Свещеник Сергей Павлов е роден на 25 юни 1974 г. в гр. Кубрат, обл. Разградска, където завършва средното си образование. През 1998 г. завършва първото си висше образование в СУ „Св. Климент Охридски” със специалност Археология, а през 2006 г. завършва и второ със специалност Теология в ШУ „Еп. Константин Преславски”. Има публикации и по двете специалности. На 23 декември 2001 г. е ръкоположен за дякон от Варненско и Великопреславски митр. Кирил, а на 25 декември с. г. – за свещеник, след което до 2007 г. е на енорийско служение в гр. Провадия, а през последните години заема и поста Архиерейски наместник на Провадийска духовна околия. През октомври 2007 г. се мести в Софийска епархия и понастоящем служи като енорийски свещеник в столичния храм „Св. Вмчк Мина” в кв. Модерно Предградие, както и в Софийския затвор.

През последните няколко десетилетия все по-усилено се възстановява древната практиката на често причастяване със светите Христови Тайни - ако не на всяка литургия, то поне в неделните дни. За мнозина това е радостен признак, свидетелстващ за началото на евхаристийно-литургично и следователно църковно възраждане, докато за други се явява само смущаващо недоразумение, понеже, според тях като цяло в съвременните условия е невъзможно вярващите да са подготвени всеки път за толкова често причастяване. Дискусията относно литургичната ценност и актуалност на тези две, на пръв поглед, различни традиции продължава да се задълбочава и на преден план все повече излиза проблемът не толкова за и против честото причастяване, колкото за необходимата подготовка - с пост и изповед или без тях.

По отношение честотата на причастяване в “Поучителното упътване” на съвременния български “Служебник” е казано, че “всеки православен християнин е длъжен поне един път в годината да се изповяда и причасти в храма със светите Тайни според християнския обряд през пости или в друго време”^[1]. Според привържениците на честото причастие обаче тази практика влиза в противоречие с думите на Христа: “вземете, яжте: това е Моето тяло … пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:26-28)^[2]. Както отбелязва архим. Даниил Аеракис, едва ли съществува някакво съмнение, че “тези думи канят всички ни да приемаме св. Причастие при всяка божествена Литургия”^[3].

В древната Църква причастието действително е било често - “всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите си хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46). В апостолско и следапостолско време вярващите се причастявали винаги всички и винаги заедно, като изключването от евхаристийно общение се равнявало на отлъчване от Църквата. Ето защо трудно могат да бъдат открити данни, свидетелстващи за самоизключване на верните от евхаристийното събрание за доникейския период^[4]. Но от IV в. започват да се появяват съборни правила и канони, вече свидетелстващи за съществуването на вярващи, които само присъствали на Литургията без да се причастяват. Трябва ли днешните православни християни, следващи тази нова за онова време практика, съгласно каноните да бъдат отлъчвани от Църквата? Този въпрос е бил разглеждан многократно още при нейната поява и в крайна сметка е бил решен отрицателно, което ясно се вижда и от многовековното вече съществуване на съвременната практика с по-рядко причастяване.

След приемането на Миланския едикт (312 г.) в Църквата влезли огромни маси от езическото население на Римската империя, което силно понижило моралното ниво на християнския живот и довело до появата на верни, избягващи причастяването със св. Тайни. Това било санкционирано от 21-во правило на Елвирския събор, предписващо отлъчването на онези, които в продължение на три неделни дни не идвали на евхаристийното събрание. По-късното 2-ро правило на Антиохийския събор, отнасящо се вече именно за присъстващите, но не желаещи да се причастят верни, гласи следното: “Всички ония, които влизат в църква и слушат Светите Писания, но противно на реда не остават докрай на молитва с народа, или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от Църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат приети и по такъв начин само могат да получат прошка”^[5]. Като предписва отлъчване от Църквата на онези, които не участват в молитвата с верните и които не се причастяват, съборът само направил естествения извод от действията на онези верни, за които говори в своето правило, защото отхвърлянето на участието в Евхаристията било равносилно на отхвърляне на Църквата^[6].

