Вход

Православен календар

Молитва за блудните синове на България (или деградация на духовността XVIII-XXI век) – част 1

 

Основната теза на този труд, която ще се опитаме да докажем:

„През Възраждането българските духовници се превърнаха в държавници, а българските държавни мъже - в духовни водачи.”

За съжаление този извод ни се натрапва дори само от един бърз прочит на последните 250 години и особено на периода наречен Българско Възраждане. В него рязко се откроява една група духовни лица, които обемат националното ни съзнание и се явяват основен масив в българската национална кауза от началото на XVIII в., та чак до наши дни. Това са фигурите на о. Паисий Хилендарски, еп. Софроний Врачански, о. Неофит Бозвели, митр. Иларион Макариополски, дякон Игнатий (Васил Левски), митрополит Климент (Васил Друмев), екзарх Антим I и др. Хора, развили българската държавна идея не само теоретично, но и на практика, задали нейните основни параметри и изградили с делата си основния й корпус. Те са, така да се каже, нашите първи държавни доктринери.

Въпросът е обаче: Нужно ли беше това?

На втори план стои още по-здраво друга такава група активни участници в нашето ново съграждане като народ и нация, които са останали в общото ни съзнание по-скоро като духовни лидери и бунители на българския дух. Такива са Г. С. Раковски, Хр. Ботев, Л. Каравелов, Захари Стоянов, П. Р. Славейков, П. К. Яворов, Гоце Делчев и др. Те са явяват душеведците и познавачите на българския характер, на българския натюрел и неговата дълбочинна същност, на стремежите и болките му и в крайна сметка познавачи и приобретатели на душата му. Всички те са светски лица, хора общественици и политици, но превърнали се в духовни водачи.

Въпросът тук е : А защо?

Защо вече 250 години българският дух се буни от политици, а българската държава се съгражда от духовници? Това добре ли е или е лошо и безполезно роду? Нормално ли е попове да веят из Балкана националний пряпорец, а хъшове и хайдуци да напътствуват и обгрижват духовните потреби на изстрадалий тоз народ, или пък то е дело скверно и богопротивно? И въобще има ли някакви правила в това отношение? Повеля на времето ли е или е някаква „чудна” особеност на българския характер? Даденост ли е или е привнесено отвън?

За да си отговорим на тези и още много други въпроси, ще се прехвърлим за миг няколко столетия назад, в късното лято на 986 г. сл. Хр.,  там дето свършва Софийското поле и почва Тракийската низина. На това място в този момент кипи една от най-решителните битки за българската държавност. Тогава при прохода Траянови врата бива напълно разбита Византийската армия водена лично от император Василий II. Победата е толкова близка и безпрекословна и разгромът толкова пълен и катастрофален, че е въпрос на броени мигове Византия да остане за втори път без своя император и своята войска, а България да възстанови отново контрола си над целия полуостров. В най-разгорещената част на битката обаче  постовите и охранниците, заели склоновете на планината и самия проход, не издържат на ентусиазма, обхванал цялата българска войска, водена под скиптъра на цар Роман от самите братя Самуил и Аарон, в следствие на което самоволно напускат своите назначения и с драматичен героизъм се включват в бушуващата битка. Тежко ранен, с една малка част от личната си арменска гвардия императорът успява да си пробие път и по опразнените вече странични хълмове и пътеки да се измъкне невредим от полесражението. Последиците са ни добре известни - завръщайки се в Цариград Василий II успява да се справи със започналите вече бунтове на византийската аристокрация в Мала Азия, а след няколко години ще дойде ред и на непокорната България, заради което той ще се нарече Българоубиец.

Винаги така се случва, когато воини напускат отредените им места, независимо дали това е битка в полето, на крепостната стена или в тила.

Колко по-фатално е това обаче, когато се напуска битката на духовния фронт, там където се води войната с поднебесните сили на злобата. Колко по-важно е всички духовни лица, а то ще рече воини на Светия Дух, да не напускат и за миг дори своите духовни назначения и стражеви кули, втурвайки се с плам и всеотдайност в битката за светския живот, за да водят земни битки за земни царства и да възстановяват земни държави! Земна ще е и наградата за такива „духовници”.

