези причини Св. Църква премъдро премълчава точно на колко време да се причастяваме. Това се определя индивидуално с помощта и наставленията на духовния отец, какъвто всеки православен християнин трябва да се постарае да има”.

Указание, от което зависи колко често да се причастяваме, авторът правилно намира в 1 Кор. 11:28-29: “Нека човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата ... който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне”.

“Под “достоен” и “недостоен”, – пише той – се разбира състоянието на духовния живот, което е индивидуално за всеки и търпи развитие, но и упадък”^[45].

Казаното е вярно, но тъй като неоправославието вдига голяма “врява” около тези понятия – “достоен”, „недостоен” или “достойно”, „недостойно”, то за да си изясним смисъла и на думите, а оттам и на Свещ. Текст, (което пък ще ни помогне при откриването на православното разбиране на въпроса за Причастието) следващата точка е посветена на този въпрос.

<< предишна || следваща >>

^[1]Св. Иоан Златоуст. – Цит. по: Роуз, иером. С. Православный взгляд, с. 55.

^[2]Св. Кирил Иерусалимски. – Цит. по: Ибришимов, протод. Г. Духовни бисери от светите отци, с. 259.

^[3] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 44.

^[4] Пак там, с. 46.

^[5] Пак там, с. 45.

^[6] Тутеков, С. Пос. съч., с. 159.

^[7] Спасов, Д. Дойди и виж. – сп. Мирна, бр. 13, 2001, с. 50.

^[8] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 43.

^[9] Пак там.

^[10] Аеракис, архим. Д. Кога и как да се причастяваш. – ВТ, 2001, с. 27.

^[11] Творения иже во святых отца нашего Феофана Затворника. Толкования посланий апостола Павла. Послание к ефесеям. – М., 1998, с. 482-483.

^[12] Попович, преп. И. Пос. съч., с. 30.

^[13] Св. Никодим Светогорец. Стремеж към съвършенство. – Солун, Гърция, 1991, с. 111, 118.

^[14] Светител Теофан Затворник. Пътят към спасението. – Хасково, с. 268.

^[15] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 112.

^[16] Добротолюбие избранное для мирян – 1998, с. 346.

^[17] Св. Иоанъ Златоустъ.... Тълкувание на Евангелието от Матея – беседи 1-15, с. 66.

^[18] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 129.

^[19] Алексиев, архим. С. Пастирът като молитвеник. – С., 1992, с. 38.

^[20] Св. Иоанъ Златоустъ, Пос. съч., беседи 16-44, с. 60.

^[21] Иличова, Н. Пос. съч., с. 58.

^[22] Св. Игнатий Брянчанинов. За чудесата и знаменията. – С., 2000, с. 53.

^[23] Св. Иоанъ Златоустъ, Пос. съч., беседи 16-44, с. 20.

^[24] + Сливенски митрополит Йоаникий. Пос. съч., с. 51.

^[25] Творения иже во святыхъ отца нашего Феофана Затворника. Толкование посланий апостола Павла. Первое послание къ коринфянамъ, с. 28.

^[26] + Сливенски митрополит Йоаникий. Пос. съч., с. 49.

^[27] Правила святыхъ апостолъ и святыхъ отецъ съ толкованиями, с. 27.

^[28] Правила святыхъ поместныхъ соборовъ съ толкованиями, с. 142-145.

^[29] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 128-129.

^[30] Правила святыхъ апостолъ и святыхъ отецъ, с. 28.

^[31] Правила святыхъ поместныхъ соборовъ, с. 230.

^[32] Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 23, 25.

^[33] Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого архиепископа Константинопольского. Избранные творения. Беседы на Деяния апостольские. – М., 1994, с. 72.

^[34] Деяния святых апостолов с толкованием блаженного Феофилакта, с. 87.

^[35] Разкази от историята на християнския аскетически живот. Душеполезное чтение. Декабрь. – 1883, с. 405-406. – Цит. по: Мосх, блаж. Й. Духовни полета, с. 64.

^[36] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 133-134.

^[37] Пак там, с.129.

^[38] Йеротей, митр. Пос. съч., с. 46.

^[39] Древные иноческие уставы, собранные Епископом Феофаном. – М., 1892, с. 41.

^[40] Старецът Паисий Светогорец. Светогорски отци и светогорски живот. – Света Гора, Атон, 2001, с. 26.

^[41] Пак там, с. 68.

^[42] Величков, А. За ритъма на причастяване. – ЦВ, бр. 19, ХІ. 1999, с. 3.

^[43] Рафаил, архим. Пос. съч., с. 71.

^[44] Тодоров, П. Смисълът на богослужебната прослава на най-новите мъченици на светата Православна Църква. – сп. Православно слово, бр. 3-4, 1999, с- 4-5.

^[45] Величков, А. Пак там.