“Апостолските правила”, датирани в IV в. и по-вероятно в началото на V в., в своето 9-то правило повтарят почти дословно горецитираното 2-ро правило на Антиохийския събор^[7], а Трулският събор (692 г.), както и Седмият Вселенски признали тези постановления за неизменяеми. Така при наличието на съборни решения, третиращи проблема за избягващите честото причастяване още през IV в., едва ли, както смята прот. Н. Афанасиев, “по време на Трулския събор, съдейки по неговото 66-то правило, подобна практика още не е имало”^[8]. 

В своето тълкувание на 8-мо апостолско правило, изразявайки господстващото през ХII в. мнение, Валсамон патриарх Антиохийски отхвърля задължителността на причастието: “невъзможно е да се говори, че всички ние, верните миряни и свещенослужители, които сами не извършваме светинята, всеки път трябва да се причастяваме със светите Тайни, или в противен случай подлежим на отлъчване”^[9]. По подобен начин известният канонист Никодим Милаш тълкува и 9-то Апостолско правило: “невъзможно е всички вярващи да са били принуждавани да се причастяват всеки път при посещение на църквата, понеже лесно могло да бъде, че не всички били винаги подготвени за причастие, или по внушение на гласа на собствената съвест, или по други някои причини от личния или обществения живот”^[10]. В контекста на казаното дотук, мнението на архим. Даниил Аеракис, че отбягващите честото причастие „пренебрегват ясните и категорични разпоредби на св. канони, които определят да се приема св. Причастие на всяка Литургия и отлъчват онези, които без причина не се причастяват”^[11], изглежда малко прибързано. 

Като друг аргумент в подкрепа на тезата, че всички участващи в евхаристийното събрание трябва задължително да се причастят, често се изтъква самият евхаристиен чин, който е един за всички вярващи. Според протопр. Ал. Шмеман на нито едно място в литургията, от началото на анафората т. е. литургията на верните, до самия край, не намираме един единствен показател, че в нея участват две категории верни: причастни и непричастни на св. Тайни^[12]. Необходимо е да се отбележи, че такива показатели все пак има.

Преди всичко тук трябва да се обърне внимание на факта, че прошенията на просителната ектения се повтарят още веднъж след анафората. Както изглежда, това повторение се е появило в периода, когато християните масово започнали да се въздържат от причастяване и да излизат от храма преди причастието. За да не излизат без традиционния отпуст, Църквата поставила на това място отпустителен комплекс - просителна ектения с главопреклонителна молитва. Когато дяконът приканва с “Глави ваша” (т. е. само вие, които няма да се причастите, приклонете главите си, за да получите благословение и да напуснете храма), свещеникът чете над тях главопреклонителната молитва, която във всички византийски последования е отпустителна^[13].

Другото място в литургичния текст, свидетелстващо за въздържание на миряните от причастие, е свързано с децентрирането на следпричастната синапта (велика ектения от три молитви). Поради липсата на причастници молитвата била изместена преди ектенията си, която завършва със славословието “Яко Ти еси освещение наше”, и сега се чете от свещеника веднага, след като се причасти^[14]. Тези две особености на литургийния чин отразяват и са резултат от появата на големи групи верни, които присъствали на евхаристийното събрание, но за разлика от останалите не се причастявали. Но за да бъде разбран този процес в неговата пълнота, както и отношението му към днешната практика, преди всичко трябва да бъдат разгледани причините, поради които вярващите не желаели да се причастяват на всяка Литургия.

В Св. Писание Господ Иисус Христос казва: “Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” (Иоан 6:56) и с това ясно показва, че причастието със св. Тайни се явява безусловна необходимост за духовния живот на вярващия християнин. Но там също така е казано, че “който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:27, 29). В този смисъл непричастяването винаги е било разбирано като по-малко зло, отколкото недостойното причастяване. В живота на древната Църква недостойните за приемане на св. Причастие обикновено били изключвани от евхаристийно общение чрез налагането на епитимии, а по-късно вярващите започнали да се самоизключват, поради съзнанието за своето недостойнство и неподготвеност. Според протопр. Ал. Шмеман именно изобличенията и заплахите на св. ап. Павел в Първото послание до Коринтяните, отправени към недостойно причастяващите се верни, както и изискваното от тях самоизпитване, в крайна сметка създали възможността за избор спрямо св. Дарове и това малко по малко довело до въздържание от причастие на мнозинството от членовете на Църквата^[15].