За сметка на това в пробойната, която те доброволно ще оставят след себе си, ще се втурнат пълчища от безчет псевдодуховници и заместници, които ще завладеят ума и съзнанието на вече беззащитните миряни. В нашия случай този създаден от българското духовенство през Възраждането вакуум услужливо ще бъде запълнен от протестанти, евангелисти, католици, революционери, дъновисти, комунисти, окултисти, рьорихо-поклонници-живковисти и култивирани до съвършенство атеисти, сектанти, разколници, астрални братя, гастролиращи треторазрядни западни интелектуалци и техните нескопосани наши домашни отливки, кришнари, любители на фън шуй и всякакви радетели на задушевни разговори за „духовността”, която по общите ни днес изкривени представи, не е нищо друго освен едно телешко „задушено” в съпровод на Берковската „духова” музика. Така в наши дни озоновата дупка в българската духовност вече е почти с размерите на самата България.

А в началото бе „Историята” на Паисий. Дело лично и родолюбиво, израз на дълбока любов и грижа за съдбините на род и отечество. И то би си останало такова, ако преди всичко не бе дело на един монах и то от Света Гора, сиреч на един Христов воин от корпуса елитни воини, благословени и ръководени лично от Светата Божия Майка. За огромно съжаление той презря своята най-висша служба на монах-воин, напусна я и хукна по стъгди и градища да проповядва тезите на своя исторически труд. Дори го направи мисия на своя живот. Но и това не би било фатално и осъдително, ако същинският фундамент на неговият труд не бе един единствен – да се възстанови гордостта на българина. Гордостта, че някога е бил велик народ! За да може да вдигне гордо глава и „да не се срами да се нарече болгарин”. И вижте само пред кого? Пред другите народи!

Че нали именно заради тази негова „гордост” - страст бесовска и изкушение адово - Господ го предаде за смирение на друговерци и касапи, нали заради тази негова непримиримост, твърдоглавие и високо вдигнат рог (срв. Пс. 74:6) бе отдаден той във владение на гръцкото духовенство (при това за втори път!), а поради общата и в частност негова несговорчивост към другите балкански православни народи, на него и на всички тях бе наложена всеобща пет вековна национална епитимия - без собствена църква, без собствена държава.

И що за чудо е това един светогорски монах да учи народа си на гордост и превъзходство над останалите народи (дори и заслужено да е то), един православен да проповядва любимия грях на дявола – гордостта?! Да подбужда към непокорство и то когато вече „епитимията” му почти изтича? И пред кого, собствено, следва той да се пъчи и големее според тази повеля - пред останалите народи или пред Господа? Нима нашите дарове на смирение и целомъдрие не полагаме именно в нозете Божии? Нима не по тези дарове ни възнаграждава Той? Къде остана: „Дух же целомудрия, смиреномудрия, терпения и любве, даруй ми рабу Твоему”, както ни учи един друг монах - преп. Ефрем Сирин. И вижте само каква е неговата сърдечна молитва към Бога „даруй ми”, казва той, сякаш туй са най-драгоценните дарове, които можем да изпросим от Всемилостивия наш Отец. Не са ли чели тази отеческа молитва в онова време на Атон и по-конкретно в Хилендар? Не е ли витаел по това време там този дух на търпение и любов? Изглежда не. Там като че ли се е бил настанил вече друг дух.

И семето на националната гордост и самомнение бива посято из цяла България с онази страст и плам, с която само един монах може да сее. Кълновете на това отровно семе бързо поникват в плодородната българска земя и само след 100 години вече виждаме изкласилите духовници-революционери: пръв е о. Неофит Бозвели, който ще призове българите да дават децата си в светски училища и гимназии, за да не изоставали от „либералното” европейското образование. За него Благодатния огън – Нур, който слиза всеки Великден в Иерусалим ще е просто една „гръцка шашма”, а личното му неподчинение в църковните служби и сътрудничеството му с католици - редовна практика. На свой ред митр. Иларион Макариополски, негов горещ почитател и съмишленик, ще бъде запленен от примера на униатите в Кукуш, подстрекавани от католическите емисари да не споменават патриарха си[1] и тутакси на връх Великден ще обяви „своето църковно въстание”, като също няма да помене каноничния патриарх, комуто е подчинен. Колко оригинално! Отишъл да разубеждава униатстващите, пък сам станал униат. Това му поведение доведе благодатната ни Църква до 70-годишна схизма и разкол.

Запленен и „уязвен в сердцем” от идеите на „Историята” на Паисий бе и слънцето на българското Православие, надеждата на нова България - митрополит Климент (Васил Друмев) - след Одеската семинария ще се запише през 1862 г. като доброволец не къде да е, а в легията на Раковски (дори простичкият факт, че българският народ изпратил там едва 20-30 момчета, не му подсказал нищо, въпреки че същият този народ давал мило и драго да изпраща хиляди свои чеда на учение в Русия и Европа, както изпратил и него в Одеса). Той поне бе единственият върнал се там, където му е мястото - на духовното поприще, но изкушението на младостта му да се занимава с политика ще го преследва през целия му живот.

Следващият „светъл” пример идва от един дякон – дякон Игнатий, който отново на връх Великден (странна закономерност) най-демонстративно ще свали расото, ще сложи костюм на френско конте и вече гладко избръснат и сресан ще се присъедини към безкрайните редици на европейските социал-революционери и политически визионери на Новия световен ред - масоните. След него екзарх Антим I ще бъде и първият български висш клирик – масон. Така до плеядата свещеници-воеводи и четници, затъкнали пищови и ками като кърджалийски джелати, закономерно идва следващото – архимандрит Йосиф Соколски (основател на Соколския манастир) ще смени православната си вяра за католическа, поп Грую Бански ще стане „творецът” на хъшовското „символ верую”, поп Харитон сам ще води чета, поп Сава Катрафилов (заклел Ботевата чета по някакъв негов ритуал) ще бъде четник, а колко са онези от тях, основали революционни комитети в местните манастири, трудно е дори да се каже.

Ето че ходейки по тази пътечка стигаме и до крайната точка от кривата на деградацията на българския духовник – поп Андрей или червения поп. Да се наречеш „червен поп” сиреч „поп на дявола” или нещо като „атеистичен поп”, да вземеш оръдие и да гърмиш по българската войска, (а значи и по ония момчета, чиито майки са ги изпратили да служат на България и да я пазят от външни врагове) и накрая да изпратиш последния снаряд към камбанарията на храма, това вече е крайната фаза на този дълъг и не чак толкова дълъг процес на деградация и разпад на нашата национална духовност! От о. Паисий до поп Андрей минават по-малко от 170 години, но пораженията са видими и то с просто око. Малката пукнатина появила се само в няколкото уводни думи през 1762 г. вече се е превърнала в непреодолима пропаст. Така лишените от духовни наставници поколения български младежи ще се лутат из дебрите на европейските идеологии и ще се обръщат към онези, които заемат празното място на техните духовни бащи - революционерите.

Първият от тях е надзирателят в пансиона на Одеската семинария, казва се Г. С. Раковски и е притегателен образ за плеядата дейци на революцията, които днес наричаме „духовни водачи” на нацията. В началото някои наистина били такива, но впоследствие се отрекли, било от своя духовен сан, било от попрището си на църковни люде и станали пламенни революционери. Да видим един кратък списък:

Васил Иванов - Левски иеродякон Игнатий. Захвърля расото през 1863 г. Става легионер, четник и масон. Отлъчен на епархийски съвет в Пловдив през 1864 г. Продължава да се занимава с революционна дейност. Основава революционни комитети в манастирите и привлича свещеници, за което е издирван от екзархийските власти през 1871 г. Представя се за дякон. Осъден за убийство и противодържавна дейност. Обесен в София.

Васил Друмев (митрополит Климент) – завършил Одеската семинария. Вербуван от надзирателя на пансиона Г. С. Раковски. През 1862 г. става легионер в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа. Лично повлиян от масона Лайош Кошут в родния си град Шумен. Действителен член и основател на БКД[2]. Смятан е за руски масон. След Освобождението е политически лидер на Консервативната партия. Министър-председател в две правителства. Бил е епископ Браницки, Софийски и Търновски митрополит. (Единственият духовник отказал се от революционна дейност, но пък останал в политиката!)

Джендо Стоянов Далакчиев (Захари Стоянов) - Завършил църковното взаимно и класно училище в родното си село Медвен, Сливенско. Преди да замине за Русе е искал да стане свещеник. Вербуван в Русе. Става масон - член на масонската ложа „Балканска звезда” - Русе.

Митрополит Иларион Макариополски – бил е монах на Хилендарския манастир. Учи в школата на Теофилос Каирис[3] на остров Андрос. Приятел и сподвижник на Г. С. Раковски и Неофит Бозвели. Заедно създават тайно Македонското революционно дружество. През 1844 г. с Неофит Бозвели ръководят в Цариград църковно-националната борба. Заточен в Света гора. Повторно е заточен с решение на Цариградската патриаршия в Света гора за периода 1861–1864, заради така наречената Великденска акция от 3 април 1860.