Разбира се, ревнителите за възстановяване на древната практика на честото причастие днес отново се изправят пред проблема за недостойните причастници, който в съвременните условия вероятно ще се окаже дори още по-непреодолим. Несъвместимостта на тази тема с идеята за честото причастяване обяснява защо в новата богословска литература тя бива избягвана, омаловажавана или въобще излиза извън рамките на църковното Предание. За архим. Даниил Аеракис, съзнанието за собственото недостойнство по отношение на св. Тайни трябва да бъде квалифицирано като “псевдосмирение”^[16], а според прот. Н. Афанасиев самосъзнанието за достойнство или недостойнство въобще противоречи на характера на св. Евхаристия, в която като общо дело подобен род прояви на индивидуализъм нямат място. При това личното недостойнство не би трябвало да бъде усложнявано с въпроса за личната греховност^[17]. Доколко странно звучат тези мнения по отношение на Първо послание до Коринтяните, може да стане ясно, когато бъдат сравнени с духа и разбирането на църковното Предание по този въпрос.

В тълкуванието си на новозаветния текст, св. Иоан Златоуст разяснява, че недостойно се причастява онзи, който ”не размисля, не си представя както трябва величието на предложените (тайни), като не мисли за важността на дара. Ако ти би напълно разбрал, Кой лежи пред тебе и на кого Той предлага Себе Си, не би имал нужда от някакво увещание, а едното това би било достатъчно, за да възбуди в тебе пълно благоговение, стига само да не си паднал твърде дълбоко”^[18]. На друго място той подчертава, че “не трябва да се докосваме до тази трапеза с порочни желания... Под думите порочни желания аз разбирам, както телесните, така и користолюбието, гнева, злопаметността и изобщо всички порочни наклонности. Пристъпващият трябва да се очисти от всичко това и тогава да се докосва до тази чиста жертва, а не с пренебрежение и лекост”^[19]. Очевидно за св. Иоан Златоуст достойното причастие има пряко отношение от една страна към личната греховност, а от друга - към стремежа за нейното преодоляване. Човек не може да бъде причастен на Бога, освен ако има или показва на дело желанието си да има нещо общо с Него.

Принципно погледнато, ние никога не можем да бъдем достойни за св. Причастие и затова, ако човек чувства, че пристъпва достойно към св. Тайни - той се намира в прелест. Не може да има достоен за св. Причастие човек! Всички свети угодници, описващи моментите на своето причастие, са плакали за своето недостойнство. Но може да се говори за достойно подготвяне, мярката за което, е различна у всеки. Тази своя мярка човек е длъжен да изпълни, за да бъде достойно неговото причастяване. Защото “който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:27, 29).

Не само пренебрежението към светинята, но до голяма степен и липсата на достойна подготовка определят плодовете на недостойното причастие: “който се причастява след срамни дела, неочистен с покаяние и епитимии, той все повече пада във властта на дявола и накрая бива изцяло завладян от него; и Бог окончателно го изоставя заради неговата сквернота и нечистота и най-вече заради безсрамието и дързостта му, както пише в св. Евангелие за Иуда: щом той се причастил с подадения му от Христа Господа хляб, тази божествена вечеря, подир залъка сатаната влезе в него”^[20]. Логично е да се предположи, че би било много по-лошо, когато човек без да има някакъв труд над своя нрав започне да се причастява често, особено поради своето служение - дяконско или свещеническо. Забранените страсти, с които той е съчетан, влизат в ежедневния му живот и се укрепяват като придобиват устойчивост в него. И колкото повече се причастява, толкова по-пълно и уверено се предава на страстите. Но значи ли всичко казано, че е ненужно и даже вредно да се причастяваме често?