Съби Стойков Попович (Г. С. Раковски) – завършил „Великата народна школа”[4] в Куручешме основното училище на Цариградската вселенска патриаршия. На 15 години е прихванат от масонските агенти на ложата „Филики Етерия” в Цариград. Активен участник в борбата за църковна независимост (едва 18-19 годишен). Когато е 21-годишен бива осъден на смърт. Вербуван от масона Манаки Анастасиос в Цариград, а в Марсилия – одобрен от Дж. Мацини. Приема масонството и е почетен член на гръцка, сръбска и румънска масонски ложи.

Отец Неофит Бозвели – Хилендарски монах и таксидиот. Отказва да изпълнява задълженията си като протосингел на Търновския владика. Заточен на Света гора. Активно работи и се укрива у М. Чайковски (Садък паша) – поляк, католик, ренегат, приел исляма, масон на турска служба! Следва второ заточение за антицърковна дейност в Света гора.

Екзарх Антим I - Първи випускник на богословското училище на остров Халки, учи във „Великата народна школа” в Куручешме и Духовната академия в Москва, монах в Хилендар, по-късно - Преславски и Видински митрополит. Подкрепя цариградските българи и отхвърля каноничното подчинение на Вселенската патриаршия. През 1872 г. е избран за екзарх на Българската екзархия. Смятан е за първия масон от висшия клир.

Митрополит Панарет Погониански (Иоаниди Панайот Рашев) - масон, църковен деец, почетен член на БКД.

Митрополит Мелетий Софийски
- църковен и обществен деец, редовен член на БКД. Масон. По време на Освободителната война бяга в Русия. За това изоставяне на епархията си в тежък момент и заради излагането на опасност на самата Екзархия, Мелетий е осъден на заточение.

Митрополит Натанаил Охридски
– завършил Киевската духовна Академия. Съратник на Раковски и Левски.

Архимандрит Нафталим – игумен на Кричимския манастир. Председател на средищен революционен комитет. Съгласно турския наказателен кодекс е осъден на смърт чрез обесване. Смъртната присъда е произнесена от редовен съд през ноември 1876 година. На дрехите на обесения е поставен препис от присъдата на български, френски и турски език (както и при Левски). На основание на същия този закон манастирът е подложен на опожаряване, защото е станал гнездо на разбойници. По тази заповед са разорени още 4 манастира и 65 села. Избити и прогонени от областта са над 15 000 души.

Марко Балабанов – семинарист в богословското училище на о. Халки. Вербуван от Раковски, комуто е бил адютант. Масон. Редовен член на БКД.

Йосиф Ковачев – завършил Киевската духовна академия. Близък с масоните Ив. Касабов, П. Оджаков, Н. Първанов.

Иван Иванов
завършил Духовната семинария в Киев. Съратник на Раковски.

Райко Жинзифов – завършил Херсонската семинария в Одеса. Най-големият привърженик на идеите на Раковски.

Иван П. Кишелски – учил във Великата народна школа” към Цариградската патриаршия. Син на свещеник. Обикаля подобно на Левски из България със свой план, (но без неговите правомощия и контакти). Търси съдействие от Раковски. Учредител на БКД.

Георги Данчов–Зографина - иконописец. Главен фалшификатор на паспорти за тайните комитети.

Цани Гинчев – завършил Духовната семинария в Киев. Помощник на Раковски.

Никола Бацаров -
завършил Великата народна школа” към Цариградската патриаршия. Игумен на Калоферския манастир. Захвърля расото. Става кореспондент на Раковски.

Драган Цанков – завършил Одеската семинария. Става тайно католик. Проповядва униатството чрез в. България” (1859-1863). В Цариград работи в католическия манастир Сан-Бенуа. Участва в посещението при папа Пий IX в Рим, при което архимандрит Йосиф Соколски е обявен за епископ. Масон.

Поп Кръстю Никифоров (свещеноиконом) – завършил Духовната семинария в Белград. Вербуван в Белград от Г. С. Раковски - сътрудничи на в. „Дунавски лебед”. Член на ЦРК - Ловеч. Дясна ръка и доверено лице на Левски в Ловеч.

Отец Матей Преображенски — Миткалото - монах в Преображенския манастир и Света Гора. След разправия с тамошните монаси напуска манастира и през 1862 г. сваля расото. Става легионер при Раковски. Води малка чета в България през 1863 г. Активен общественик. По-късно отново облича расото и започва да пътува из Великотърновския край като книжар и проповедник. На практика не е в Църквата и в нейната йерархия, но скитосва из страната, представяйки се за пътуващ монах. (Един от малкото духовници-революционери обаче, които пишат по православни въпроси.)

Поп Харитон - послушник в Преображенския манастир, монах,  ръкоположен за дякон и иеромонах. Напуска монашеството и става свещеник. Прочут със своя буен и непокорен характер. През 1875 г. по искане на духовната власт е заточен в Мъглижкия манастир. По пътя успява да избяга, след което се отдава изцяло на революционното дело. Загива в бой с турците в Дряновския манастир.

Дори само този кратък обзор показва, че тук няма никаква мистерия за разгадаване, никаква специална особеност на българския характер, която да прави от духовниците ни политици и обратно, те просто напускат постовете и местата си, а на тяхно място се настаняват духовните паразити – кукувиците, които снасят своите отровни яйца в гнездото на Православието.

Отец Паисий обаче е прав в едно - българинът от XVIII век, та чак до днес, се оказва заразен от коварната болест на чуждопоклонството. Тя ще обсеби като мисловен тумор цялото ни общество, включително и не рядко, дори онези, които се борят срещу нея. (Самият о. Паисий ще се подведе по тезите на Мавро Орбини и Цезар Бароний и тяхната скрита католическа пропаганда за национално „осъзнаване” на славянските народи, и по-специално на православните народи, и ще започне да „налива вода в тяхната мелница”. Активни „български” историци ще се окажат и други католици като Блезиус Клайнер, А. Л. Шльоцер, по-късно П. Й. Шафарик, внукът му К. Й. Иречек и други). Това чуждопоклонство ще доведе до чужди духовни практики и мислене и в нашето духовенство. Решаването на духовните търсения и тежнения на народа ще се поставят на съвсем друга плоскост, а именно: решаване на всички въпроси със собствени сили, т.е. без Бога. Но нали решенията без участието на Бога, винаги са били обречени като решения на безбожници?

А тези неща станаха възможни, защото през всичките тези години нашите водители (духовни или светски) се превърнаха в маймуни, за да могат да се катерят по разклоненото дърво на чуждопоклонството и да берат отровните му плодове – протестантизъм, католицизъм, масонство, комунизъм, лъстив икуменизъм, перверзна демокрация. С тях те замеряха своите православни братя за радост и забавление на цяла Европа. Те изпитваха, изпитват и до днес, злорадо задоволство да доказват на целия свят колко са велики техните предци - българите „от старо време”, да завират в калта на националното си себелюбие и високомерие главите на гърци, сърби и руси в отчаян опит да им покажат, че тези народи са получили всичко от нас и без нас са нищо. (Онези, разбира се, не ни оставаха длъжни.)

Те не направиха нито един молебен, нито едно национално бдение, всеобщ пост или всенародна молитва, когато предстояха важни общонационални събития. Не потърсиха нито веднъж Божията защита и покровителство, не измолиха от Него ни веднъж, в смирение и покорство, Неговото благословение, не се довериха нито веднъж на Неговата висша справедливост и всеопрощение. Тъкмо напротив! Писаха писма до Високата порта, до Руския император, до чуждите легации, до Обществото на народите, сформираха свои си организации, основаваха „тайни” комитети, подписваха с трети страни „тайни” съглашения, влизаха в безпринципни коалиции, в световни войни, във военни и идеологически лагери и икономически съюзи от всякакъв род, само и само да не се доверят на Бога, само и само да Му докажат, че всичко могат стори сами.

„О неразумни и юроди!” Поради что се срамите да просите помощ от Бога Нашего? Или е Той недостоен за Вашата молитва? Или пък не е Той Вездесъщ и Всесилен? Нима не можеше Той да разбута империи и да създаде благоприятните обстоятелства, при които да ни върне свободата? Нима Нему бяха потребни вашите чети, комитети и черешови топчета или католически прокламации и комунистически интернационали? Нима не даде Той на Своя народ при Гедеон да завладее земи, крепости и градове само с триста души-овчари? И нима не въздигна Той от един малък дървен градец на река Москва най-голямата империя в човешката история, заела три континента, защото там Му се молеха горещо? Но не, ние маловерците-българи бяхме склонни да вярваме повече на пътуващите из Османската империя протестанти и техните брошури, на завършилите „Робърт Колеж” цариградски всезнайковци или на върналите се от Виена понемчени инженери, нежели да следваме своето християнско послушание. А когато накрая се проваляхме с гръм и трясък, обвинявахме за този свой нелицеприятний провал цял останал свят и проклинахме цяла Вселена, както и своята нерада съдба.