В пастирската си загриженост Църквата не ограничава вярващите по отношение на св. Причастие (дори ги задължава да се причастяват поне 4 пъти в годината), освен ако те не са готови да пристъпят и приемат достойно св. тайнство. Още през ХIХ в., далеч преди да се заговори за често причастяване, св. Иоан Кронщадски разсъждава за този въпрос по следния начин: “Могат ли миряните да се причастяват ежедневно? - Щом това е пряка заповед Господня и съществото на нашата душа и тяло крайно се нуждае от ежедневната благодат на св. Тайни, като немощно и удобновпадаемо в грях, то може да пристъпи всеки искрено благочестив, който бива измъчван от изкушенията на невидимите врагове и своите страсти. Но не и всеки празноскитащ се, който живее без труд или е предаден на житейски страсти може да пристъпи, защото в такъв случай мнозина могат да пристъпват лекомислено, по привичка. Към св. Причастие трябва да се готвим искрено с молитва, въздържание и покаяние”^[21]. За достойното приемане на Спасителя в св. Тайни е необходимо чисто сърце.

Именно липсата на чистота и покайни трудове за нейното придобиване твърде рано довели до изстиване на ревността на вярващите за пристъпване към св. Причастие, и както смята еп. Никодим Милаш, въпреки съборните решения на Църквата и заплахите за отлъчване, оказало се невъзможно всички верни да бъдат принуждавани да се причастяват на всяка Литургия, понеже не всички били винаги подготвени за това^[22]. Според св. Анастасий Синаит, думите на св. ап. Павел (1 Кор. 11:27-32) изискват “предварително очистване на себе си от всяко противно деяние и по такъв начин да се пристъпва към божественото тайнство, за да не бъде то гибелно за душата и тялото. Падащите в грехове и недръзващи да пристъпят към св. Тайни са хора благомислещи; прегрешаващите и дръзващи да се докоснат до пречистите тайни са достойни за безчислени наказания, като виновни, според нелъжовния глас на Павел, пред тялото и кръвта Господни. Сатаната не напада първите, знаейки, че макар да грешат, те все пак пазят благоговение към божественото; напротив, в последните той се вселява като в Иуда”^[23]. И ако архим. Даниил Аеракис твърди, че “отбягването на св. Причастие без сериозни причини е голям грях”^[24], а такива причини днес има повече от всякога, тогава кое е по-добре: рядко или често да се причастяваме? На този въпрос старецът Никон Оптински отговаря с два евангелски примера: “Закхей с радост приел в своя дом скъпия Гост - Господ, и добре постъпил. А стотникът, поради смирението си, съзнавайки своето недостойнство, не се решил да Го приеме и също постъпил добре. Техните постъпки, макар и противоположни, са с еднакви подбуди. И затова те се явили пред Господ в равно достойнство. Същността е в това достойно да се приготвиш за Великото Тайнство”^[25].

Основният елемент на подготовката за достойно пристъпване към св. Причастие е изискваното от св. ап. Павел самоизпитване: “нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28). В съвременния български “Служебник”, следвайки 191-во правило от Номоканона (Църковно-правен сборник за първи път съставен в 550 г.), това самоизпитване е пояснено в смисъл, че “всички православни миряни, започвайки от седемгодишна възраст, се причастяват след изповед”^[26]. При ежедневно или ежеседмично причастие подобно условие би се явило твърде сериозно неудобство и препятствие, поради което в литературата, поддържаща честото причастяване, съществува силна реакция срещу задължителната изповед, като към някакъв “билет за причастяването”^[27] и действие, придобило “почти магически характер”^[28]. За съжаление в стремежа си да отхвърлят изповедта, като условие за приемане на св. Тайни, някои автори стигат до там, че поставят въобще под съмнение сакраменталността на св. тайнство Покаяние.

До IV в., впрочем, разглежданият въпрос не е ставал повод за специални обсъждания, което позволява да се предположи, че по онова време не са гледали на изповедта като на нещо безусловно необходимо преди причастие. Наистина в Св. Писание положително е казано, че всеки християнин преди пристъпване към св. Евхаристия трябва да изпита себе си (1 Кор. 11:28) и на основание това място от Св. Писание Църквата е можела още тогава да изисква изповед преди причастие. Но задължителността на такава изповед, съгласно същите думи на св. апостол, се предоставяла на мнението на причастника (според тълкуванието на св. Иоан Златоуст: “заповядва да изпитва не един другиго, а всеки сам себе си”^[29]. От IV в., предимно у западни автори - блаж. Августин, Павлин Аквилейски и др., вече откриваме указания за превръщането на изповедта в задължителен акт преди причастие, докато на Изток това е постепенен процес, продължил чак до късното средновековие^[30]. Съществуват забележително количество текстове от ХIV-ХV в. (свв. Григорий Палама, Симеон Солунски, патр. Калист и пр.), следващи древната традиция и показващи, че в практиката на Гръцката църква абсолютната връзка на изповедта с причастието е късно явление. Така е било и при Руската и южнославянските Църкви. В края на ХIХ в. в Русия изповедта се възприема като абсолютно задължителна преди причастие. “Тази задължителност се разбира толкова безусловно, че единият и другият акт се третират като генетически свързани помежду си, приемат се като едно цяло, така че изповедта без причастие се смята за безцелна, а причастието без изповед - за невъзможно”^[31]. Не прави изключение в това отношение и Българската Православна Църква. Още в края на ХIХ в., под влияние на руската практика, Св. Синод постановява с Протокол № 17 §8 от 1 май 1896 г., че “тайнството св. Причастие се извършва само над изповядалите се християни”. По-късно в Окръжно № 6837 от 25 ноември 1948 г. се повтаря същото: “Свещениците трябва да приканят цялата православна християнска челяд редовно да посещава Божия храм и да се стреми към високия идеал - всеки да стане храм на Св. Дух (1 Кор. 3:16), като изпълнява преди всичко основното си християнско задължение - да се приобщава по възможност най-редовно със светите Христови Тайни, предварително подготвяйки се за това велико Богообщение чрез светото тайство Покаяние … да се разясни на вярващите душеспасителното значение на изповедта, като крайно необходима подготовка за св. Причастие. Нека се помни, че механичното пристъпване към св. Тяло и св. Кръв Христови не само не ползва душата, но дори я погубва, защото се явява кощунство със светините”. По подобен начин звучи и Окръжно № 201-4 от 12 януари 1954 г., където в т. 6 се казва: “Да се предупреждават християните отнапред, а и непосредствено преди самото им причастяване, че те не бива да дръзват да се причастяват със св. Тайни без предварителна изповед”.

следваща >>

Литература и бележки:

1. Служебник, С., 1985, с. 425.

2. Курсивът в текста е мой – бел. а.

3. Аеракис, Д. Кога и как да се причастяваш, В. Търново, 2001, с. 9.

4. Афанасиев, Н. Трапеза Господня, В. Търново, 1999, с. 115-117, 120.

5. Правила на Светата Православна Църква, С., 1936, с. 251-252.

6. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 125-126.

7. Правила на Светата Православна Църква, с. 66.

8. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 126.

9. Правилата на Светата Православна Църква с тълкуванията им, С. 1913, с. 35.

10. Пак там, с. 128.

11. Аеракис, Д. Цит. съч., с. 26.

12. Шмеман, Ал. Евхаристиjа. Светата таjна на Царството, Скопjе, 2001, с. 341.

13. Чифлянов, Б. Литургика, С. 1997, с. 254-255.

14. Пак там, с. 257.

15. Шмеман, Ал. Цит. съч., с. 353.

16. Аеракис, Д. Цит. съч., с. 28-30.

17. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 131.

18. Йоан Златоуст, Тълкувание на Първото послание на Св. ап. Павла до Коринтяните, С. 1939, с. 253.

19. Пак там, с. 252.

20. Симеон Нови Богослов, Творения, т. 1, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф” Света Гора, Атон, с. 257.

21. Архим. Методий, Отец Йоан Кронщадски, В. Търново, 1992, с. 334.

22. Правилата на ..., с. 39.

23. Алмазов, А. Тайная исповедь в православной восточной Церкви. Опыт внешней истории, т. 2, Москва, 1995, с. 430-431, бел. 312.

24. Аеракис, Д. Цит. съч., с. 27.

25. Мордасов, В. Что посоветуете, батюшка?, Москва, 2001, с. 82-83.

26. Служебник, С. 1985, с. 424.

27. Шмеман, Ал. Цит. съч., с. 353.

28. Афанасиев, Н. Цит. съч., с. 133.

29. Йоан Златоуст, Цит. съч., с. 252.

30. Алмазов, А. Цит. съч., с. 430.

31. Пак там, с. 426.

* Статията е публикувана за първи път в: Трудове на катедрите по история и богословие, Шуменски Университет „Еп. Константин Преславски”, бр. 7, 2004, с. 112-123.