Бедна ми Българийо! Повече от 250 години ти се кланяш на всякакви кумири и палячовци, и им принасяш щедро човешки жертви от твоите синове и дъщери, почиташ повече Мамона и „Мадона”, нежели твоя Бог, разбойници и бандити наричаш „апостоли”, а истинските Божии пратеници и благовестници забрави, разменяше своите свети икони за безобразните карикатури на кавалетната европейска живопис, православните си четвероевангелия за протестантски брошурки и туристически диплянки, духовната си храна и светото си Причастие за един хамбургер в Макдоналдс.

Ти се бореше и продължаваш да се бориш за някакво свое „земно владение наречено България”, а Небесното Царство забрави! Твоите блудни синове и дъщери дори в химна си лелеят мечти по теб като за земен рай, а забравиха, че ти никога не си била земен рай, че никой никога и никъде не ти е обещавал да бъдеш „земен рай”. Забравиха, че България винаги е била само едно - бойно поле! Бойното поле, на което се решава битката за нейния небесен рай, онова поле, на чиято бран всеки постови, всеки воин е важен и на което не може да се отстъпва нито крачка назад, още по-малко пък да се напускат самоволно позиции, както сториха това през 986 г. някои от твоите чеда, а след 1989 година - над 2 милиона от тях. Забравиха, че тя е онези Траянови врата, през която не бива да бъдат пускани да влизат бесовете на злобата, нито да оставя чедата си да бягат навън. Забравиха, че тази земя е земя Божия и нейното име е просто земя Православна! „Но мълчи, сърце!”

***

В мрачните дни на 1869 г. на една от уличките в мъгливия Лондон, където в смога на английската индустриална революция синкаво се мержелеят силуетите на фабрики и юзини, а по тротоарите на всяка втора пряка крачат героите на Дикенс, вървят трима младежи болнаво-бледи и унили, с онази особеност в походката, която издава чужденците в тази страна. При повторно вглеждане в тях лесно различаваме двама от най-дейните ръководители на младото масонско движение в България - Теофан Райнов и Райко Гръблев. Третият изглежда като да е случаен техен спътник и служи за преводач от френски по препоръката на тартора на групата в Букурещ - Иван Касабов. Всъщност и той се оказва не какъв да е, а възпитаник на Духовната академия на о. Халки и активен деятел на църковното „освободително” движение. Неговото име е Марко Балабанов - един от многото духовни ренегати на онова време, куцащи на две колена - светското и духовното.

Той има препоръки от две места - от основателя на БРЦК и титул на балканската масонерия Ив. Касабов, както и от самия Кръстник - Г. С. Раковски. А мисията на тримата е особено важна и с толкоз много препоръки, което също не е случайно, защото им предстои среща с един от най-големите ултрареволюционери на Европа, така нареченият „Черен папа” или Джузепе Мацини. Препоръките са написани от Л. Каравелов до Херцен, от Херцен до крайния анархист Бакунин и от Бакунин до самия Мацини. На тази среща се уточняват всички оперативни задачи и планове, които стоят пред ложите в цяла Европа, на които съвсем скоро им предстои обединение в обща световна мега структура, оглавявана от най-видния по онова време окултист, сатанист, масон и основател на Ку-Клукс-Клан - генерал Албърт Пайк. Раздадени и уточнени са кодове и шифри за конспирация, начини на финансиране, общи инструкции за координация по държави и т.н.

Всичко е готово за второто действие по разрушаването на европейските монархии чрез старателно подготвяните национални въстания и революции из цяла Европа.

следваща >>

[1] Виж 15-то Правило на Двукратния събор „презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава ... името му на божествени служби, ... да бъде съвършено изключен от свещенство.”

[2] БКД е Българското Книжовно Дружество в Браила. Скрита, легална масонска ложа. По-късно става БАН (Българска Академия на Науките).

[3] Т. Каирис е обявен от Цариградската патриаршия за еретик. Школата на Каирис отрича Христос и Библията. Учението му се нарича теосевия (богопочитание). Учениците си той нарича „апостоли” и проповядва републикански идеи.

[4] „Школата” или гръцкото училище е основана от патриарх Генадий Схоларий още през 1454 г. на мястото на разрушената Патриаршеска академия. В нея учат най-видните гръцки фамилии, православни духовници, деца на владетели от Влашко и Молдова, както и много видни българи като Ив. Богоров, Ал. Богориди, С. Доброплодни, Г. Кръстевич и много други.

Други статии от същия раздел:

module-template5.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти